Стомахът й се присви от пристъп на паника, помитайки цялото удоволствие от деня.

— Сигурен ли си, че не можеш да си спомниш имената на някои от хората, които през онзи вечер бяха в дрогерията?

— Вече сто пъти ти казах, че тогава търсех връзки за обувките и не обърнах внимание.

— Но все трябва да си разговарял с някого.

— Дори и да е така, не си спомням.

Ема въздъхна унило. Нищо не бе постигнала – положението не се бе променило от деня, в който бе слязла от самолета.

— Бедингтън знаеше, че съм купила таблоид, значи, шпионинът му е бил в дрогерията. Но защо не му е докладвал за останалото?

На алеята се появи привлекателна жена, бягаща за здраве. Вързаната й на конска опашка коса се полюшваше предизвикателно, но Кени сякаш не я забеляза. Ема оценяваше факта, че когато беше с нея, той не поглеждаше други жени. Наистина беше прекрасен мъж, въпреки слабостите си. Умен и забавен. Освен това проявяваше изненадващо старомодна любезност. Въпреки че днес най-малко десетина пъти го обсаждаха фенове, той разговаряше учтиво с всички, ала в същото време ясно показваше, че е неин кавалер и е задължен най-вече към нея.

Стигнаха до края на парка и се обърнаха назад. Тук беше толкова тихо, далеч от шумните градски улици. Тишината се нарушаваше от време на време единствено от мотора на минаващо речно такси или бродещ турист. Усещането за усамотение й напомняше за „Сейнт Гъртруд” в късен следобед. Въпреки щуращите се навсякъде момичета, там имаше прекрасни уединени кътчета.

— Откъде ми хрумна, че шпионинът е мъж? – възкликна Ема изненадващо. – Със същия успех може да е и жена.

— Сега си спомням, че зърнах старата госпожа Колигън край един от щандовете. Вярно, че е на осемдесет, но е истинска фурия.

— Давай, подигравай се. Побиват ме тръпки само като си помисля, че някой ме е следил, а аз нямам представа кой е бил. И защо напоследък наблюдението спря?

— Разбирам как се чувстваш, скъпа. Знаеш какво мисля за привързаността ти към онази купчина камъни, затова е по-добре да премълча.

— Зная какво мислиш. – Ема го изгледа раздразнено. – Ти смяташ, че ще се превърна в една от онези „завеяни мили дами”. Че ще започна да си говоря сама, ще развъдя цяла сюрия кожи и ще нося онези стари пуловери, които миришат на молци.

— Трябва да призная, че нито едно от всичките тези неща не са ми идвали на ума. По-скоро си те представям с черен колан с жартиери…

— Само защото съм неомъжена англичанка и уважавам традициите, не означава, че съм ексцентрична.

— Мислите ти май щукнаха в неочаквана посока. Накъде по-точно клониш?

— О, не зная. Забрави.

— Знаете ли, лейди Ема, вместо да ме обвинявате в разни психически разстройства, ще е по-добре да избистрите помътения си ум.

— Помътен? Умът ми е бистър като сълза!

— Щом е така, защо упорито продължаваш да се смяташ за спаружена стара мома?

— Няма такова нещо. Но зная, че съвсем не съм секси парче.

— С чиста съвест мога да заявя, че това е пълна лъжа.

— Не е… – Тя го погледна сепнато. – Какво каза?

— Че си секси парче.

— Просто си любезен.

— Просто съм мъж. Виждаш ли, тази твоя уста…

— Ето че пак започваш! Толкова е несправедливо. Ако аз бях мъж, щяха да ме сметнат за силен водач. Но само защото съм жена, ме наричат командаджийка с маниерите на фелдфебел.

— Вярно е, но в момента не говорим за това. А за това, че имаш най-чувствената уста, която някога съм виждал.

— Чувствена?

— Ъхъ.

Ема преглътна. Втренчи се в него.

— Сега зная, че лъжеш.

— Аз лъжа само за маловажни неща. Трябва ли да ти напомням какво точно правеше с въпросната уста в осем часа тази сутрин?

Ема не вярваше, че той все още може да я накара да се изчерви, но се оказа, че е грешила.

— Да, ами, благодаря.

Кени се засмя и я привлече към себе си.

— Аз ти благодаря.

В место да се опита да се свърже с Хю, Ема прекара следващата сутрин в леглото с Кени, заета с дълги, сластни любовни игри. Не можеше да си представи, че на света съществува по-страстен, по-всеотдаен, по-нежен любовник. Жалко, че той толкова държеше да води играта. Не че тя искаше да доминира през цялото време – прекрасно беше да има толкова божествено опитен партньор – но понякога й се щеше да поеме инициативата, дори само за да експериментира с това негово великолепно тяло. Ема бе сигурна, че с времето щяха да решат този проблем, но за съжаление, точно време не им достигаше.

След като закусиха, без да бързат, двамата се отправиха към конюшнята и през следващите няколко часа яздиха в гората покрай брега на Педерналес. Кени, възседнал Шадоу, се бе отпуснал върху каубойското седло, докато Ема яздеше Чайна с английско седло.

— Кени, забелязал ли си…? Навярно само се самозалъгвам, но ми се струва, че татуировката ми започва малко да избледнява.

— Просто попива по-надълбоко в кожата, това е.

