Кочран плю настрана.

— Момчетата са готови, капитане. Погрижих се за това. — Замълча, леко и неловко се закашля. — Какво ще правим с жените? Няма ли да ги скрием някъде? В края на краищата, ако е Раийм, това ме кара да настръхвам и косата ми да се изправя, та той идва да вземе Шарлот.

Ярост се надигна в гърдите на Патрик, но той веднага я обузда. Ако се бе налагало някога да държи буден ума си, то бе точно сега. Кимна в мрачно съгласие и си спомни предупреждението на Халиф, че пиратът няма да си намери място, докато не си възвърне това, което смята, че му се полага.

— Раийм е — каза той. Въздъхна, размърда рамене, за да се освободи от напрежението, което навързваше мускулите му. — Да, ще трябва да се опитаме да скрием жените. Един господ само знае дали те ще стоят скрити.

— Не ще рискуват да получат порицанието на Нора — каза Кочран, сякаш наистина вярваше в такива глупости.

— Обръщал ли си внимание, Кочран, че нито едно от момичетата не ще се поколебае да се противопостави на заповедите ми, ако това им харесва. Понякога ми се иска да съм от онези, които биха сложили жена на коляното си и я наплескат. Изглежда това е единственият метод, на който може да се разчита, за да държиш тези същества под контрол, факт е обаче, че не ми дава сърце да го направя.

Кочран се усмихна и потупа Патрик по рамото.

— Не се упреквай толкова, капитане. Времената се менят, и мъжете със здрав дух знаят, че жените са, за да бъдат обичани, а не наранявани.

Патрик се усмихна, не можеше сега да гледа философски на управлението да домакинството. А какво ли би се случило, ако един ден, като се върне от плаване разбере, че Шарлот е приютила друг мъж между меките си бедра, дарила е в утеха гърдите си на друг?

Страхуваше се повече от постъпката си при такива обстоятелства, отколкото от самата измяна.

— Видял ли си жена ми тази сутрин? — попита той след кратко мълчание, остави оръдието зад себе си и заслиза надолу по склона към къщата.

— Аха — отговори Кочран. — Тя отиде заедно с другите да помагат в селото.

— Е, върни ги веднага — измърмори Патрик и си помисли колко лесно би било за Раийм, или който и да е друг, да стигне с гребане до брега, да грабне жена му и момичетата, както са сред мирните селяни.

— Ще ме извиниш ли, сър? — отвърна Кочран и закрачи в крак с Патрик. — Ти ги върни. По-скоро бих се сбил с глутница вълчици, отколкото на тях да разпореждам.

Патрик изруга, но не даде втора заповед на Кочран. Влезе в каменната конюшня, която, както и къщата бе издържала на бурята, оседла дорестия си кон и за втори път през този ден се отправи към селото.


Дебора си пое дъх и нададе ужасяващ писък, когато заедно с Шарлот, другите момичета и Мери-Кеч-Мъч-фиш пристигнаха в селището на другия край на острова.

Шарлот бе изненадана, че прислужницата бе говорила така спокойно за наводнението, когато бяха на верандата сутринта. Там, където преди бе имало колиби, сега имаше само кратери в земята, дупки, пълни с вода.

Възрастни жени бяха накацали по скалите, виеха оплаквайки, а бебетата ревяха. Мъжете бяха заети с поправянето на рибарските лодки, докато младите жени събираха листак и здрави, жилави клони и ги нареждаха на купи по високите места.

— Боже мили — въздишаше Шарлот. — Какво опустошение…

— Какво ще правим? — попита Дебора, а красивите й сини очи бяха изпълнени със сълзи и съпричастие.

Шарлот отвори уста да каже нещо, но преди да изрече и дума, Джейн овладя положението.

— Заедно със Стела и Нора ще помогнем с намирането на още строителен материал. Шарлот, ъ-ъ, г-жа Тревърън, ще бъде вероятно най-добре, ако вие с Дебора помогнете при бебетата. Дебора обича малките дребосъчета и умее да ги забавлява, а не мисля, че Патрик би искал младата му жена да ходи из джунглата.

— Моля те, наричай ме Шарлот — каза г-жа Тревърън хладно. — А тук едва ли имат място възгледите на Патрик за женското поведение. Ще гледам малките, но не защото искам да се въртя на пръсти около съпруга си. Обичам децата, а това за мен е достатъчно основание.

Джейн се усмихна и Шарлот в този момент разбра, че бяха станали приятелки за цял живот.

— Е, хайде тогава — каза тя — да запретнем ръкави и да се опитаме да бъдем полезни на тези хора.

Въпреки врявата на бабите, които оплакваха селото, макар нито една жертва да не бе дадена, и плачът на гладните бебета, моментът беше щастлив за Шарлот. Събра пълничките бебета, радваше се на тъмните им, красиви личица, обичаше невинността им. Заедно с Дебора обърсаха сълзите им, дадоха им кокосово мляко вместо кърмата, която заетите им майки не можеха да им дадат.

Междувременно Джейн, Стела и Нора събираха листак и дебели лозови и други клони с работоспособност, неотстъпваща на тази на местните жители. Всички се чувстваха доволни от себе си, когато внезапно пристигна Патрик, яздейки по пясъка, явно с някаква мисия.

