— Мога да направя всичко, което поискам. – Гласът му беше убийствено спокоен. – Не познаваш френските закони, скъпа моя. Твоето копеле по право е мое. В тази страна бащата има пълната власт да се разпорежда със съдбата на децата си. И те предупреждавам, че ако кажеш на някого за глупостта си, ще те съсипя. Разбираш ли ме? Ще останеш без нищо.

— Алексей, не ми причинявай това – изхлипа отчаяната жена.

Но той вече се отдалечаваше от нея.

Обратният път до Париж изминаха в мълчание. Когато колата мина през портите на имението и пое по алеята за коли, Белинда вдигна поглед към къщата, която бе започнала да ненавижда. Тя бе надвиснала над нея като огромен сив надгробен паметник. Белинда напипа слепешком дръжката на вратата и изскочи от колата.

Алексей тутакси се озова до нея.

— Влез в къщата с достойнство, Белинда, заради самата себе си.

Очите й се наляха със сълзи.

— Защо се ожени за мен?

Той се втренчи продължително в нея, секундите се нижеха и сякаш всяка отнасяше едно погубено обещание. Устата му се сви в горчива гримаса.

— Защото те обичах.

Тя се взря в него. Кичур коса падна върху страната й.

— Ще те мразя вечно заради това.

Отскочи от него и хукна, без да гледа, към „Рю дьо Биенфезанс“. Нещастието й бе още по-осезаемо и смазващо на фона на слънчевата красота на пролетния следобед.

Белинда се скри в гъстите сенки край портите, където високият стар кестен се извисяваше в небето, натежал от бели цветове. Нежните венчелистчета се сипеха по паважа, трупаха се край тротоара като големи снежни преспи. Когато тя зави по улицата, поривът на вятъра от минаваща кола подхвана падналите цветчета и те я обгърнаха като бял облак. Алексей стоеше неподвижно и я наблюдаваше. Белинда, уловена в един от най-сърцераздирателните мигове на живота си, сред вихрушка от снежнобял кестенов цвят.

Щеше да запомни тази картина за цял живот. Белинда, обсипана с бели цветове – глупава и лекомислена, агонизираща, млада. С разбито сърце.

* * *

Мъжът изплющя с отвратителния черен камшик над главата си и по-малките момичета изпищяха. Дори по-големите ученички, които едва снощи се убеждаваха една друга, че вече са твърде пораснали, за да се плашат от противния старец, почувстваха как гърлата им пресъхват. Той беше ужасяващо грозен, с мръсна, сплъстена брада и дълго расо, осеяно с мазни петна. На всеки 4 декември fouettard* избираше най-провинилото се момиче в манастира „Благовещение“, което да получи от ръцете му снопа брезови клонки.

[* Съгласно легендата Pere Fouettard (Father Whipper) е спътник на св. Никола, наказва непослушните деца с камшика си, докато св. Никола раздава подаръци на послушните. – Б.пр.]

Като никога, трапезарията не се огласяше от обичайната сутрешна момичешка глъчка, разнасяща се на поне пет различни езика. Момичетата се притиснаха по-плътно една до друга и потръпнаха, пронизани от болезнено сладки тръпки на страх.

Моля те, Пресвета Дево, нека не съм аз. Молитвите им бяха повече по навик, отколкото от истински страх, тъй като те вече знаеха кого ще избере страшният старец.

Тя стоеше малко настрани от всички, недалеч от пластмасовия коледен венец, висящ на стената до книжните снежинки и афиша на Мик Джагър, който сестрите още не бяха забелязали. Макар че бе облечена също като съученичките си – в бяла блуза, синя шотландска пола и тъмни чорапи до коленете – тя изглеждаше различна от останалите. Беше само на четиринайсет, но вече се извисяваше над всички. Имаше големи ръце, крака като гребла на лодка и лице, твърде едро за тялото й. Русата й коса с преливащи светли кичури стигаше под раменете и бе прихваната в раздърпана опашка. Тя контрастираше с гъстите тъмни вежди, които почти се сключваха над носа и изглеждаха като нарисувани с тъп черен молив. Устата й бе твърде широка и ведно със сребристите шини заемаше почти цялата долна част на лицето й. Ръцете и краката й бяха дълги и тромави, с остри лакти и изпъкнали колене, а върху едното се виждаше мръсен лейкопласт. Докато останалите момичета носеха изящни швейцарски часовници, тя бе надянала на китката си мъжки хронометър с черна кожена каишка, която й бе широка и часовникът висеше отстрани на костеливата юношеска китка.

Но не само фигурата я отличаваше от останалите, а и начинът, по който стоеше с вирната брадичка. Изумителните й зелени очи заблестяваха дръзко, щом нещо не й се понравеше – в настоящия случай fouettard. Непокорното й изражение го предизвикваше да я докосне с камшика. Никой, освен Фльор Савагар, не се осмеляваше да се държи така.

До зимата на 1970-а в повечето прогресивни райони на Франция страховитият fouettard, „злият старец с камшика“, който заплашваше да даде на провинилите се френски ученици брезови клонки вместо коледни подаръци, бе обявен за извън закона. Но до манастира „Благовещение“ промените стигаха бавно и сестрите се надяваха, че позорната слава да бъдеш заклеймена като „възпитаничката с най-лошо поведение“ ще има възпитателен ефект. За съжаление, надеждите им не се оправдаваха.

