— Не — каза той. — Ти какво би предложил?

— Да остане тук в двореца — отговори Халиф, като пресегна за инкрустираната със злато гарафа, от която напълни отново чашите им. — Само докато приключиш със сделките си в Испания.

Идеята накара гърлото на Патрик да се стегне от гняв и внезапна ревност прободе гърдите му, остра като кинжал, но после си напомни, че Халиф беше един от най-старите му и най-доверени приятели. Все пак не можеше да не попита:

— И точно каква роля би играла Шарлот в харема ти?

Халиф весело се разсмя и вдигна чашата си за поздрав.

— Завладян си от яростни чувства — изтъкна той. — Точно като малко момче, предизвикано в училищния двор. Няма да извикам малката ти приятелка в леглото си, Патрик. За мен честта е по-важна от живота ми, знаеш добре това.

Патрик отмести поглед за миг, засрамен от примитивната си реакция към любезното предложение на приятеля си и сърдит на Шарлот за това, че беше го превърнала в глупак.

— Ако имах сестра — искрено каза той — не бих се поколебал да ти я поверя.

Другият мъж протегна ръка и приятелски потупа Патрик по рамото:

— Разбрано тогава. Засега, ще оставиш момичето тук.

Патрик се замисли за обещанието, което беше дал на Шарлот — че щеше да отплава заедно с него, когато „Енчантрес“ вдигнеше котва — и го съпостави на факта, че тя щеше да се намира в опасност в момента, в който пристъпеше извън двореца. Беше съвсем вярно, че имаше да довършва няколко сделки, преди да се отправи към другия край на света и просто нямаше да има възможност непрекъснато да се грижи за безопасността на Шарлот.

— Да — отговори най-после той, с натежал от неохота глас. — Шарлот ще остане тук, докато приключа с работата си на Континента.

Халиф кимна и издаде едно типично арабско възклицание, означаващо одобрение.

— Ще наредя да я изпратят в апартамента ти тази вечер, за да можеш да се сбогуваш с нея както трябва — каза той.

Патрик бе завладян от дълбока тъга при мисълта, че щеше да изостави временно Шарлот, а и знаеше, че тя щеше да оцени решението му като предателство.

— Искам да ми дадеш едно обещание — продължи той, оставяйки чашата си и се изправи наред с домакина си. — Шарлот не трябва да бъде наказвана според прищевките на някой евнух, нито пък тези на майка ти.

Султанът въздъхна, заел поза на древен мъдрец — преструвка, която го караше да изглежда много по-възрастен от своите тридесет и четири години. Държеше се така още от времето, когато се бяха срещнали с Патрик, и двамата едва на дванадесет години.

— Тя ще трябва да спазва правилата в харема както останалите, но аз ще се погрижа Шарлот да бъде контролирана от самия мен, от никой друг.

Патрик трябваше да се съгласи: той разбираше, че Халиф проявяваше благородство. Независимо че жените в харема му бяха глезени и дори уважавани от своя султан, сред тях се поддържаше строг ред и бунтарките, били те дребни или едри, се наказваха с всякакви средства — като се започне от строго мъмрене, та се стигне до обезглавяване. Тук културата беше древна, следователно и традициите, и той нямаше право да очаква дълбоко вкоренените обичаи да се пренебрегват заради твърдоглавието на една темпераментна, лекомислена американка.

Халиф отново потупа Патрик по рамото и се засмя:

— Не се тревожи, стари приятелю. Няма да лиша младата дама от главата й, нито да наредя да я съблекат и набият публично пред портата, давам ти думата си за това.

Патрик въздъхна и малко притеснено се усмихна:

— Не бих прибързвал толкова с думите си, ако бях на твое място — ти не познаваш Шарлот.


Шарлот седна на каменната скамейка под брястовото дърво и се отпусна назад, зареяла поглед през клоните му към лазурносиньото небе. Тя не възнамеряваше да постъпи толкова глупаво, та да избяга сега, по предпочиташе да си състави все пак план. Ако Алев се окажеше права и Патрик я беше излъгал за намеренията си, щеше да се наложи да предприеме драстични мерки.

Една по една жените, които се бяха наслаждавали на спокойствието на сенчестия двор, започнаха да се прибират в двореца, като нито една не пропусна да хвърли любопитен поглед по посока на Шарлот. Когато най-после остана сама, тя вдигна полите на робата си и обгърна с ръце и крака ствола на дървото.

Не беше се катерила по дърветата от години — всъщност, от времето, когато напусна Куейдс Харбър, за да замине да учи в Париж, но позабравената й пъргавост много бързо се върна. Само за две минути с цената на няколко драскотини по коленете и вътрешната страна на бедрата, тя се намери на един висок клон.

Прегърнала здраво с една ръка древния изкривен ствол, тя се извърна, за да погледне отвъд стената и погледът й се сблъска с невероятно красивата гледка на тюркоазното море. На няколкостотин метра от брега грациозно се поклащаше закотвеният кораб „Енчантрес“. В трите посоки не се виждаше нищо друго, освен още и още вода, така че Шарлот внимателно се извъртя, за да огледа на юг.

Пустиня, докъдето стигаше погледът.

