Когато след няколко минути Патрик напусна къщата в компанията на покорния Кочран и следващата ги протестираща Джакоба, Шарлот не се поддаде на лошите си предчувствия. Вместо това тя се зае да наглежда пациента.

Спящият мъж бе побелял като восък, покоят му често прекъсван, а когато наддаде вик на безнадеждност, сърцето на Шарлот се сви. Приближи се до леглото и нежно взе ръката му в своите ръце.

— Сузанаааа! — изпищя внезапно той, скочи изправен на леглото, покрито с чисто бели чаршафи. — Мили Боже, Сузанаааа!

Гърлото на Шарлот се стегна в съчувствие.

— Ето сега каза спокойно тя — на сигурно място си. Нищо не ще ти причини болка.

Непознатият я погледна, налудничав под въздействието на действителния кошмар. Очите му бяха светлозелени.

— Тя се удави… опитах се да я спася, така усърдно се опитвах…

— Шт — каза Шарлот, като приглади мократа от пот коса на челото му. Независимо от външното й спокойствие, тя бе обсебена от образа на истинската Сузана, викаща за помощ, потъваща във вълните на разгневеното море, без да може някой да я стигне. — Разбира се, направил си всичко, което си могъл. Почивай сега. Сила ти е нужна.

Той не се отпусна обаче, а вместо това отхвърли назад глава върху възглавницата и наддаде ужасен, изпълнен с мъка вик. По-страшен беше от плач, по-лош от вик при болка, защото той идваше от самите дълбини на душата му.

Инстинктът предупреди Шарлот да не позволява на болния да се загуби в агония, ако може да предотврати това, и тя го хвана здраво за раменете.

— Кажи ми как се казваш! — нареди тя. Отново се чу натрапчивият отчаян стон.

— Да не си посмял да се предадеш сега! — изпищя Шарлот, коленичейки до леглото и забивайки силно палеца си в мършавите му рамене. — Ужасно чудо е, че си все още жив, чуваш ли ме? Чудо! Това означава, че имаш още какво да правиш, преди да се оттеглиш във вечен покой, важни неща! По дяволите, господинчо, върни се на себе си веднага!

Изумително беше, че той се успокои, втренчи се в лицето на Шарлот, сякаш се връщаше от някакво далечно място.

— Коя си ти? — попита той, а думите прозвучаха като ръждясала въздишка, изтръгната от гърлото му.

Тя се усмихна, пусна го, оправи леглото и полите си.

— Казвам се Шарлот Куейд Тревърън — каза тя.

— Сузана? — той гледаше някъде зад рамото на Шарлот — Жена ми тук ли е?

Шарлот поклати глава, преглътна и насила продължи да се усмихва.

— Съжалявам.

В следващите няколко минути Шарлот научи името на посетителя — Гидиън Роулинг. Беше англичанин и заедно е невестата си, Сузана, плавали за Австралия, когато корабът им бил нападнат от пирати. Някои от екипажа и пасажерите се измъкнали със спасителни лодки, Роулингови били от тях, но повечето били избити на място. Корабът бил плячкосан и запален.

В последствие спасителните лодки се разпръснали по време на една буря, накрая лодката, в която се намирали Роулингови заедно с един възрастен мъж и двама мъже от екипажа, се обърнала. Когато Гидиън за последен път видял Сузана, тя си протягала ръката към него и викала за помощ.

Когато разказът свърши, Гидиън потъна отново в сън, несъмнено разбрал, че действителността е непоносима, и Шарлот не би казала, че го упреква за това.

19

— Треската сигурно ти е изгорила мозъка — отбеляза Кочран с обичайната си откровеност, докато стоеше до перилата на верандата. И двамата се вглеждаха в морето, и двамата копнееха да почувстват палубата под краката си. — Само веднъж в живота, при положение че боговете и феите са се споразумели в твоя полза, можеш да срещнеш жена като Шарлот. И ето те теб, готов да я пуснеш на прага на баща й като прашен багаж. — Първият помощник замълча и въздъхна дълбоко. — Ако Бригъм Куейд не те застреля като мръсно бездомно куче заради това, той не ще е такъв, за какъвто го мисля.

Патрик на свой ред въздъхна. Никой ли изобщо не можеше да разбере, че той се държи благородно, като се отказва от Шарлот и детето по този начин?

Беше се заблуждавал досега, че може да е щастлив като плантатор, затворен на едно място през целия си живот. Той премина през това. Но се нуждаеше от преживявания, вълнения, дори понякога от разпра.

Животът му буквално се състоеше от едно след друго опасни приключения, а той живееше от това, не можеше да го изостави и замени със спокойно, тихо съществувание. Според неговите разбирания една жена и едно дете не би трябвало да живеят по този начин.

— Може би, г-н Кочран — каза мрачно той, очите му все още вперени в хоризонта, а пръстите му стиснали още по-здраво перилата, на верандата — за теб ще е по-добре да си гледаш твоята работа и ме оставиш аз да гледам своята.

Кочран извади пура от джоба си и я запали. Богатата ароматна миризма на дима ги забули:

— Знаеш ли — отговори в удобен момент той — никога не съм те мислил за глупак. Сега съм принуден да приема, че съм се лъгал.

