Когато отново се озоваха във фоайето, Ема му подаде два долара.

— Това е за чая. Ти ме застави да поръчам останалото, така че сам си го плащаш.

— Задръж си парите.

— Не е нужно да се вкисваш толкова. – Тя пъхна банкнотите в чантата си и за да го подразни, посочи с чадъра си към вратата. – Оттук.

Кени го грабна от ръката й и го хвърли към портиера.

— Ако обичате, ще го изгорите ли вместо мен?

— Моля ви, отнесете го в стаята ми – намеси се Ема. – Госпожица Уелс-Финч. Номер 82О.

И с бодра крачка се запъти към паркинга, когато изведнъж осъзна, че кавалерът й не е с нея, а тя нямаше ни най-малка представа къде е паркирал колата си.

Огледа се през рамо и го видя да се движи под козирката на входа със скоростта на охлюв, погълнал солидна доза приспивателно. Ема потропа нетърпеливо с носа на сандала си.

Кени се поздрави с двама бизнесмени, сетне се спря да се полюбува на мозайката на стената.

Младата жена въздъхна и се огледа за колата му. Дори не се изненада, когато я забеляза на забранено за паркиране място. Изчака го търпеливо да приближи.

Най-сетне той отключи вратата.

— Сигурна ли си, че искаш днес да пазаруваш? – попита веднага щом тя влезе и пристегна предпазния колан.

— Да. В някои модни, но не много скъпи магазини.

— В такъв случай нямаш късмет, защото и понятие си нямам от пазаруване. Просто си купи каквото ти хареса и ми изпрати сметката. – Той зави обратно към магистралата.

— И дума да не става!

— И как така изведнъж стана толкова чувствителна? Вчера най-безочливо ме изнуди да ти плащам по сто долара на ден, за да си държиш устата затворена.

— Двеста долара на ден – уточни тя. – И това са пари, измъкнати с шантаж, така че има голяма разлика, нали? – ехидно се подсмихна Ема и го изгледа самодоволно.

Погледът му се плъзна по днешния й тоалет: къса джинсова пола в жизнерадостна оранжева разцветка и кремаво горнище, пъхнато в колана. Върху горнището отпред бяха щамповани китна градина и две пойни птички.

— Хубава блузка.

— Благодаря. Подариха ми я петокласничките за края на срока.

Докато се носеха по шосето, младата жена най-после имаше възможност да се полюбува на красотата на щата, който познаваше единствено от историческите книги. Крайпътните супермаркети, рекламните билбордове и ресторантите за бързо хранене не представляваха особен интерес за нея, но ширналите се пред нея простори направо отнеха дъха й. Не можеше да си представи нещо толкова различно от Лоуър Тилби или остарелите сгради на „Сейнт Гъртруд” от червени тухли, поизбелели от годините, безупречно поддържаните морави и старите дървета. Какво ли си е помислила лейди Сара Торнтън, когато е видяла тази безкрайна земя и това бездънно небе?

Наведе се напред, когато Кени понечи да паркира на друго забранено място.

— В никакъв случай.

— Нямах намерение да паркирам – заяви той с вид на оскърбена невинност. – Да се шляя из магазините с дами, не е сред любимите ми занимания, затова ще те оставя тук, а аз ще отскоча до най-близкото игрище за голф и ще поудрям малко топки за тренинг. Ще те взема след три часа.

— Благодаря, но не става. Отлично зная какво искам и няма да ми отнеме толкова дълго време. – Ема измъкна ловко ключовете от стартера. – Да тръгваме.

Той грабна ключовете от ръката й, но се потътри след нея, макар че през целия път до мола не престана да мърмори.

— Постарай се да не се мотаеш повече от половин час. Говоря сериозно, лейди Ема. След половин час аз и моето кади отпрашваме, със или без вас.

— Ъхъ. – Тя огледа витрините и почти веднага откри това, което търсеше. Посочи към кръгла бетонна пейка. – Чакай ме тук. Няма да се бавя.

— Ти си най-проклетата командаджийка, която съм имал нещастието да срещна. Да не би да си въобразяваш, че мога да стърча по средата на голям американски търговски център, без да предизвикам истински бунт?

— Какви ги приказваш?

— Аз съм почти знаменитост, за това приказвам.

И сякаш в потвърждение на думите му, две млади жени, понесли розови пазарски торби на „Виктория Сикрет”, се втурнаха към него.

— Кини!

Той я изгледа кръвнишки.

— Видя ли какво направи?

— Няма да се бавя. Обещавам – избъбри Ема и изчезна.

И удържа на думата си, но когато се върна, го завари заобиколен от малка тълпа и явно изнасяше импровизирана лекция по голф.

— След като сте замахнали, се постарайте да отпускате ръката бавно и плавно. Ако искате да наберете скорост, докато минавате през…

Тя улови погледа му, но въпреки протестите му отпреди малко, Кени, изглежда, се наслаждаваше на славата си и не бързаше да се отърве от почитателите си. Затова Ема хлътна в магазин за аксесоари и добави към покупките си няколко евтини бижута. Кени най-после се избави от феновете си и я поведе към колата.

— А сега татуировката – обяви тя, щом отново поеха по магистралата.

