— Никога не съм го казвал.

Но никой не можеше да спре лейди Ема, когато вече е набрала скорост, и тя продължи, все едно той не бе заговорил.

— Знаеш ли, ти наистина трябва да му простиш. Заради вас двамата.

Кени сви небрежно рамене.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— А сега съществува и проблемът с Питър. Ти се боиш, че баща ти ще го пренебрегва, също както някога е постъпвал с теб. Че на Питър ще се наложи да спечели любовта му, както е било с теб, вместо да я получи по рождение.

Той с мъка застави скованите си челюсти да се разтворят в прозявка.

— Толкова си пълна с лайняни теории, че ставаш за торене.

Но вместо да се обиди, тя стисна ръката му, която бе забравила, че държи.

— Не се тревожи толкова много за Питър. Шелби по нищо не прилича на майка ти и аз съм сигурна, че тя ще се превърне в непоколебима защитница на неговите права. Освен това подозирам, че баща ти се е поучил от грешките си. Начинът, по който те гледа, когато не го наблюдаваш, направо къса сърцето ми. А дори и да греша, Питър има преимущество, което ти не си имал.

— Така ли? И какво е то?

Той се почеса отегчено по ръката.

— Ти, разбира се.

Кени се почувства, сякаш ненадейно го бяха ударили с юмрук в корема. Затова отговорът му не прозвуча толкова небрежно, колкото му се искаше.

— Не е кой знае колко голямо богатство.

— Всъщност е доста голямо. Безусловната любов е могъща сила.

— Предполагам.

— Надявам се, че когато си спомняш детството, Кени, ти се гордееш със себе си. Не само си оцелял, но и си постигнал толкова много в живота. Трудно е човек да си представи по-объркани и сложни семейни отношения от твоите.

— А какво ще кажеш за Тори?

— Тори поне се е радвала на безусловната любов на единия си родител. А ти си бил лишен от всичко.

— Какви ги дрънкаш? Майка ми обожаваше земята, по която стъпвах. Точно в това беше проблемът.

— Това не е било истинска любов. Навярно чувствата й към теб са били движени от хиляди различни мотиви и емоции.

Тя имаше право. От Кени се очакваше да обича сляпо майка си, сякаш тя беше единственият човек в живота му.

— Кени, ангелчето ми, ти не искаш да си играеш с онези отвратителни момчета, истинска бяла измет. Остани при мен. Ще ти купя онзи нов самолет с дистанционно управление, който видяхме по телевизията. Всички те ще умрат от завист и ще искат да си играят с него. Сигурна съм, че ще станеш най-популярното момче в училище.

Вместо това стана най-мразеното и презираното.

— Да, предполагам, че може да си права – рече той, опитвайки се да звучи безгрижно.

— Аз съм нещо като експерт по темата.

Кени долови как гласът й леко се прекърши.

— Доколкото разбирам, не го каза само като професионалист.

Тя сви рамене.

— Не съвсем. Предполагам, че моите родители са ме обичали, но повече обичаха работата си. И аз бях доста самотна. – Издърпа ръката си от неговата и се отправи към брега на реката. Той я последва, доволен, че най-сетне обсъждаха не него, а нея.

Тя му се усмихна, когато той я настигна.

— Няма нищо по-скучно от това, да слушаш преуспели възрастни да хленчат за нещастното си детство, нали?

— Абсолютно вярно. – Той метна малко плоско камъче през реката към варовиковата скала, издигаща се на отсрещния бряг. Камъчето подскочи четири пъти, преди да потъне. – Струва ми се, че започвам да разбирам защо се държиш малко собственически, когато стане дума за „Сейнт Гъртруд”. Също както аз се държа малко собственически, щом стане дума за Пити. – Хвърли още един камък в реката, сетне погледна към Ема. Чувстваше се напрегнат, макар да не разбираше защо. – Виж, след като кажеш на херцога за случилото се помежду ни, ще се отървеш веднъж завинаги от него.

— Не зная – отвърна тя след кратко мълчание. – Той, изглежда, вярва в това, в което иска да вярва, не мислиш ли? – Сбърчи чело и изведнъж заприлича на властна кралица, заповядваща да отсекат нечия непокорна глава. – Не желая да му казвам за случилото се помежду ни! Това е нещо лично и не му е работа да завира проклетия си нос в нашите отношения!

Кени се усмихна, изпълнен с егоистично задоволство от отговора й.

— Май сама се натика в задънена улица.

Ема смотолеви нещо, което той не разбра, с изключение на проклет.

— Хващам се на бас, че мога да уцеля ето там. – Той посочи към големия камък, издигащ се от водата край отсрещния бряг. Хвърли камъчето, но не улучи. – Още два опита.

— Водата тук е толкова чиста. Това е най-красивото място.

— Винаги съм го обичал. Когато бях дете, идвах тук, след като набиех някого или го изтормозех до сълзи. – Приготви се да хвърли камъчето.

— Сигурна съм, че си вярвал, че ако се държиш много лошо, някой ще се намеси и ще сложи край на това.

— Предполагам. – Той отново не улучи. – Още веднъж.

Камъчето отскочи от големия си събрат.

