— Не те съветвам.

— Или ме пусни, или ще пропълзя под масата.

— Идеален пример за това, защо твоите сънародници са изгубили Америка.

— Ще се отместиш ли?

— Дявол да го вземе, нали това правя! – избухна той и скочи на крака.

Неколцина зяпачи се смушкаха доволно. Кени нямаше да ги остави да скучаят, дълго време щеше да има за какво да говорят.

Ема се изниза покрай него и се насочи право към здравеняка.

— Трябва да говоря с вас.

— Добре – смотолеви мъжът и примигна насреща й.

— Първо на първо, вас са ви наели да свършите определена работа. Но май не се справяте особено добре, нали?

Непознатият се смути, но Ема нямаше да си позволи да се размекне.

— За начало не сте дали на Бедингтън цялата информация. А нима той не ви плаща тъкмо за това? Например дори не сте си направили труда да изброите всичко, което купих в дрогерията преди две вечери, така ли е?

Мъжът пламна от шията до корените на сламено русата си оредяваща коса.

Тя скръсти ръце.

— А сега ме уведомете защо не го направихте?

— Ами…

— Видяхте ли как преди малко откраднах онези солници?

Той кимна.

— Аз ги откраднах, разбирате, нали? Аз съм крадла! Е, ще му кажете или не?

— Аз…

Той изглеждаше толкова притеснен и объркан, че част от гнева й се уталожи и дори й стана малко жал за нещастника.

— Позволете да ви дам един съвет. Бедингтън е много строг и безкомпромисен работодател. Ако открие, че укривате важни сведения от него, ще бъде безкрайно недоволен. А от собствен опит зная, че когато е недоволен, може да бъде изключително неприятен, дори ужасен.

Мъжът доби още по-нещастен и притеснен вид. Тя се почувства като пълна грубиянка и мерзавка и ядът й окончателно се изпари.

— Всички правим грешки – великодушно отбеляза Ема. – Важното е навреме да ги поправим, нали? Предлагам да си направите точни и подробни записки, преди отново да му се обадите. Разкажете му всичко за случилото се в дрогерията. И не забравяйте да споменете солниците. Съгласен ли сте?

Мъжът преглътна.

Тя зачака, давайки му време да вземе решение.

— Кой е Бедингтън? – изпелтечи накрая клетникът.

Тя се вторачи слисано в него. Той изглеждаше толкова объркан, така засрамен…

От гърдите към шията й запълзя неприятна топлина. Ема усети, че се разлива по брадичката, оформяйки две яркочервени петна върху страните й.

И в този миг точно зад лявото й рамо се раздаде познат ленив глас:

— Да не би тази откачена жена да ви досажда, отец Джоузеф?

Отец Джоузеф ?

Ема изквича. Кени улови ръката й, преди да успее да се обърне и да побегне.

— Лейди Ема, струва ми се, че не се познавате с отец Джоузеф Антели. Той е настоятелят на „Сейнт Гейбриъл” от… Колко станаха, отче? Двайсет години?

— Деветнайсет.

— Точно така. Аз все още вилнеех из града, когато дойдохте.

Свещеникът кимна.

Ема отново изквича.

— Но… вие… вие не може да сте свещеник. Висите по заведения, облечен в оранжеви тениски, и…

— Хайде сега, лейди Ема, едва ли е много любезно да се критикува божи служител заради модните му вкусове. А „Роустабаут” се слави с най-добрата кухня в града. Ако не греша, местното духовенство провежда религиозните си сбирки тук, нали, отче?

— Първата сряда от всеки месец.

— Но… вие ме следяхте.

— За което много съжалявам, лейди Ема – увери я енергично свещеникът. – Винаги съм бил малко англофил и исках да си побъбря с вас за Англия. Двамата с отец Емът планираме през есента да посетим вашата страна. Трябваше просто да се представя, но когато разбрах колко… колко сложен е личният ви живот, реших да не се натрапвам.

— О, Боже. Мога да обясня. Всички онези неща, които видяхте – имам предвид онази вечер… и непростимото ми поведение, когато седнах в скута на Кени… солниците – това е…

— Приятелите й много скоро ще се погрижат да получи съответното лечение – намеси се Кени.

Отец Джоузеф я изгледа съчувствено.

— Човек не бива да се срамува от психическите си проблеми. Ще се моля за вас, лейди Ема.

Кени побърза да я отведе, а Ема успя само да изпусне гръмко стенание.

— Накара ме да изглеждам като глупачка!

Кени я последва, когато тя хукна към изхода на „Роустабаут”.

— Извини ме, че съм принуден да го изтъкна, но ти сама се направи на глупачка.

— Трябваше да ми кажеш кой е той.

— И откъде можех да зная, че ще се нахвърлиш отгоре му като истинско въплъщение на отмъстителна амазонка? Освен това никой не може да ти каже нищо. Ти винаги знаеш всичко.

— Нищо подобно! – Тя осъзна, че неколцина от най-любопитните посетители на ресторанта ги бяха последвали навън, за да се насладят на спора им, но на нея вече не й пукаше.

— Ти си изключително твърдоглава командаджийка. Освен това постоянно ти хрумват откачени идеи. Да вземем например целия ти план. Най-меко казано, е доста странен.

