Шарлот затвори очи и бавно преброи до десет, преди да се успокои достатъчно, за да заговори на капитана с възпитан тон.

— Ако бихте били така добър, да ми осигурите няколко минути уединение?

— Разбира се — благосклонно отвърна той, но не излезе, а само обърна широкия си, властен гръб.

Като използва одеялото за палатка, Шарлот нахлузи брича, който се оказа твърде широк в талията и тесен в ханша, вкара вътре краищата на ризата, с която беше спала и затегна колана. Чувстваше огромна нужда да се възползва от нощното гърне, но нямаше да направи това докато г-н Тревърън беше в стаята.

— Къде сме? — запита вместо това, като се приближи до филистрина и погледна навън. Видя тюркоазна вода, брегове, които блестяха така бели, че я зашеметиха и просторен дворец, ограден от пустиня от снежен пясък. — Има ли американско посолство тук?

Патрик отговори на въпросите й в обратен порядък.

— Страхувам се, че не, богиньо. Колкото до местонахождението ни, намираме се на един хвърлей място от палата на султана на Риц. — Тя по-скоро усети, отколкото видя как погледът му я докосна. — Не бих ти препоръчал да скочиш във водата и да зацапуркаш към брега, защото около кораба обикалят сигурно най-малко стотина акули, в очакване да им хвърлят остатъците от манджите в кухнята.

Шарлот потръпна, обаче вирнатият нос беше единственото й останало средство за защита и тя нямаше намерение да се лишава от него.

— Не цапуркам, когато плувам, г-н Тревърън — каза тя. — Имам отличен стил.

Той застана до нея, погледна я косо и се ухили подигравателно.

— Още по-добро забавление за акулите. Сигурно им харесва, когато закуската им реши да се съпротивлява.

Стомахът на Шарлот нададе силен протест, точно тогава, в този най-неподходящ момент. Тя просто не можеше да направи нищо, винаги се нуждаеше от здрава закуска сутрин и колкото по-скоро след събуждането й, толкова по-добре.

— Искам да си отида в къщи — каза тя и очите й внезапно плувнаха в сълзи.

За нейна изненада, Патрик постъпи точно както в старите й сънища и леко докосна бузата й с пръстите на дясната ръка. — Ще си отидеш — дрезгаво й каза той. — Обещавам ти, Шарлот… Никой няма да ти причини нищо лошо.

Искаше й се да му повярва — о, така отчаяно й се искаше, но Шарлот не беше глупачка и знаеше, че правилата, които досега ръководеха живота й, се бяха променили значително след отвличането й.

— Твоето семейство — започна сериозно Патрик — те ще те искат ли пак, когато се върнеш?

— И защо да не ме искат, за бога? — Шарлот постави ръце на бедрата си. Въпреки че не би си признала този факт, харесваше й да носи брич и се чудеше защо жените не бяха възприели тази мода досега.

Той продължи сериозно да изучава лицето й, с тези свои тъмно, тъмносини очи.

— Дори когато се вземе предвид, че нямаш вина за отвличането — разбира се, ако изключим несъмнено идиотската ти идея да скиташ сама, без придружител, на пазара — репутацията ти вече не е онази, която вероятно е била. Има хора, които не биха те приели вече в домовете си, Шарлот, и не биха те поздравявали по улиците.

Думите му несъмнено бяха нечестни към нея, но за нещастие бяха и истина и гневът на Шарлот донякъде беше породен и от отчаянието й.

— Хората, които имат значение за мен, баща ми и мащехата ми, сестра ми и братята ми, леля ми, чичо ми, братовчедите и приятелите, не само ще ме приемат, но и ще приветстват завръщането ми с радост!

Той я прегърна и нежно я притисна към себе си.

— Разбира се, че ще се зарадват. Разбира се. Сега, нека да ти донеса нещо за ядене.

Шарлот се приближи до прозорчето веднага, щом Патрик излезе и жадно огледа хоризонта, преценявайки шансовете си за бягство. Но наоколо се ширеше само пясък, море, палатът и безмилостната, захарно бяла пустиня отвъд.

После бързо премести стола до вратата, подпря го под бравата и трескаво затърси нощно гърне. Тъй като не намери подобно нещо, в крайна сметка приклекна над един плювалник и стисна здраво очи, засрамена от неотложността на нуждата си и от издайническия шум, който тя предизвика.

Точно беше успяла да свърши, да скрие плювалника, за да го почисти по-късно и да махне стола от вратата, когато Патрик се върна. Тя си изми ръцете.

Той сложи на бюрото таблата с подредените върху нея овесена каша, масло, хляб и конфитюр и Шарлот започна да яде без миг колебание.

— Искам да се разходя по палубата — каза тя. След като и без това се налагаше да бъде на някакъв кораб независимо дали го иска или не, реши тя, то поне можеше да се възползва от събитието и да види всичко, което беше за гледане.

— Някой друг път — отговори Патрик, докато бързо прелистваше корабния журнал, който беше извадил от шкафа. — Очакват ни в двореца, богиньо, а моят приятел, султанът, не е от хората, които приемат разочарованието с усмивка.