— Отлично – усмихна се тя. – И точно това е направил Дали, нали? Сложил е край.

— Кой ти каза?

— Събрах две и две.

— Струва ми се, че за днес психоанализата ми стига. Освен това ти си откачената, а не аз. Само попитай отец Джоузеф.

Ема потръпна.

— Добре, че скоро си заминавам. Никога повече няма да посмея да погледна онзи мъж в очите.

Не му беше приятно да мисли за заминаването й, макар че в някои отношения нямаше търпение да се отърве от нея.

— Аз ще обясня какво се е случило. Или поне ще обясня по-голямата част. – Той обви ръка около врата й и започна да го разтрива. – Ако още имаме желание да отидем днес в Остин, по-добре да потегляме. Първо можем да се отбием у дома, ако искаш да се преоблечеш.

— Не би било зле.

Те се върнаха в къщата, но спалнята беше толкова неустоима, че така и не стигнаха до Остин.

Тори държеше емутата в далечния край на обширното имение на баща си. Така поне последиците от безразсъдното й начинание бяха далеч от очите й, ако не от мислите й. Преди развода, когато живееше в Далас, птиците бяха в ранчо в южната част на града, но издръжката им струваше много скъпо и тя убеди баща си да й позволи да ги премести тук. Сега бяха осемнайсет щраусоподобни грозници, с дълги шии, черни като сажди пера и тънки като вретена крака. Понякога Тори се опитваше да се убеди, че са много симпатични, но обикновено дори не си правеше този труд. Извърна поглед от гнездото с три големи изумруденозелени яйца.

— Този там до оградата е Елмър – рече тя. – Потомък на една от първите двойки. А неговата дама Поли е в средата на онази група.

— Ти си ги кръстила?

Тори вече съжаляваше, че се бе поддала на импулса да покани Декстър да види животните.

— Какво лошо има?

Той сведе поглед към нея. В изпъстрените му със зелени точици очи зад стъклата на очилата му с телени рамки бе стаена такава бездна от любопитство, че тя се изнерви.

— Аз не съм ранчер – поде той, – но предполагам, че по принцип е доста трудно да убиваш животни, на които си дал имена.

Вечерният ветрец издуха кичур коса върху бузата й.

— Дори и да нямаха имена, навярно нямаше да ми даде сърце да ги… О, няма значение. – Тори нетърпеливо затъкна кичура зад ухото си. – Беше глупаво да купувам емута, но бракът ми с Томи се разпадаше и навремето идеята ми се стори добра.

— Искала си да се издържаш сама. Разбираемо е.

— Беше глупаво.

Той пъхна ръце в поредния си панталон с цвят каки, явно притежаваше неизчерпаем запас.

— Ти обичаш да рискуваш. Случват се такива неща. Поне се опитваш да проявиш отговорност. Мнозина на твое място биха пуснали емутата на свобода, за да не се налага да ги изхранват.

— Доста съм безотговорна, но никога не бих направила нещо подобно.

— Не смятам, че си безотговорна.

Изрече го толкова искрено, че тя се почувства поласкана. Беше хубаво да си спечелил одобрението на толкова сериозен и почтен човек като Декстър О’Конър. Ала следващите му думи бързо разсеяха приятното чувство.

— Мислила ли си с какво ще се занимаваш, ако се оженим?

— Ние няма да се оженим!

— Вероятно не. Но ако го направим, ще е добре да намериш по-добър начин да прекарваш времето си, отколкото да се мотаеш из магазините и да се тревожиш за емутата си.

— Ти имаш купища пари. Мога да не излизам от магазините и това пак няма да се отрази съществено на банковата ти сметка. – Тя осъзна, че той отново я бе въвлякъл в дискусия за немислими неща.

— Работата не е в това. Когато вечер се прибирам у дома, ти навярно ще искаш да ме попиташ как е минал денят ми и аз ще ти разкажа това, което сметна, че ще ти е интересно. После ще те попитам как е минал твоят ден и какво ще ми разкажеш? Че е имало разпродажба на спортни стоки в „Нийман”? Ще е доста унизително за теб.

— Ти си голям чудак.

— Нямам предвид работа на пълен ден. Но е крайно време да дадеш на този свят нещо повече от красивото си лице. Никога няма да си щастлива, ако нямаш по-висша цел от пазаруването.

— Ти нямаш никаква представа какво ме прави щастлива!

— Какво би искала да направиш с живота си? – попита Декстър, без да обръща внимание на изявлението й. – И не говоря за деца, защото и двамата вече знаем какво мислиш по въпроса и само времето ще покаже.

Тя очакваше да я прониже познатата болка, както винаги, когато станеше дума за деца, но за пръв път нищо не изпита. Не разбираше защо. Какво толкова имаше у този умен чудак, което намираше за успокоително? Замисли се за разправията с баща си, когато узна кой стои зад заговора да я омъжат за Декстър. Той дори не се опита да отрече, нито дори се извини. Заяви само, че я обича, но вече му е писнало и повече няма да търпи глезотиите й. След това се бе почувствала абсолютно непотребна.

— Аз зная само да ругая, да играя голф и да се обличам с вкус.