— Ти май наистина си сериозна за това?

— Напълно.

Спътникът й се замисли за кратко.

— Добре, щом като толкова настояваш, ще ти помогна. Но ще ми отнеме малко време, за да намеря място, където можем да сме сигурни, че ще използват стерилни игли.

— Игли?

— И как смяташ, че се правят татуировките?

— Да, разбира се. Искам да кажа… зная, че се използват игли. Просто ти произнесе думата така, че тръпки ме полазиха.

— Доста ще боли, кралице Елизбет. Така че, ако не издържаш на болка, най-добре се откажи от идеята.

— Едва ли ще е толкова болезнено.

Изсумтяването му не беше особено окуражаващо.

— Ти просто се опитваш да ме изплашиш.

— Е, извини ме, задето проявявам загриженост и съпричастност.

— Ха!

— Добре. Печелиш. Ще потърся тъпото студио, след като те откарам в библиотеката.

Първата умна мисъл, която му бе хрумнала.

— Отлична идея.

Отправиха се към Стейт Феър Парк, където се намираше Историческото общество на Далас, помещаващо се във внушителна Т-образна сграда, наречена „Хол ъф Стейт”. Ема слезе от колата на паркинга, след като се разбраха да се срещнат в три часа.

Макар че смяташе веднага да се отправи към канцеларията на Историческото общество, тя установи, че има твърде много неща, които иска първо да разгледа. Посвети доста време да изучава гигантските фрески по стените на грандиозната, висока четири етажа мемориалната зала, изобразяващи историята на щата от 1528 година до наши дни. Когато най-после пристигна в канцеларията на Историческото общество, бе посрещната топло и прекара следващите няколко часа, сравнявайки записките от дневника на лейди Сара с други източници от същия период. Погълната от изследването си, тя загуби представа за времето и се появи на уреченото място за срещата с Кени с петнайсет минути закъснение.

Кадилакът и вбесеният му шофьор вече я очакваха.

— Закъсня! Мразя да се закъснява!

— Честна дума, Кени, нямаш никакво право да се оплакваш. Откъде да зная, че ще дойдеш навреме, след като вчера закъсня толкова много?

— Вчера беше различно.

— Защото закъсня ти, а не аз.

— Нещо такова.

— Ти си невъзможен. Намери ли студио за татуировки?

— Дори нещо по-хубаво. Открих една дама, която прави татуировки в дома си.

— Наистина ли? И според теб е надеждна?

— Стълб на обществото. Няма да намериш по-надеждна. Бедата е, че графикът й е претоварен и не може да те приеме преди десет вечерта. При това я умолявах едва ли не на колене.

Ема се надяваше, че копоите на Хю ще са наблизо.

— Прекрасно. – Стомахът й се обади. – С удоволствие бих хапнала нещо.

— Знам едно чудесно местенце.

Двайсет минути по-късно преминаха през масивните врати на кънтри клуб, явно място за богоизбрани, където всичко наоколо крещеше за разкош. Алеята с вековни дървета от двете страни ги отведе до импозантна постройка с колони в гръцки стил. След като Кени паркира, Ема слезе и се насочи към парадния вход. Отново установи със закъснение, че той не я следва. Обърна се.

Той стоеше и я наблюдаваше, опрял ръце на кръста.

— Знаеш ли къде отиваш?

Младата жена се огледа.

— Не съвсем.

— Тогава защо търчиш напред?

— Не зная. Така съм свикнала.

— Е, време е да отвикнеш. Това не ми се нрави.

Нито на Джеръми Фокс. Ала тя не беше от жените, следващи покорно другите. През по-голямата част от живот си Ема беше напълно самостоятелна и твърде рано бе осъзнала, че или ще бъде водач, или ще я стъпчат.

Кени посочи с палец към по-малка сграда.

— Отиваме там.

— Извинявай.

Чувствайки се глупаво, тя тръгна след него по пътеката, водеща към врата, върху която с красиво резбовани златни дървени букви бе изписано „Спортен магазин”. Мъжете вътре го посрещнаха, сякаш бе кралска особа.

— Хей, Кини! Как си?

— Не съм те виждал от няколко дни.

— Чу ли, че Чарли направил вчера ийгъл* на седмата? Толкова се развълнувал, че получил сърдечен пристъп и не успял да завърши кръга.

[* Резултат два удара под пара (предварително определен брой на ударите, с които голфърът трябва да вкара топката в целта). – Б. пр.]

Кени отвърна на поздравите им, заяви, че не бил чул за Чарли, сетне поведе Ема към грила в единия край, отделен със стъклена преграда от останалото помещение.

— Надявам се, че нямаш нищо против да похапнеш сама – промърмори той и даде знак на хостесата. – Мериан, ще се погрижиш ли за нея? Аз ще отида да поудрям малко топки.

— Разбира се, Кени. Знаеш ли, че целият персонал е подписал петиция до Антихриста, за да те върне в игра?

— Не, но го оценявам. Не забравяй да благодариш на всички от мое име.

Той изчезна, а Мериан настани Ема на маса до прозореца.

— Можете да го наблюдавате от тук. Повярвай ми, скъпа, не си виждала по-великолепна гледка! Никой не върти айръна* като Кени Травълър.