— Ако толкова ти се иска да четеш онези ужасни парцали, не може ли да помолиш някой друг да ти ги купува?

Ема затаи дъх в очакване на възмутените му въпроси за теста за бременност, презервативите, шампоана против въшки!

— Едва не забравих. Сестра ми поръча да ти кажа, че ти е намерила рокля за годежния прием. Поръчала е да я запазят, докато се върнеш.

Младата жена се свлече върху едно от високите столчета с кретонена тапицерия, подредени до плота, опитвайки се да измисли какво да каже.

— Да не би… да не би да сте наредили някой да ме следи?

— Да те следи? Разбира се, че не. Просто си имам източници.

— И това ли е всичко, което са ви докладвали източниците? Че съм купила таблоид?

— Не проумявам защо те интересуват такива глупости. Все пак, ако това е най-страшният ти грях, сигурен съм, че мога да го понеса. Ан, втората ми съпруга, обожаваше жълтата преса. – Последва пауза и той се извърна от слушалката, за да говори навярно с някой от служителите си. – Трябва да приключваме, Ема – търсят ме по другата линия. И от сега нататък, моля те, опитай се да запомниш, че всяка твоя постъпка се отразява върху репутацията ми.

Той затвори, преди тя да успее да отговори.

Мъфинът с боровинки, на който се бе наслаждавала на закуска, се превърна в лепкава каша в стомаха й, докато седеше замаяна на столчето със слушалка в ръка и сучеше нервно шнура на телефона между пръстите си. Как Бедингтън бе разбрал за таблоида, но не и за останалото? Опита се да подреди мислите си, но нищо не се връзваше.

В кухнята влезе Патрик, който изгаряше от нетърпение да узнае подробности за връзката на Ема с херцога. Тя му сервира доста съкратена версия и тъкмо когато икономът се опитваше да измъкне от нея повече информация, на прага на кухнята цъфна Тори.

— Хей, лейди Ема. Да вървим на пазар.

Беше облечена в бели джинси и светлосиня тениска. Дългата й коса, прихваната с яркожълта шнола, се стелеше в моден елегантен безпорядък. Освен това усърдно дъвчеше дъвка.

— Къде ще ходим?

— На урок по кормуване. – Тори изплю дъвката в кошчето за боклук и незабавно извади друга от джоба си.

— Нямам никакво желание да се уча да шофирам.

— Зная, но ще ти се наложи. – Тя пъхна новата дъвка в устата си.

— Наистина, Тори…

— Вдигай си задника, ваше благородие. Моята кралска колесница ни очаква. Или те е страх?

— Разбира се, че ме е страх! Защо мислиш, че досега не съм се научила да шофирам?

— От теб се иска само да минеш нагоре и надолу по алеята за коли на Кени. Можеш да го направиш, нали?

— Вероятно, но не виждам смисъл.

— Винаги има смисъл да се изплюеш в окото на дявола. – Зелените очи на Тори блеснаха предизвикателно.

Патрик хвана Ема за ръката и я издърпа от стола.

— Направете каквото ви казва тя, лейди Ема. Животът е твърде кратък, за да го усложняваме с различни фобии.

Ема можеше да се справи с единия от тях, но не и с двамата. Освен това не искаше да изглежда като страхливо безгръбначно.

— Добре – промърмори неохотно. – Нагоре и надолу по алеята. Но това е всичко.

Естествено, не се оказа всичко. След половин час шофиране Тори някак си успя да я прилъже да излязат на шосето, уверявайки я, че там колите минават от дъжд на вятър.

С лепкави длани и потна тениска, Ема караше колата в лявото платно. Пръстите й се бяха вкопчили във волана, докато отчаяно се опитваше да пропъди спомена за онзи ужасен ден, когато беше на десет и яркожълтият камион връхлиташе върху колата им.

Беше се приближила твърде много до осевата линия и завъртя рязко волана.

— Отпусни се – обади се Тори. – Пръстите ти ще изтръпнат.

— Престани да мляскаш с тази дъвка!

— Мътните да го вземат, много си раздразнителна. Между другото, в тази страна движението е отдясно, а не отляво.

— О, Боже! – Ема извъртя рязко волана надясно, ала не успя да го изправи навреме и гумите на колата се забиха в чакъла на банкета. Накрая все пак съумя да престрои автомобила в правилната лента. – Трябваше да ми го кажеш още отначало! Мисля, че ще припадна.

— Дишай дълбоко.

— Не мога да повярвам, че ме въвлече в тази лудост! О, Господи, Тори, зад нас връхлита кола!

— Ако не натискаш рязко спирачки, няма за какво да се тревожиш.

— Защо ми го причиняваш?

— Реших да откажа цигарите и се нуждаех от разсейване. Да стъжня живота на някой друг, ми се стори добра идея. Отказвам цигарите заради себе си, а не заради някого – додаде Тори и в гласа й прозвучаха войнствени нотки. – Така че, ако някой коментира пред теб факта, че вече не пуша, му кажи да си гледа шибаната работа!

— Не мога повече. Искам да спрем.

— В града има закусвалня. Можем да спрем там.

— В града! За нищо на света!

— Уверявам те, че след като преодоля обезпокоителната тенденция да караш в насрещното платно, се справяш доста добре.