Шарлот въздъхна обезкуражена, а в следващия момент едва не падна от дървото, когато отдолу й извика някакъв женски глас.

Тя не разбираше езика, но тонът беше достатъчно ясен: трябваше да слезе незабавно.

Зачервена от гняв, че към нея се бяха осмелили да се държат така заповеднически, Шарлот все пак се подчини. Когато стигна до земята, се намери лице в лице с дребна, забулена жена, с огромен, извит като клюн нос.

Старата вещица размаха заплашително къносания си пръст току под носа на Шарлот и продължи да излива яростната си тирада.

Търпението на Шарлот, вече подложено на достатъчно изпитания през последните дни, просто се изчерпи.

— Сега, само за момент! Която и да си ти, няма да ти позволя да ми говориш така…

Точно в този момент отнякъде изникна Алев и сложи ръка на раменете на Шарлот, като ги притисна с такава сила, че без малко костите й да се натрошат и слеят в една обща, болезнена маса. Заговори бързо и от тона й Шарлот разбра, че се опитваше да успокои старата жена.

Накрая Алев се обърна към Шарлот и строго каза:

— Ако не искаш да те набият с камшика, трябва да престанеш да бъдеш… толкова твърдоглава. Тази тук е Султана Валиде, майката на Халиф и властта й в харема е безгранична!

Естествената реакция на Шарлот беше да възрази, защото никой и никога в живота й досега не беше се осмелил да я набие. Вбеси я самата идея за това, но все пак някакво вътрешно чувство я накара да изслуша Алев и да запази за себе си мнението си за това изостанало общество.

— Поклони се и й кажи, че съжаляваш — нареди Алев, като я ощипа тайно, но много болезнено по ръката, за да подчертае сериозността на думите си.

След като преглътна напиращите на езика й проклятия, Шарлот се насили да изпълни възможно най-лекия поклон и да промърмори нещо като извинение.

Алев пак заобяснява нещо, преувеличавайки в превода, без съмнение, думите на Шарлот, за да ги накара да прозвучат по-малко враждебни, отколкото бяха в действителност. Най-после майката на султана изгледа Шарлот през силно присвити очи, отправяйки й неприкрито предупреждение, после се обърна и се отдалечи, трополейки на смешно високите си налъми.

— И ти наистина искаш тази ужасна жена да ти стане свекърва? — не сдържа учудването си Шарлот, като засенчи очите си с ръка, за да вижда по-добре старата сврака, запътила се към сградата на двореца.

Алев възкликна с негодувание и изчерпило се търпение:

— Не — доста остро отговори тя — но трябва да спечеля благоразположението й, щом съм решила да спечеля Халиф за съпруг. А ти какво замисляше, защо се покачи на това дърво?

Шарлот изгледа Алев с поглед, в който ясно се четеше, че считаше въпроса й за глупав.

— Опитвах се да видя какво има зад стената, естествено. Струва ми се, че е по-лесно да се избяга от Дяволския остров, отколкото от това място тук.

Другата жена хвана Шарлот за лакътя и я поведе към високата, сводеста врата, през която току-що беше преминала султанската майка.

— Дево Марийо, Божия майко! — възкликна Алев, явно забравила за момент, че се беше покръстила във вярата на Халиф и народа му. — Ти полудяла ли си? Първо говориш за бунт, а после за бягство! Наистина ли искаш да те накажат?

Шарлот се опита да се отскубне, но бременната жена се оказа по-силна, отколкото изглеждаше.

— Разбира се, че не искам да ме накажат! — изсъска Шарлот. — Но ти продължаваш да пренебрегваш факта — точно както направи и онази сбръчкана стара кокошка — че аз съм на гости тук. Не съм собственост на султана, нито на някой друг мъж и няма да позволя да ми нареждат и да ме обиждат.

За втори път през краткото им запознанство, Алев завъртя очи с досада. — Излиза вярно онова, което се говори за американците, че са твърдоглави и че с тях не може да се разговаря разумно, ако се съди по теб. — Отново бяха стигнали до прохладния, напоен с тежки аромати хамам. — Край на споровете вече: наредено е да се явиш в покоите на султана. Трябва да се погрижим за външния ти вид.

Шарлот рязко се закова на място.

— Какво?

— Халиф е изпратил да те извикат. Не можеш да се явиш пред него със сплъстена и пълна с шума коса, нито с тази мръсна и скъсана дреха.

Шарлот пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Очевидно, нямаше избор в случая: затова щеше да се яви пред султана с достойнство. Патрик сигурно също щеше да бъде там и да й предложи защитата си.

Но докато вървеше до Алев, Шарлот си помисли: Халиф всъщност беше този, който се нуждаеше от защита. И тя щеше да му каже, още щом го видеше, всичко, което си мислеше за варварското му поведение.

Половин час по-късно, облечена в чиста, ярко жълта роба, със сресана и сплетена коса, украсена с перли и панделки, с парфюмирано тяло и широко разтворени, очертани с въглен очи, Шарлот последва евнуха, Рашид, по една сложна и заплетена поредица от коридори. След безбройни извивки и завои, които окончателно убедиха Шарлот, че би било по-лесно да се ориентира в лабиринт, двамата преминаха под свода на една врата, висока като тези, които тя бе виждала в някои английски катедрали.