— Сигурно си прав. – Тя чу шумолене в гъсталака и видя един броненосец, заровил муцуна в корените на паднало дърво. За пръв път беше толкова близо до такова странно животно. Бедрата я боляха приятно от ездата или от тазсутрешните лудории в леглото.

Кени нахлупи стетсъна по-ниско на челото си.

— Мислех си… следващият срок ще започне след седмица, а изглежда, Антихриста не се е втурнал да отмени наказанието ми и да ме върне на игрището, затова не е нужно да бързаш да се връщаш. Защо не останеш още малко?

Ема се изправи на седлото и му метна бърз поглед.

— Билетите ми са туристическа класа и не може да се презаверяват.

— Аз ще се погрижа за билетите. Не се тревожи за това.

Стана й приятно, че той вече не бързаше да се отърве от нея.

Предложението му би трябвало да я зарадва, но вместо това я вкисна още повече. Ако не спяха заедно, Кени нямаше да иска тя да остане.

— Аз съм директорка на училището. Занятията може и да не започват веднага, но работата ми – да. Две седмици са най-дългата ваканция, която мога да си позволя.

— Не разбирам. Ти вече ми каза, че херцогът ще те уволни. Каква е разликата, ако изобщо не се явиш на работа?

— Той още не ме е уволнил и докато не го направи, аз отговарям за „Сейнт Гъртруд”. – Тя задъвка умислено долната си устна. – Все още разполагам с двайсет и четири часа. Може би все ще ми хрумне нещо.

Пътеката зави и те видяха в далечината къщата му. Ема си помисли колко силно бе обикнала това място. Обичаше това ранчо, този щат. Тук се чувстваше друг човек, не толкова самотна.

— Все пак – намръщи се Кени – не виждам защо да бързаш да се връщаш, когато си прекарваме толкова добре.

Те наистина си прекарваха добре – най-прекрасните мигове в живота й – и Ема не можа да потисне надигналата се в нея тъга.

— По-добре краят да е щастлив, не мислиш ли?

Отне му минута да проумее думите й.

— Да, предполагам, че си права.

— Разбира се, че съм права – заяви тя остро, прикривайки болката, която изпитваше.

Каквото и да бе искал да добави, остана неизречено, когато конюшнята се появи пред погледите им. Кени се изправи на седлото и изрече една цветиста псувня, от онези, заради които възпитаничките на „Сейнт Гъртруд” тутакси биваха изпращани в кабинета на директорката, за да изслушат назидателна лекция за благопристойната английска реч.

Тя проследи погледа му и видя група мъже, застанали до бял закрит микробус. Един от тях крепеше върху рамото си професионална видеокамера и ги снимаше, докато приближаваха. Друг стоеше малко настрани, забил поглед в бележника в ръката си. Той беше по-нисък от останалите и по-елегантно облечен, в тъмнокафяво спортно сако, бежов панталон и светлозелена спортна риза. Когато наближиха, тя зърна позлатени катарами да проблясват върху носовете на скъпите му мокасини.

— Дръж си устата затворена – изръмжа Кени. – Говоря сериозно, дръж си езика зад зъбите.

— Кои са те?

— Неприятности, ето какво са.

Като скъсиха още повече разстоянието, Ема забеляза, че Кени не откъсва поглед от мъжа с бележника. Беше среден на ръст, с квадратна челюст и остра, късо подстригана коса. Около мускулестия му врат на верижка висяха супермодерни слънчеви очила.

Операторът пристъпи към тях, насочил обектива директно към Кени, който дръпна юздите на коня си.

— Това е частна собственост, Стърджис.

— Никога не съм виждал ранчото ти, Кени. Чух, че тук е много приятно. Какво ще кажеш да ме разведеш наоколо? – Мъжът имаше плътен, добре модулиран тембър на професионален водещ. Усмивката му беше мазна и Ема тутакси се изпълни с неприязън към него.

— Няма да стане. – Кени скочи от седлото, подхвърли юздите на коняря и помогна на Ема да слезе.

— Това е бизнес, Кени, искам интервю.

— Ти си последният репортер, на когото бих дал интервю. Между другото, как е окото ти? Кой би си помислил, че толкова лесно ти тече кръв?

Мъжът го стрелна с неприкрита враждебност, после се извърна към Ема.

— Стърджис Рандъл. Журналист от „Уърлд Спортс Тудей” към международния спортен канал.

— Това е Ема – представи я Кени, преди тя да успее да отговори.

Това бе всичко – без фамилия и без титлата, с която Кени обичаше да се фука пред всички, с които се запознаваха – от продавачи до кондуктори, сякаш тя едва ли не беше член на кралското семейство, а не дребна благородничка.

Стърджис кимна, загубил всякакъв интерес към нея. Обект на вниманието му бе Кени, а не придружителката му.

— Докато се правиш на каубой, Тайгър Удс направи в Огъста десет удара под пара. Новината, че не си му съперник там, е истинска сензация, която съм длъжен да отразя най-подробно.

— А аз си мислех, че вече си направил достатъчно за мен.

— Ти ме нападна пред пет милиона фенове на голфа – наежи се Стърджис.

Ема бе чула историята от Тори и знаеше, че Стърджис го е ударил пръв, но както винаги Кени не се защити.