— Аз нямам… нямам шофьорска книжка.

— Повечето от ченгетата тук са ми приятели. Не се притеснявай за това.

— Не се притеснявам. Ужасена съм!

— И двете все още сме живи, така че и това е нещо.

По някакъв начин Ема успя да се добере до града и да спре колата на големия паркинг до закусвалнята. Изключи двигателя и се облегна с облекчение на седалката.

— Гордееш ли се със себе си? – ухили се широко Тори.

Ема я изгледа намръщено.

— Хайде, признай си. Ти направи нещо, за което мислеше, че не си способна.

Сега, след като пулсът й започваше да се връща към нормалния ритъм, Ема осъзна, че наистина изпитва малко гордост. Неспособността й да шофира ограничаваше живота й в много отношения. Не че сега можеше да шофира.

— Признавам, че съм щастлива, че още сме живи – промърмори тя неохотно.

Тори се засмя.

— Хайде, ела. Ще те черпя едно кафе, за да го отпразнуваме.

В закусвалнята „При Джими” под тавана висеше релса, по която се движеше детско влакче. Около масите, застлани с мушами на черни и бели квадрати, се виждаха хромирани столове, а на тавана над главите им се въртяха два вентилатора. Върху черната дъска до изхода бе написано днешното обедно меню: пържено пиле, свински котлети, задушена бамя и салата със стафити и моркови. Ема не можеше да допусне някое дете да влезе и да види това. Помоли касиерката за парче тебешир и поправи грешката.

Тори я аплодира възторжено и я прегърна.

Двете се настаниха на маса, върху която бяха подредени бутилки с различни сосове и подправки. На стената до тях висеше картина, изобразяваща петел и червен фенер. Когато влакчето мина над главите им, Ема видя, че върху всеки вагон е отпечатана миниатюрна емблема на някоя от местните компании.

Докато Тори отпиваше от кафето, донесено от сервитьорката, Ема чакаше за чая, превъртайки в ума си разговора с Бедингтън. Защо онзи здравеняк не му бе разказал всичко, което бе видял? Що за некадърен шпионин бе наел Хю?

— Добро утро, дами.

Декстър О’Конър бе приближил неусетно към масата им. Днес носеше жълта, вместо синя оксфордска риза. Изглеждаше симпатично размъкнат, леко разсеян и ужасно мил.

— Здравей, Декстър – усмихна му се Ема.

— Ема, Виктория.

— За теб е лейди Ема – сопна му се Тори.

Той повдигна вежди към нея.

— Виждам, че поведението ти не се е променило. Продължавай в същия дух и не забравяй да си поръчаш сватбена рокля.

Ема очакваше Тори да скочи и да го хване за гушата, но вместо това новата й приятелка се овладя с видимо усилие на волята и дори удостои Декстър със скована усмивка.

— Не смятам, че ще се наложи. Ако лейди Ема няма нищо против, можеш да седнеш при нас.

— Разбира се, че нямам нищо против.

Декстър се усмихна и се настани в другия край на масата.

— Днес не си ли на работа? – попита Тори с пресилена любезност.

— На път съм за там. През последните седмици се наложи да оставам до късно, затова реших да си позволя малко почивка. А вие двете какво правите?

— Давам на лейди Ема уроци по кормуване.

— Ти не шофираш? – изуми се Декстър.

— Вече шофира – осведоми го Тори.

— Само много великодушен човек би нарекъл шофиране това, което правя. – С чувство на самоирония Ема му описа какво се бе случило на пътя, ала вместо да й се присмее, Декстър я окуражи. Тя за сетен път си помисли какъв мил и благороден човек е той и в същото време се запита дали съюзът между Тори и Декстър е толкова странен, колкото смятаха всички. И двамата бяха умни и привлекателни, и всеки от тях притежаваше това, от което другият се нуждаеше. С възрастта постоянството и надеждността на Декстър можеха да се превърнат в скука и вечно недоволство. Тори от своя страна се нуждаеше от здрава котва в живота си.

Разговорът мина на други теми и постепенно сковаността на Тори изчезна, тя се оживи и разбъбри и на Ема й се стори, че дори се радва на компанията на Декстър. Ала всичко се сгромоляса, когато Ема допусна грешката да спомене, че Тори е отказала цигарите.

Тори тутакси се намръщи и тикна пръст в гърдите на Декстър.

— От месеци възнамерявам да ги откажа. Това няма нищо общо с теб! Разбра ли?

Той я изгледа невъзмутимо.

— Разбира се – кимна и без да обръща внимание на нокътя, лакиран със скъп френски лак, забоден в предницата на оксфордската му риза, Декстър се обърна към Ема и я попита какви са плановете й за деня.

Поглеждайки крадешком към Тори, Ема му каза, че е смятала да отиде в Остин.

— Исках да прекарам няколко часа в библиотеката на Тексаския университет, но Кени, изглежда, е изчезнал.

— Аз с удоволствие ще те закарам – предложи галантно Декстър.

— Не трябва ли да си на работа?

— Главният ни офис е в Остин, а и трябва да проведа няколко делови срещи. Мога да свърша всичко, докато си в библиотеката.

— Сигурен ли си?