С по едно въртящо се бебе във всяка ръка Шарлот си проправи боса път по калните пътеки на селото и отиде да го посрещне. Хубавата кожа на седлото му изскърца, когато се обърна, за да огледа морето, след това отново срещна погледа на Шарлот.

Изражението му, първоначално мрачно, видимо се подобри.

— Не трябва да си тук. Опасно е.

Шарлот повдигна скимтящите бебета нагоре на раменете си и леко се засмя.

— О, Патрик, всичко е опасно. Ако те слушам, ще трябва само да стоя в салона всеки божи ден, да шия и да те очаквам да се завърнеш у дома от някое огромно приключение.

Патрик изкусно преметна крак през седлото, слезе от коня и застана с лице към Шарлот.

— Това наистина ли би било така ужасно? — запита сериозно той.

Болка присви сърцето на Шарлот, непоносимо сладка. Колко силно обичаше този мъж, а как силно желаеше да не е така!

— Да, Патрик — отговори с нежен глас тя. За мен би било все едно, да съм хвърлена в затвор.

Той въздъхна, този неин съпруг, протегна са и взе по-тежкото бебе в ръката си.

— Никога не ще разбера, защо да си в безопасност означава толкова малко за теб — съгласи се той.

Тя протегна ръка и прекара връхчетата на пръстите си по копчетата на ризата му, доволна от едва доловимото потрепване, с което й отговори.

— Ако наистина искаш да ме предпазиш, Патрик — тихо го подразни тя с палав глас — може би ще трябва да престанеш да ме любиш. Понякога наистина мисля, че ще умра от наслада. — Шарлот замълча, наклони се по-близо до него, като съзнаваше, че думите й вече го бяха възбудили, а той нищо не можеше да стори. — Ще ти кажа, капитане, сърцето ми почва лудо да бие и не мога дъх да си поема и разсъдъкът ми заминава нанякъде. Просто не е безопасно!

— Спри — намръщи се той. Докато говореше, вратът му започна да почервенява.

Шарлот се засмя, а Патрик изруга, щом голото бебе направи едно разпростиращо се петно върху предната част на ризата му. Тя все още се смееше, когато той измърмори друга ругатня, тръсна бебето в ръцете й, и закрачи към приливното езеро да се измие.

Когато се върна и застана до нея, Патрик беше гол до кръста. Беше изплакнал ризата и кожата си със солена вода. Дрехата висеше наблизо, на един клон.

Шарлот го погледна, изстрада няколко остри спомени от предишната нощ и почувства стягащо я усещане в дълбините. Отмести очи.


Патрик работеше неуморно както всички цяла сутрин, помагайки да построят новите колиби на височината над старото село. По обяд обаче, след още един тревожен поглед към хоризонта, той нареди на момичетата да се върнат обратно в къщата и им каза да стоят настрана от брега и да се скрият на определеното място веднага щом стигнат в дома. След това взе изсъхналата си риза, метна Шарлот на гърба на коня и се качи зад нея.

— Какво става? — запита тя заинтригувана, почувствала остра бдителност у него.

Конят затанцува неспокойно под тях, докато Патрик говореше не на жена си, а на селяните. Той се обърна към тях на родния им език, а думите му ги разпръсна. Взеха бебетата, малките деца и шумните старици, и изчезнаха в зеленината.

— Гости — каза Патрик, взе малкия телескоп от кожения джоб зад седлото и го насочи към далечната синьо-зелена линия, където небето и морето се сливаха.

Сърцето на Шарлот многократно се преобърна. Тя примижа, без да може да види нищо повече, освен едно петънце да се клати на края на света.

— Това е добра новина, нали? Ако ще имаме компания, искам да кажа. Няма да си толкова мрачен, а сигурно Гидиън ще може да замине за Австралия и да започне да покръства.

— Гидиън? — отекна гласът на Патрик. Повдигна вежди и й подаде скъпия меден телескоп.

Шарлот не предложи отговор, а вместо това присви очи и погледна през стъклото. С известна трудност намери обекта, който го безпокоеше — един бавен зловещ кораб, без да развява обозначителен флаг на мачтата.

— Пирати? — пое дъх тя.

— Раийм — отговори Патрик, сякаш това нищо не значеше.

Шарлот неволно потрепери. Тя много добре си спомняше, че когато бе отвлечена от сука в онзи ужасен ден през юни, тя бе предназначена за подарък на пирата. Вместо това, разбира се, хората на Раийм я бяха загубили като залог на хазарт и накрая се бе озовала в кабината на Патрик Тревърън в един чувал от зебло.

— Трябва да е много отмъстителен човек — отбеляза тя с известна надменност в гласа, докато Патрик водеше коня извън селото и обратно надолу по плажа. — Не мога да си представя, как можа ти да изминеш целия този път само за една обикновена жена.

Патрик се засмя, гласът му потрепери тихо до ухото й.

— Ти не си обикновена жена, богиньо. Бих пътувал много по-далеч, само за да те взема. В това отношение поне не бих винил Раийм.

Въпреки опасността и общата сериозност на обстоятелствата, Шарлот почувства прилив на удовлетворение от думите на Патрик. През по-голяма част от времето той създаваше впечатление, че бърза да се отърве от нея, а сега фактът, че я дени толкова, дори бе готов да преплува моретата, за да я търси, беше ободряващ.