Патрик бе жегнат, но не искаше Кочран да разбере това. Погледна накриво приятеля си и каза:

— Много рядък случай, наистина, но ще трябва да си признаеш грешката.

Невъзмутим, Кочран само се усмихна, повдигна рамене и всмукна дълбоко от пурата.

— Като че ли небето ще се сгромоляса, ако ти си признаеш една, две грешки — отвърна той.

Патрик счете, че промяната на темата на разговора ще е за предпочитане в момента. Той обичаше Кочран и не искаше да се преборва с него словесно или по друг начин.

— Какво мислиш по въпроса с този Роулинг, изхвърлен на брега?

— Бих казал това означава беда — с готовност отговори Кочран и направи весел намек. — Тя не идва от Роулинг, разбира се — той изглежда доста порядъчен. Имам предвид Радим, или някой гаден мръсник като него, който е там някъде и чака да нападне острова като внезапна буря. Бог да ни пази всичките, ако са научили, че „Чародейка“ е на дъното на залива. Освен това има симптоми за надигаща се силна буря в морето.

Болка прониза Патрик при споменаването на кораба му. Той жалееше по него, както би жалил за жена или дете, или любим приятел. Но в момента трябваше да мисли за практични дела. Шестте оръдия, спасени от „Чародейка“, трябваше да бъдат поставени на високо зад къщата, обърнати към залива. Доверениците му и моряците, възстановяващи се от треската, трябва да се съберат в централната къща. Ще бъде нужен обилен запас от вода и храна в случай на обсада, било то от природата или от пиратите.

Или и двете.

— По дяволите — измърмори Патрик, но примесено с неоспоримия ужас беше и вълнението по неизвестното. Дори самата перспектива за нещо трудно, но различно, го правеше по-силен.

През следващите дни и последните следи от болестта на Патрик изчезнаха, защото нямаше време да се излежава на верандата или в болничното легло. Още отломки от корабокрушението бяха изхвърлени на брега, но сред тях нямаше пасажери, живи или мъртви. Патрик усещаше приближаващата се опасност, в противовес на спокойните води на морето и мекотата на нежното синьо небе.


Надигащ се вятър раздвижи върховете на палмите, и Шарлот трябваше да се откаже от идеята си за правене на скици поне през този ден. Листите на скицника й се развяваха и тя не можеше да се концентрира, а освен това имаше и други неотложни мисли в главата си.

Тайнственият трагичен Гидиън Роулинг беше една от тях. Макар да не усещаше каквото и да е привличане към него подобно на това, което Патрик извикваше у нея, дори само с поглед или повдигане на вежда, Шарлот смяташе, че е все пак романтичен и приятен. Той спеше през по-голямата част от времето и късаше сърцето на Шарлот с виковете си по Сузана, а притежаваше красотата на слаб, изпит, гладуващ поет. Той беше християнски мисионер, в случая той и съпругата му възнамерявали да посветят остатъка от живота си на делото за спасяване на аборигените от вечни мъки. Това Шарлот смяташе, че е прекрасно начинание, макар и амбициозно.

А ето и Патрик, който винаги беше в мислите й в една или друга степен. Шарлот се надяваше, че капитанът я обича. Той не се опитваше да скрие чувствата си през топлата, ароматна тъмнина на тропическите нощи, когато въздишайки зовеше името й, и се кълнеше във вси светии, че душата му й принадлежи, но все пак Патрик упорито създаваше трудности през деня. Чумереше се на Шарлот, щом се срещнеха, което рядко се случваше, защото си бе изработил странната способност да я избягва. Когато наистина разговаряха, нещо още по-рядко, той съвсем недвусмислено изтъкваше, че все още възнамерява да я изпрати с бебето в Куейд Харбър.

На всичко отгоре хората на Патрик се бяха пренесли в централната къща заедно с моряците, които все още бяха болни и трябваше да са изолирани. Оръдия бяха поставени по хълмовете, моряците заедно с местните жители бяха заети със залостването на прозорците на къщата.

В крайна сметка имаше много неща за оправяне, много дори за пъргавия ум на Шарлот.

Тя бродеше из къщата, която сега изглеждаше сенчеста и някак потискаща с покритите прозорци и реши да надникне при г-н Роулинг. На него, за разлика от Патрик, винаги можеше да разчита като събеседник в светски разговор, въпреки че все още, разбира се, беше меланхоличен.

Беше седнал в салона на долния етаж, където Стела, една от поверениците на Патрик свиреше на фортепианото екзотична, странна, тъжна музика. Шарлот щеше да се оттегли, виждайки че приятелят й не е сам, но той тъжно се усмихна, като я видя и й кимна.

Тя се приближи, без да обръща внимание на изгарящия поглед, хвърлен й от красивата тъмнокоса Стела, наведе се над леглото и каза нежно:

— Здравей.

Той докосна косата й, жест, който, направен от всеки друг мъж на земята, сигурно би предизвикал гнева на Патрик.

— Шарлот — каза той с глас, пресипнал и любящ. Погледът му се спря върху босите й пръсти, които едва се подаваха изпод полите й. Той се усмихна дяволито. — Къде са обувките ти?

— Не съм сигурна — призна тя — не съм сигурна, къде точно ги оставих.