Шарлот си спомни самотата, която бе изтърпяла след раздялата им и се наежи.

— Не — каза тя. — Знам за съществуването й, защото адвокатът ти ми писа, но откровено казано, не изпитах желание да я видя.

— Защо? — Патрик беше объркан и леко засегнат. — Къщата нямаше да бъде построена, ако не съществуваше ти и Ани. Предполага се, че ще живееш в нея.

— Ани и аз не сме порцеланови фигури, които да се нареждат върху красиви шкафове и се почистват от праха от време на време, г-н Тревърън. Не ще стъпим под покрива на къщата, обещавам ти, освен ако и тримата не сме истинско семейство.

— Но възможно ли е да сме нещо друго? — попита Патрик, все още объркан. — Ани е наше дете. Ти си й майка, аз съм й баща. Това ни прави семейство.

— Не — оспори Шарлот. — Това, което Лидия, татко и момчетата имат в този дом — това е семейство.

— Те живеят тук заедно, обичат се, карат се, смеят се и плачат, всички. — Замълча, после пое дълбоко дъх, решавайки че поема най-големия риск в живота си, но в невъзможност да го избегне. — Ако отново ще ни оставиш сами, Патрик, ще трябва да те помоля повече да не се връщаш. Татко има влиятелни приятели — ще може да уреди дискретен развод.

Тя почувства как Патрик се стегна до нея. Прегръдката му стана по-силна, но не й даде обещанието, което душата й жадуваше да чуе. Вероятно не бе във възможностите му да го направи.

— Досега мислех, че не ще мога да живея без теб — продължи тя, намерила сили дори когато беше най-отпаднала. — Когато те видях, бях разбрала, че те обичам повече от всякога, желаех те повече от преди. Но от тази ужасна болка се появи Ани. Тя е дар божи, Патрик, чудо, точно както ти каза. Когато стъпя на краката си и си възвърна силите, тя може да бъде смисълът на моя живот.

Патрик погали Шарлот по лицето и несъмнено почувства сълзите й. Тя предположи от трепета, усетила по тялото му, че в онзи момент съпругът й също бе отронил няколко сълзи.

— Боже в небесата, Шарлот — след дълго време, на пресекулки каза учудено той. — Ти си наистина най-забележителната жена, която е живяла някога.

Това не беше отговор, но за онази нощ бе достатъчно. Шарлот прегърна съпруга си, той я притискаше в прегръдката си, и тя за първи път от месеци насам заспа спокойно.


Седмица след раждането на Ани, когато беше сигурен, че и двете, жена му и дъщеря му, бяха добре, Патрик замина за Сиатъл да инспектира огромната къща, която бе поръчал доста преди да пристигне в Съединените щати. Той дори не се отби да провери как напредват с проектите на двата му кораба, те можеха да чакат.

Голямата тухлена къща се издигаше на един от няколкото хълма на Сиатъл и гледаше към водата. Всяка от огромните елегантни стаи бликаше от светлина. Патрик беше щастлив при мисълта, че Ани ще расте в такава къща. Дъщеря на майка си, тя сигурно щеше да се спуска надолу по парапета и да се пързаля по чорапи по дървените подове.

Гласът на Кочран не стресна Патрик, макар да мислеше, че е сам.

— Кажи ми, тя съгласи ли се да те чака тук, твоята прекрасна Шарлот, и да те приема в сърцето си и леглото си, когато се върнеш от пътуване по море?

Ярост изпълни Патрик. Кочран беше най-старият и най-добрият му приятел, а той умееше веднага да напипа най-болезнения проблем. Обърна се и застана с лице към първия си помощник.

— Не — отвърна хладно той. — Шарлот ми каза нещо като да вървя по дяволите. Твърди, че никога няма да живее в тази къща без мен.

— Е, и?

Патрик въздъхна.

— Аз не можах да й обещая тона. Ние с Шарлот сме в задънена улица.

Обикновено веселото лице на Кочран се навъси с нетърпение и възмущение.

— За бога, човече, не мога да спра да се чудя как може да си такъв глупак. Ти си наполовина жив без Шарлот, и добре го знаеш!

Патрик се придвижи към един от аркообразните прозорци, извисяващи се от пода до украсения с корнизи таван. Пристанището бе залято от слънчева светлина, осеяно с кораби.

— Тя е в безопасност там, близо до баща си. Ани също.

— Ти се страхуваш — измърмори Кочран, сякаш поразен от откритието си. — През цялата ни съвместна работа, приятелю, аз те смятах за смел мъж, водач, заслужаващ титлата капитан. Но сега виждам, че съм грешил — ти не си нищо друго, освен страхливец.

— По дяволите! — изрепчи се Патрик с избухлив глас. — Имам причини да се страхувам — на няколко пъти Шарлот щеше да умре заради любовта ми! А сега съществува и Ани…

Кочран беше явно развеселен, лишен от съчувствие.

— Мислех, че никога не ще се наложи да ти го кажа, но те и двете ще живеят по-добре без теб. Една „голяма“ жена като Шарлот има нужда от мъж, с който да споделя живота си, а не сополанко като теб, страхуващ се да поеме риск, когато наистина има смисъл!

— Махни се! — избухна Патрик и посочи разярено към голямата двойна врата на стаята, проектирана за приемен салон. Гласът му отекна в празното пространство.

