— Исках да удължа удоволствието — изръмжа той.

Раийм лежеше на брега, кашляше и ругаеше на родния си език.

Патрик заговори спокойно на пирата на разговорен арабски, който първоначално бе научил от Халиф.

— Ти ще умреш така или иначе, от моята ръка или на примката на бесилото в Европа. Ти си мъртъв.

Раийм повръщаше много, след това плю.

— Дано изгориш в християнския ад, Тревърън!

Патрик не отговори, а само се изправи на крака и с помощта на Кочран започна да тегли Раийм зад себе си.

— Погледни — каза Кочран, засмя се и посочи към осветените кораби, които доминираха в пристанището цял ден. — Тръгват си, верни душици, онези пирати са също като капитана си.

Раийм само изсумтя при думите на Кочран, вероятно не бе ги разбрал, но добре осъзна гледката на своите три оттеглящи се кораба. Пиратът нададе протестиращ вой, но всичко беше напразно. През нощта бе затворен в избата и бе забравен, само редовно получаваше дажби храна и вода.


Всяка пора и клетка на Шарлот я болеше, но прекрасното слънце, изпълващо стаята, действаше като неуловим балсам. Дъхът й спря, когато си спомни експлозията — по-предната нощ ли беше? — постави ръце върху стомаха си.

— Бебето — прошепна. Не виждаше никого до леглото, но знаеше, че не е сама.

Джакоба веднага се надвеси над нея.

— Събуди капитана — каза тя на някой, който не се виждаше, вероятно Мери-Кеч-Мъч-фиш. След това погледна Шарлот, лицето й бе открито и благородно. — Бебето е още в теб, г-жо Тревърън — каза тя. — Разбира се, не може да се каже дали е наранено малкото. Ще трябва да чакаме и разберем.

Имаше някаква шумотевица, след което се появи Патрик. Изглеждаше така, като че ли току-що се бе завърнал от мисия в ада. Беше изпит, непоносимо блед, а косата му разчорлена и странно неподвижна. Ризата не му стоеше с обичайната впечатляваща елегантност, а докато наблюдаваше Шарлот, гърлото му издаваше видимо неспокойство.

Джакоба се оттегли безшумно с изненадваща грациозност за жена с нейните размери. Вратата тихо се затвори след нея, преди Патрик да проговори.

Той се придвижи до леглото, падна на колене и нежно взе наранените ръце на Шарлот в своите. След това, за нейна изненада, той сниши глава до гърдите й и дрезгаво зарида.

Със свободната си ръка Шарлот нежно докосна косата му. Сърцето й бе така изпълнено с чувства, че не можеше да говори. Сълзи напълниха очите й.

Патрик плака няколко минути, тихо, на пресекулки. Накрая вдигна глава и срещна погледа й.

— Съжалявам — каза пресипнало той. — Съжалявам…

Шарлот бе озадачена. Погали черната му коса.

— Защо?

— Ако не беше заради мене, нито едно от тези злощастия нямаше да се случат. Трябваше веднага да те предам на властите, още когато те стовариха в краката ми в онази нощ. Вместо това обаче аз си измислих хиляди извинения, само и само да те задържа при себе си. Исках те за себе си.

Шарлот успя да се усмихне.

— Толкова погрешно ли беше това?

Той опря челото си до нейното само за миг.

— Да. Щеше да бъдеш в безопасност, у дома с баща си, мащеха си, които щяха да се грижат за теб…

— Патрик — прекъсна го ядосано Шарлот. — Не съм дете, нуждаещо се от бавачка. Не ти ли е минавало през ума, че ако не исках да бъда с теб, нямаше да остана? Имаше няколко възможности, както знаеш, и тогава можех да си замина, например когато беше в Испания. А след въстанието, когато Халиф дойде отново на власт и ми предложи къща във Франция.

Патрик въздъхна дълбоко, което, както и риданията му преди, беше болезнено за Шарлот. Тя усети един нехарактерен за него елемент на поражение в гласа му.

— Не мога да променя миналото — говореше повече на себе си, отколкото на Шарлот. — Но не трябва да продължавам да правя същата грешка и в бъдеще.

Шарлот изведнъж почувства хлад и странен страх.

— Патрик…

Той стана на крака и пристъпи назад, без тя да може да го докосне. Тя почти виждаше каменната бариера, която се спусна между тях.

— Достатъчно. Не искам да те виждам да умираш, защото ме обичаш, Шарлот. Решено е!

— Патрик! — тя се опита да седне, обзета от паника, разбрала, че той вече се бе оттеглил от нея. — Патрик! — отново отчаяно извика тя.

Без да показва някаква емоция, Патрик я притисна обратно на възглавниците.

— Почивай! — каза той. — Само си почивай! При тези думи той тръгна като сомнамбул към вратата.

— Загубих го! — измърмори нещастно Шарлот след един час, когато Джейн седеше до нея, за да й прави компания. — Патрик е мой съпруг, бащата на бебето ми, единственият мъж, който изобщо ще обичам. А той сякаш е на другия край на света.

Джейн въздъхна.

— Той преживя няколко шока напоследък, нашият Патрик. Първо бурята, след това атаката на пиратите, а ти бе така лошо ранена, всички мислихме, че ще умреш… — Замълча и се усмихна. — С изключение на Гидиън, разбира се. Той сигурно е изрекъл хиляди молитви за възстановяването ти, и аз мисля, той не се съмняваше дори за миг, че състоянието ти ще се подобри. Все пак Патрик още е замаян от случилото се. Нужно му е просто време да осмисли всичко.

