Ема отново си напомни, че е безполезно да спори с него. Когато ставаше дума за собствената му значимост, Хю Холройд нямаше равен. Налагаше се да прибегне до последното си оръжие, макар че още преди да заговори, знаеше колко е ненадеждно.

— Предупреждавам те без заобикалки, че ако затвориш училището, ще направя всичко по силите си, за да те унищожа.

Заплахата й изобщо не го стресна. Вместо това той се усмихна презрително.

— Интересно как едно нищожество като теб ще унищожи някой като мен.

— Като кажа истината.

Той доби отегчен вид.

— Знаеш ли, това наистина ще е достатъчно. О, аз нямам такива високопоставени връзки с пресата, но добре познавам Колин Еътеридж от „Лоуър Тилби Стандарт” и съм преподавала на дъщерята на Ивлин Лъмли. Ивлин пише репортажи за рубриката

„Дом и градина” за местната радиостанция в Лоуър Тилби. Тя е истинска вълшебница с розите, затова има много предан кръг слушателки. Признавам, че контактите ми са твърде скромни, но дори и малките камъчета могат да преобърнат колата, а двете са ми добри приятелки. За тях ще бъде удоволствие да публикуват моята версия на историята.

— Никой няма да им повярва – присмя й се херцогът. – Нищо не можеш да докажеш.

— Може би не, но ще плъзнат всякакви слухове.

— Наистина ли смяташ, че твоите незначителни приятелки могат да навредят на особа с моето положение?

— Сражавам се с това, с което разполагам – отвърна тя простичко.

Изпита задоволство, като видя, че все пак е привлякла вниманието му. Може би малката й заплаха ще го накара да помисли два пъти, преди да започне да действа.

Хю посочи заповеднически към вратата.

— Махай се от очите ми. И не се надявай да намериш работа в прилично и уважавано английско училище, защото съм сигурен, че това няма да се случи.

Наистина ли притежаваше толкова голяма власт? Ема се съмняваше, но в същото време знаеше, че той можеше да й попречи да получи място, подобаващо на квалификацията й.

Осъзна, че цялата трепери и трябва час по-скоро да си тръгне. Но не можеше да го стори, докато не му каже всичко, което толкова дълго бе таила в себе си.

— Ти си един ограничен, надут и самовлюбен мъж, Хю. Но което е още по-лошо, имаш зло сърце. „Сейнт Гъртруд” заслужава много по-добър покровител.

Франческа бе застанала до прозореца в дневната, зареяла поглед към златистия плаж на Флорида, проблясващ под слънчевите лъчи. Гледката бе много красива, но Уайнет й липсваше.

Въздъхна и насочи внимание към сърдития глас на мъжа си, разнесъл се в телефонната слушалка.

— Да, скъпи, чух какво казаха по новините. Но съм сигурна, че Кени има разумно обяснение.

Честно казано, изобщо не беше сигурна в това и потръпна, когато обичайно спокойният й съпруг доста красноречиво изрази недоволството си.

Накрая той се успокои дотолкова, че тя успя да му отговори:

— Признавам, че кадрите, показани в новините, не са особено приятни, но херцог Бедингтън е отвратителна твар. Наистина, Дали, ако го познаваше, щеше да го презираш не по-малко от мен. Сигурна съм, че си е получил заслуженото.

Франческа отдалечи слушалката на няколко сантиметра от ухото си, когато Дали отново изригна. Обаждаше й се от Огъста, където в момента се провеждаше финалният кръг на турнира „Мастърс”. Репортерите го преследваха цялата сутрин и Франческа се чувстваше виновна. Терзаеха я угризения на съвестта, защото тя бе запознала Ема с Кени. Бедингтън очевидно бе пристигнал в Уайнет заради нея и нещо, също толкова очевидно, яко се бе оплескало.

Откакто видя записа със сбиването на паркинга пред „Роустабаут” в сутрешните новини, Франческа се опитваше да се свърже с Кени, но телефонът му непрекъснато даваше заето. Беше се надявала, че Ема ще му повлияе положително, но вместо това го бе забъркала в още по-дълбока каша. Нищо от това нямаше да се случи, ако Франческа не бе решила да се прави на сватовница, както в момента съвсем справедливо й натякна съпругът й.

Избръмча сигнал, че я търсят по другата линия. Дали продължаваше да сипе огън и жупел и тя го превключи на изчакване.

— Здравей, мамо, аз съм.

— Теди, скъпи, слава богу, че се обаждаш. Баща ти е на другата линия и е ужасно вкиснат. Задръж малко.

Превключи отново на Дали, който, изглежда, заплашваше да я накаже с доста интересни сексуални приумици, ако отново се опита да се прави на сватовница.

— Скъпи, съжалявам, че те прекъсвам, но се обажда Теди.

Както и очакваше, Дали тутакси притихна. От многото дарове, с които я бе обсипала съдбата, най-ценният бе любовта между Дали и неговия син.

Франческа се възползва от кратката пауза, за да сложи край на разговора.

— Прибери се по-рано тази вечер, скъпи. – И за да го накаже за безобразното му поведение, снижи глас до чувственото мъркане, което бе овладяла до съвършенство още преди да навърши шестнайсет. – Вчера купих от онова страхотно масажно масло – бадем с леко ухание на сандалово дърво. Вносно, разбира се, и безбожно скъпо. Но аз държа да използвам само най-доброто… върху всяка частица от твоето тяло… която ще докосва… определени части от мен.