— До гуша ми дойде от постоянните ти критики. Особено след това, което видях днес! Не е зле първо да помислиш за собственото си откачено поведение, вместо да критикуваш моето.

Вратата на ресторанта зад тях се отвори и отпред се изсипаха още зяпачи.

— Моето откачено поведение няма нищо общо с теб!

Думите му толкова я вбесиха, че тя напълно забрави за околните.

— Има, когато изчезваш и ме оставяш сама, без да кажеш нито дума!

— Не съм изчезнал.

— Ха!

Публиката вече изпълваше цялата улица. Кени най-сетне я забеляза и насочи пръст към кадилака си.

— Влизай в колата.

— Престани да ми заповядваш! Само защото ти позволих да се развихриш в спалнята, не означава, че ще продължа да те търпя!

— Точно така! Дай му да се разбере! – извика някаква жена.

Кени се скова, осъзнал какво страхотно шоу са устроили.

— Качвай се в колата! – процеди през зъби.

— Върви по дяволите! – Тя грабна ключовете от ръката му и хукна към колата. Очакваше всеки миг той да я сграбчи за ръката, но вместо това чу хлъзгане на ботуши в асфалта, ругатня и тъп звук. Някои от насъбралите се мъже изохкаха, когато Кени се пльосна на асфалта. Тя се възползва от акробатичното му изпълнение и скочи в колата.

По някакво чудо ключът влезе веднага в стартера. В огледалото за обратно виждане Ема видя как той скочи на крака. Тя завъртя ключа и натисна педала на газта. Моторът изръмжа, ала колата не помръдна. Ема превключи скоростите и автомобилът подскочи напред, но в същия миг се разнесе гневният вик на собственика му:

— Ти не можеш да шофираш!

В последната минута новоизпечената шофьорка успя да избегне черния пикап, паркиран пред нея. Дланите й се изпотиха, а устата й пресъхна. Какво правеше, за бога?

Стрелна поглед към огледалото за обратно виждане и видя в средата на тълпата Тед Бодин, ухилен широко. Припомни си разказа за родителите му, които веднъж се сбили на същия този паркинг. После зърна Кени да тича – наистина да тича – към нея и забрави за всичко.

Огледа набързо шосето и с облекчение видя, че почти няма движение. Отдясно. Отдясно. Отдясно. Завъртя волана и пое по пътя.

Дланите й бяха толкова потни, че се плъзгаха по волана. Никога не бе предполагала, че има толкова избухлив нрав. И в резултат ето на какви пачи яйца се бе насадила: зад волана на кола, която не знаеше как да кара, преследвана по петите от голфър мултимилионер по тексаска магистрала.

Съсредоточила цялото си внимание върху почти непосилната задача да удържи кадилака в платното, тя не спираше да хвърля погледи към огледалото за обратно виждане и видя, че Кени почти я настига. Младата жена прехапа устна и натисна педала на газта.

Стрелката на километража запълзя нагоре и отчете двайсет километра в час.

Зад нея започна да се образува върволица от автомобили.

Тя мразеше да шофира! Защо й беше всичко това?

Вратата откъм пасажера се отвори. Кени провря глава в купето и изкрещя:

— Отбий и спри на банкета!

Тя едва се удържа да не натисне докрай педала на газта, но колкото и да й се искаше да го удуши, не беше способна на убийство. Поколеба се, което се оказа фатална грешка, защото той скочи в колата.

— Отбий от шосето!

Но тя продължи, вперила очи напред, а вкочанените й пръсти стискаха волана.

Кени затръшна вратата.

— Щом няма да спираш, за бога, увеличи скоростта, ако не искаш някой да се вреже отзад.

— Зная какво правя! Тори ме научи да шофирам.

— Тогава шофирай!

Тя прехапа долната си устна и натисна педала на газта.

— Ето! Карам с почти петдесет километра в час. Надявам се, че си доволен.

— Ограничението за скоростта е сто.

— Да не мислиш, че ме е страх да карам със сто километра в час? Много грешиш! – Стори й се, че умря поне хиляда пъти, но стрелката на километража се заколеба малко над седемдесет. Опашката от коли зад нея вече бе добила внушителни размери.

— Отбий ето там вдясно и спри. Дай десен мигач.

Толкова й се искаше най-сетне да прекрати тази лудост, че го послуша безпрекословно.

— До онова чворесто дърво. Завий там.

Зад нея засвириха клаксони, когато тя взе завоя прекалено бързо и гумите на колата заораха в песъчливата почва край тесен черен път.

— Първо трябваше да намалиш! – кресна Кени.

— Ти не ми каза! – озъби се тя. – Каза ми да карам по-бързо.

— Не и когато правиш завой! – Отново чу зловещо скърцане на зъби, последвано от дълбока въздишка. – Няма значение. Просто продължи, докато подминеш онези дървета.

Когато най-сетне спря колата, я заля такова огромно облекчение, че Ема се свлече като парцалена кукла на седалката. Отпусна ръце върху волана, подпря чело отгоре им и затвори очи.

Усети някакво движение и го чу да изключва двигателя.

Кожата изскърца, когато той се намести на седалката. Минутите се нижеха. В ушите й отекваха хриповете от накъсаното й дишане.