— Надявам се да имаш право — измърмори Шарлот, но сърцето й се беше се качило в гърлото, имаше ужасното усещане, дали с брак или не, дали с бебе или без, интимните й преживявания с Патрик Тревърън този път наистина бяха приключили.


През последвалите слънчеви дни Шарлот бавно се възстановяваше, постепенно, поне физически се подобри. През цялото време, докато тялото й укрепваше, една съществена част от душата й изсъхваше и умираше.

Не че Патрик я отбягваше. Той седеше с часове при нея, на терасата пред стаята, четеше й Шекспир, дори й изиграваше някои от по-драматичните и комични сцени. Носеше й сочни плодове, разказваше й случки от младежките си години.

Въпреки всичко това обаче, той можеше да бъде и някой непознат, нает да развлича болен човек. Спеше в друга стая нощем, не я целуваше или прегръщаше или намекваше по някакъв начин за необяснимата страст, която преди пламтеше помежду им.

Всичко беше свършило, както се опасяваше.

Гидиън й беше верен поддръжник през тези трудни дни и макар скръбта по загубената Сузана да се четеше ясно в очите му, Шарлот правилно бе предположила, той все повече и повече се сближаваше с Джейн.

Стела, която също се стремеше към романс с Гидиън, прие ситуацията с изненадваща благосклонност и обърна взор към един млад моряк от екипажа на Патрик, както и Нора. Дебора, най-младата от групата, се задоволяваше да обича безвредните, прекрасни мъже от книгите, които обичаше да чете.

След месец Шарлот се изправи на крака, но радостта бе напуснала живота й, както и любовта на Патрик. Предполагаше, че ще се съвземе някой ден, ще намери място за себе си и за детето си на този свят, но това време изглеждаше далече в бъдещето.

Патрик повече не бдеше до нея, сега, когато вече беше добре и бебето риташе по стените на стомаха й. Той работеше от изгрев до залез-слънце заедно с другите мъже, почистваха отломките от тръстиковите поля и подготвяха почвата за нова сеитба.

Един ден, когато Шарлот нямаше какво да прави и безцелно се разхождаше из онова крило на къщата, където беше стаята на Гидиън, тя се спря пред отворената врата.

Една взета назаем платнена пътна чанта лежеше върху леглото му. Беше отворена и Гидиън прибираше ризите и панталоните, които Джакоба и другите му бяха ушили. Той обърна глава и й се усмихна, а очите му светеха.

— Здравейте, г-жа Тревърън. Изглеждате много добре днес.

Шарлот въздъхна и се отпусна, облягайки се на вратата. Гърлото я стягаше и тя трябваше да изчака известно време, преди да заговори, за да може да запази под привиден контрол променените си чувства. Опита да се усмихне.

— Австралия е доста далеч от тук — накрая каза тя. — Прекалено далеч, за да можеш да преплуваш или да гребеш с лодка.

Гидиън се усмихна и посочи към кресло с облегалка за главата.

— Влез и седни.

Шарлот прие.

— Не е редно — в същото време протестира тя. — Не би трябвало да съм тук.

Приятелят й се засмя.

— Откога, мила Шарлот, ви е грижа за такива прозаични концепции, като благоприличието?

— Вие заминавате — каза тя и погледът й отново се спря на чантата.

— Корабът, за който се молех, е време да пристигне.

Шарлот не се съмняваше в истинността на това, което той казваше. През изминалите седмици беше имала много възможности да се увери, че Гидиън е в добри отношения с бога. Веднъж например, когато изпитваше страшна болка от нараняването, и не можеше да я понесе, той взе ръката й, каза й няколко думи и тя се почувства по-добре.

— Би ли могъл да се помолиш Патрик отново да ме обича? — осмели се да помоли тя.

Гидиън престана да се движи из стаята, приближи се и седна на възглавницата с лице, обърнато към нея.

— Това би означавало да се моля небето да е синьо и морето — дълбоко — каза благо той. — Няма мъж, който да е обичал жена така изцяло и искрено, както Патрик те обича.

Шарлот поклати отрицателно глава.

— Той е решил повече да не си позволи да ме обича, а ти знаеш, Гидиън, колко упорит може да бъде.

Мисионерът докосна бузата на Шарлот нежно.

— Докато ти, разбира се, си мила и отстъпчива и изключително разумна — подразни я той.

Шарлот издаде звук, който беше и смях, и плач.

— Гидиън, не бъди невъзможен. Дойдох при теб за съчувствие.

— Не само съчувствие ти трябва, моя мила — каза Гидиън с философска въздишка, изтегляйки се назад с ръце на бедрата си. — Търпение. Патрик сам ще разбере чувствата си към теб, след време.

— Но аз не мога да чакам! — извика Шарлот с обезумял шепот.

Гидиън се засмя.

— Напомняш ми за сестра ми, Елизабет — каза той. — Веднъж, когато бяхме малки, баба ни й даде цветни луковици, определи й място в градината, което трябваше да бъде само нейно. Сестра ми посади луковиците, а след това ходеше всеки ден да гледа кога ще се покажат цветчетата. Само след седмица любопитството й надделя и тя не можеше повече да чака. Изкопа луковиците, само за да види дали са покълнали, а след това, разбира се, те не можеха да израснат, защото тя ги бе убила.