— С удоволствие — отвърна Кочран и причини болка на Патрик със студенината в гласа си. — Ще плаваш с онези хубави нови кораби без мен, капитан Тревърън. Не мога да приемам заповеди от мекушаво чудо като теб.

Патрик затвори очи от болка, защото загубата на най-близкия му приятел бе брутален удар. Той искаше да помоли Кочран да не си отива, да го разбере, но гордостта не му позволяваше такъв жест.

Потрепери, когато чу входната врата да се затръшва. След като мина малко време, той излезе навън и се разходи. Тук щеше да има градина, там мраморен фонтан, там плитко езерце, светещо със златни рибки за радост на детето му.

Мечти, смъмри се Патрик. Само пушилка. Шарлот никога не ще живее в тази къща, дъщеря им никога не ще бяга и се смее из живописната благоуханна градина. Повдигна поглед към големите прозорци на втория етаж, където имаше голям апартамент с френска камина и малка стая за къпане и обличане. Шарлот никога не ще лежи под него в огромното легло, което възнамеряваше да постави, нямаше да разкопчава бричовете му, да го поема в себе си и го води сладостно и безжалостно, както само тя можеше. Нямаше да зове името й с неугасима страст и нямаше да чуе тя да вика неговото.

Разбит от мъка, Патрик се обърна, прекоси големия двор, и мина през портата, където го очакваше наетата двуколка. Не погледна назад, дори нито веднъж, а се отправи към корабостроителницата, където новата му „любима“, наполовина построеният клипер, го очакваше.

Вечерта, вместо да се върне с кораб в Куейд Харбър при Шарлот, Патрик си нае стая в хотел Юниън.


След шест седмици Шарлот бе укрепнала. Опакова нещата си и тези на Ани и потегли за Сиатъл, но не за да търси Патрик. Болката от загубата му туптеше в нея, но тя бе преодоляла кризисния момент някак и с раждането на дъщеря си бе решила да живее живота си, със, или без Патрик.

Нае малка къща, недалеч от онази, която Патрик строеше, и една млада жена на име Марта Ландис като бавачка на Ани. След като свърши това, Шарлот се срещна с адвокатите на баща си, за да направи нужното за развод, поръча мебели и материали за рисуване и повече дрехи, отколкото биха били нужни на една жена. Тях тя купи за сметка на Патрик, тъй като той все още й беше съпруг.

Беше опънала триножника си на верандата и се бе заела да рисува пристанището, към което нямаше добър изглед, когато Патрик се появи, каращ двуколка. Той бързо напусна превозното средство и пое по алеята.

Бе облечен в гълъбовосиви бричове и свободна ленена риза, както, когато за първи път го бе видяла, бе си пуснал отново дълга коса, вързана назад с тънка черна панделка.

— Какво по дяволите е всичко това? — настоятелно запита и размаха един сноп листи, застанал на стъпалата пред верандата.

Все едно, че ураган бе нахлул и Шарлот трябваше здраво да стисне статива. Сърцето й силно биеше в гърдите, но тя успя смутено да се усмихне, повдигна вежда и си придаде озадачен вид.

— Получил си сметките за дрехите и мебелите, виждам — каза ядосано тя. — Е, това е най-малкото, което можеш да направиш, Патрик, считайки…

— По дяволите дрехите и мебелите, Шарлот — каза той, а гласът му звучеше някак между шепот и вик. — Това са документи за развод!

— О — Шарлот се усмихна, оправи полите си, които случайно бяха от черна тафта. Косата й бе подредена в пухкав облак около лицето, а блузата, макар и скромна, й стоеше много добре. — Това ли било?

— О, това ли било? — повтори Патрик, явно вбесен. — Никога не съм се съгласявал, Шарлот! Как се осмеляваш да насъскваш толкова много мазни адвокати срещу мен!

Тя въздъхна и седна на плетеното канапе, като се надяваше Патрик да не забележи, че трепери.

— Е, стори ми се единственото разумно нещо, предвид отношението ти. Освен това бях споменала за развод г-н Тревърън. Говорихме по въпроса, когато се роди Ани.

— Великолепно! — изломоти той, изправил се до нея. — Не са минали и няколко часа от раждането на дъщеря ни, а ние говорим за разтрогване на брака!

Шарлот прехапа устни, за да не се засмее, макар да не можеше да си представи какво я бе накарало да се усмихне. В края на краищата положението едва ли беше весело.

— Мислех, че с нетърпение очакваш и юридически да се освободиш от мен. Общоизвестно е, че корабите ти са почти готови за отплаване, а дори върви слух, че се срещаш с някаква жена от Сан Франциско.

— Мадлийн не е жена — рязко отвърна Патрик. — Тя е инвеститор. За бога, Шарлот, за какъв мошеник ме мислиш?

— От онзи тип, който се нуждае от удоволствията си. Изминаха много месеци откакто бяхме заедно — замълча, а дори и сърцето й сякаш спря да тупти, когато го погледна в очите. — Предполагам няма да се опиташ да твърдиш, че си ми бил верен през всичкото това време?

— Бил съм ти — отговори Патрик с такава горда тържественост и мъжко презрение, че Шарлот разбра, че казва истината. — Но не беше лесно. Имаше моменти, мила моя, когато мислех, че ще полудея от изкушение. Но съм ти бил верен.

Тя отмести поглед, за да скрие сълзите на горчиво и сладко облекчение, които изпълниха очите й.