Шарлот незабавно загуби апетита си. Досега Патрик се беше държал относително добре към нея, като се изключат хапливите му забележки и тя почти беше престанала да мисли за възможността намеренията му да са престъпни. Сега тази възможност внезапно изскочи отново, пъргаво като невестулка, скрита зад вратата на паянтов шкаф.

— Разочарование? — попита тя с тънък като паяжинка глас.

Патрик вдигна очи от журнала, замислено се намръщи, после пак сведе поглед към страниците. Държеше дебелия том на превития си лакът.

— Халиф е възпитан и общителен мъж — каза той.

Шарлот преглътна горчилката, която се беше събрала в гърлото й и отмести таблата с наполовина изядената закуска. Плъзна поглед към неугледните си дрехи и се вдъхнови от една отчаяна идея. — Нямам подходящи дрехи за социална визита, особено щом домакинът е кралска особа.

Патрик затвори журнала и го напъха между книгите в една претъпкана лавица.

— Не се безпокой — каза той, зает явно със съвсем други мисли. — В двореца има много жени. Ще могат да те облекат с нещо подходящо. — И с това, веднага се отправи към вратата.

— Чакай! — кресна Шарлот.

Той леко се извърна и я погледна през рамо.

— Да?

— Не искам да живея в харема на някакъв мъж, бил той султан или не!

В очите на Патрик най-после проблесна прозрение и лицето му се озари от внезапна усмивка.

— О, ти си помисли, че ще те продам на Халиф или ще те предложа като подарък? Е, богиньо, имаш грешка — преди само се шегувах. Отиваме просто на гости и ще бъде кошмар, ако пропуснеш да опиташ екзотичната храна и да чуеш музиката.

Авантюристичният дух на Шарлот напомни отново за себе си, но тя все още изпитваше известна подозрителност. В крайна сметка, положението й тук беше много деликатно.

— Откъде да зная, че ми казваш истината?

Той небрежно повдигна едното от дяволски величествените си рамена:

— Вярно, няма откъде — при което излезе и затвори вратата след себе си. Шарлот вече беше тръгнала да го последва, когато чу как в бравата се превъртя ключа.

Тъй като нямаше друг избор и знаеше, че ще се нуждае от всичките си сили, тя се върна до подноса и се зае да довърши закуската си.

След не повече от час за нея дойде някакъв мъж и я придружи до вече познатата палуба на „Чародейка“. Тя толкова често си беше мечтала за кораба и беше рисувала толкова много скици на грациозните му мачти и издутите от вятъра платна, че сега се чувстваше почти като в къщи.

Патрик я очакваше до перилата, близо до мястото, откъдето през борда бяха спуснали въжена стълба. Той се усмихна, явно спомняйки си за времето, когато страхът й я беше приковал високо горе на люлеещите се от мачтата въжета.

— Да те пренеса ли на ръце по стълбата? — попита той толкова учтиво, че явно й се подиграваше.

Шарлот се обиди. Тя и Мили се бяха катерили по достатъчно много дървета, изобщо не беше страхливка. Хвърли на Патрик поглед, изпълнен с презрение и прекрачи перилата, за да напипа с босия си крак първото нестабилно стъпало.

Стараеше се да не обръща прекалено внимание на тъмните тела, които се плъзгаха със смъртоносна грациозност под повърхността на прозрачната, синьо-зелена вода, нито да се опитва да преценява разстоянието между палубата и онази миниатюрна лодчица там долу, застрашително люляна от вълните.

Шарлот завърши слизането с плътно стиснати клепачи и изпита облекчение, когато през кръста я подхванаха две силни мъжки ръце и леко я поставиха на дъното на лодката. После проследи пъргавото слизане на Патрик с гордо презрение.

Отвързаха въжето от носа, някой го издърпа обратно на палубата и Патрик и другият мъж хванаха веслата. Прехласната от възторг, Шарлот загледа разноцветните рибки, провиращи се уверено сред ярките коралови рифове под повърхността на водата. Беше се молила за приключение и ето го сега пред нея, с което пак се доказваха някогашните уверения на Лидия, че човек трябва да държи отворени очите си за онова, което търси, защото просто може да го намери.

Дворецът скоро привлече погледа й и тя внимателно заразглежда сводестите му врати и прозорци, колоните и верандите. На брега ги чакаха двама души с типичните си ярки роби и чалми.

Шарлот се приближи още малко до Патрик, тъй като той беше с гръб към нея и нямаше опасност да забележи и се запита отново дали наистина можеше да му се довери да удържи на думата си и да я вземе със себе си, когато си тръгнеше от двореца.

— Просто ги остави да се погрижат за теб и в никакъв случай не им отговаряй грубо — предупреди я Патрик, когато стигнаха до брега и двамата с чалмите се приближиха, за да издърпат лодката от водата. — Когато стане време да си ходим, ще дойда да те извикам.

Патрик беше посрещнат церемониално и с доброжелателство, но когато по-високият от двамата мъже огледа Шарлот и забеляза навитите до коленете й панталони и увисналата над кръста й риза, тъмното му лице се изопна неодобрително. Той плесна с две ръце, извика нещо и се появиха две жени, омотани в толкова много коприна, че се виждаха само дланите и очите им. Те се спуснаха към нея, сякаш бързаха да приберат куп неприятни отпадъци, изхвърлени от морето, които загрозяват брега.