Последва дълга красноречива пауза. Когато най-после Дали отново заговори, гласът му прозвуча една нотка по-дрезгаво.

— Франси, смятам, че ще успея да хвана най-ранния полет.

Франческа се усмихна и доволно натисна бутона за край на разговора. Като чели изобщо се бе съмнявала.

Ще го убия! – възкликна Тори, когато гласът на говорителя на летището обяви последното повикване на пътниците за полет 2842 до лондонското летище „Хийтроу”. – Наистина ще го убия, лейди Ема. Само да се появи насреща ми, и Кени ще бъде мъртъв. Кажи й, Декс. Кажи й, че никога не говоря напразно.

Вместо да отговори, Декс прегърна Ема през раменете.

— Сигурен съм, че след като Кени обмисли добре всичко, непременно ще ти се обади.

Ема си помисли, че би било доста трудно, особено сега, след като се канеше да прелети през океана. На всичкото отгоре беше бездомна и безработна.

— Всичко е наред. След случилото се снощи не очаквам той изобщо да пожелае да разговаря с мен. Наистина.

Нагла лъжа. Надяваше се да го направи. Надяваше се Кени да й прости.

Зарови нервно в чантата за бордната карта. До последно отлага качването на самолета, както и тръгването си от ранчото, докато не стана ясно, че Кени няма да се върне. Нямаше смисъл повече да протака.

А и най-сетне щеше да се махне от Тори, която през целия ден тормозеше Декстър. Каквото и да кажеше или направеше той, Тори намираше повод да се заяде. Декстър понасяше обидите с търпение, достойно за възхищение, но Ема постоянно прехапваше език, за да не я смъмри строго.

И като капак на всичко, Ема им разказа историята за Хю и заплахите му, което я накара да изпита вина от своята недискретност, и през целия път до Далас се чувстваше още по-неудобно. След всичко, на което бяха станали свидетели миналата вечер, Тори и Декстър заслужаваха да узнаят цялата история, но въпреки че искрено й съчувстваха, признанието я накара да се почувства като една от онези „завеяни мили дами”, напълно безпомощни и непрактични. Премълча единствено, че се е влюбила в Кени, но двамата навярно се досещаха.

Угриженото изражение на Тори потвърждаваше най-лошите й опасения.

— Кени избухваха лесно, но за нещастие, когато фитилът му се подпали, му е нужно известно време, за да угасне. А това, че Тайгър току-що спечели поредния „Мастърс”, никак няма да му помогне да се успокои.

— Да, но се боя, че времето ми тук изтича. – Ема целуна Декс по бузата и прегърна горещо Тори. – И двамата се държахте прекрасно с мен. Страшно ще ми липсвате. Не можете да си представите колко безкрайно съжалявам за това, на което ви подложих миналата вечер.

— Шегуваш ли се? За мен беше удоволствие. – Тори стрелна Декстър с раздразнен поглед. – Освен това е приятно да си в компанията на човек, който действа спонтанно, за разлика от други, които обмислят всяко свое действие внимателно, до най-незначителните подробности.

Декстър се усмихна.

Тори стисна раменете на Ема.

— Не си мислете, че ме виждате за последен път, лейди Ема. Редовно ще се чуваме.

— Надявам се.

— Можеш да разчиташ на това. Страстната ни любов, макар и кратка, ще остане незабравима.

Ема се засмя, но почувства как в гърлото й заседна буца. Наистина щяха да й липсват тези откачени тексасци.

— Бъди добра с Декстър, Тори – прошепна тя. – Той е прекрасен човек.

Тори я прегърна, но изражението й помръкна. Треперещите устни на Ема се извиха в колеблива усмивка, после вдигна голямата си торба и се извърна към изхода.

— Ема!

Сърцето й подскочи в гърдите и когато се обърна, тя видя Кени да тича към нея. Изглеждаше ужасно. Панталонът му беше измачкан, лицето небръснато, а върху разрошената му коса бе нахлупена тъмносиня бейзболна шапка с логото на „Дийн Уитър”.

— Почакай! – Кени се втурна напред и по пътя едва не събори една възрастна жена. Закова се пред нея. Гърдите му се повдигаха и спускаха и той си пое дълбоко дъх.

Сега какво? Кени се взираше безпомощно в застаналата пред изхода Ема и сякаш въздухът не достигаше дробовете му. Беше тичал от паркинга до тук, но не това беше причината да не може да диша. Явно нещо наистина с дробовете му не беше наред.

Миналата нощ, след като си тръгна от „Роустабаут”, с часове кара безцелно наоколо и по някое време незнайно как се озова на магистралата за Далас. Когато пристигна, вместо да си легне, отиде направо на игрището за голф. Покори трийсет и шест убийствени дупки, а когато узна за победата на Тайгър, прекара още един изтощителен час на игрището. Замаян, с по-мътнели очи от умора, едва се добра до дома си, когато осъзна какъв ден е днес. Заряза съня и потегли към далаското летище.

— Госпожо, вече трябва да се качвате на борда – любезно, но решително се обади дежурният служител.