Страховитият старик изплющя за втори път с камшика и за втори път Фльор Савагар не само не помръдна, но дори не мигна, макар че имаше основателна причина да се тревожи. През януари бе откраднала ключовете от стария ситроен на майката игуменка. Въпреки че се хвалеше наляво и надясно, че може да кара, вряза колата право в бараката с инструменти. През март си счупи ръката, докато изпълняваше акробатични номера върху неоседлания гръб на мърлявото манастирско пони, а след това упорито отказа да признае пред когото и да било, че се е ударила. Никой нямаше да узнае, ако една от монахините не бе забелязала подутата й ръка. Последва нещастният инцидент с фойерверките, довел до изгарянето на покрива на гаража, но това беше невинна детска лудория в сравнение с онзи незабравим ден, когато от манастира изчезнаха няколко от шестгодишните му възпитанички.

Старецът извади от старата си, размъкната торба от зебло сноп брезови клонки и измери поред с очи притихналите ученички, докато погледът му не се спря на Фльор. Впи злобен взор в лицето й и остави брезовите клонки до върховете на протритите й ниски кафяви обувки. Сестра Маргьорит, която смяташе обичая за варварски, извърна поглед, но останалите монахини зацъкаха с езика и заклатиха неодобрително глава. Те се опитваха да бъдат строги с Фльор, но тя беше като живак и постоянно се изплъзваше от дисциплинарните им правила – предизвикателна, импулсивна, жадна да започне истинския си живот. Тя беше тяхната тайна любимка, защото беше прекарала най-дълго време с тях, а и защото бе невъзможно да не я обичаш. Но монахините се тревожеха какво ще стане с нея, когато се измъкне от суровия им контрол.

Сестрите я наблюдаваха, очаквайки да видят поне някакви признаци на разкаяние, когато питомката им вдигна снопа. Уви, напразно! Тя вирна глава и ги дари с дяволита усмивка, преди да обвие ръка около клонките и да ги стисне с лакът, сякаш бяха букет красиви рози с дълги изящни дръжки, поднесен на най-красивата избраница. Всички момичета се закискаха, когато Фльор им изпрати въздушна целувка и скърши снага в няколко подигравателни поклона.

Щом се убеди, че всички са разбрали колко малко й пука за глупавия старец с тъпите му брезови клонки, Фльор се измъкна през страничната врата, грабна старото си вълнено палто от закачалката в коридора и изтича навън. Утрото бе студено и от устата й излизаха бели облачета пара, докато тичаше по плътно утъпканата земя, по-далеч от старите сиви каменни постройки. Измъкна от джоба на палтото любимата си бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Шапката закачи гумения ластик на конската й опашка, но Фльор не обърна внимание. Белинда й бе купила шапката миналото лято.

Фльор имаше право да вижда майка си два пъти в годината – по време на коледната ваканция и един месец през август. Точно след четиринайсет дни двете щяха да бъдат заедно в Антиб, където прекарваха всяка Коледа. Момичето отмяташе дните в календара си от миналия август. Най-много от всичко на света обичаше да бъде с майка си.

Фльор не бе виждала баща си. Той я довел в манастира, когато е била само на една седмица, и оттогава никога повече не се бе появявал. Тя нито веднъж не бе ходила в дома на „Рю дьо Биенфезанс“, където те живееха без нея – майка й, баща й, баба й… и брат й Мишел. Вината не била нейна, така я бе уверила майка й.

Фльор подсвирна пронизително с уста, когато приближи оградата, до която стигаха земите на манастира. Преди да й сложат шините, можеше да свирка много по-добре. Преди да й сложат шините, Фльор не вярваше, че може да изглежда по-грозна. Сега знаеше, че е сгрешила.

Дорестият червеникавокафяв жребец изцвили, подаде глава над стълба на оградата и потърка муцуна в рамото й. Беше спортна порода, Сел Франс, собственост на съседа, винар, и според Фльор беше най-красивото създание на земята. Би дала всичко, за да го поязди, но монахините не позволяваха, при все че съседът й бе дал разрешение. Тя искаше да пренебрегне забраната и да го яхне, но се боеше, че ще я накажат, като се обадят на Белинда да не идва.

Един ден Фльор щеше да стане велика ездачка, въпреки че в момента се славеше като най-непохватното момиче в манастира. По няколко пъти на ден се спъваше в големите си ходила, изтърваваше чиниите на пода, събаряше вазите с цветя, а монахините тичаха презглава към детската, за да пазят бебето, което й хрумнеше да погушка. Единствено когато ставаше дума за спорт, Фльор забравяше притесненията заради големите си крака, извисяващата се фигура и огромните ръце. Тя бягаше по-бързо, плуваше по-надалеч и вкарваше шайбата във вратата на хокейното игрище по-добре от всеки друг в манастирското училище. Беше силна и ловка като момче, а да бъде като момче, беше много важно за нея. Бащите обичаха синовете и може би ако беше най-смелата, най-бързата и най-силната, също като момче, баща й ще й позволи да си отиде у дома.