— У дома сме — каза нежно — пуснали сме котва на хвърлей камък разстояние от брега на твоя остров.

— Добре — въздъхна Патрик. За миг събра сили и попита — Добре ли си, Шарлот? Детето…

Тя се наведе и целуна бледото му чело.

— Добре съм, г-н Тревърън, и бебето ти е там, където го остави.

Той се усмихна на думите й, но видът му й късаше сърцето.

— Това е добре — с мъка каза той — а хората? Колко останаха живи?

Инстинктът на Шарлот я караше да спести на Патрик истината, но знаеше, че не може да го излъже.

— Двадесет и шест — отговори тя.

— Четиринадесет са загинали — с мъка каза Патрик. Отново затвори очи, една-единствена сълза се търколи по слепоочието му и блесна в косата му.

Тя стисна ръката му и каза нежно:

— Да, но изглежда, че най-лошото отмина. Петима от заболелите се възстановяват вече.

Патрик отново я погледна.

— Ако умра, погреби ме на билото зад къщата на острова. Джакоба ще ти покаже мястото.

— По-добре е да не умираш, Патрик Тревърън — бързо го смъмри Шарлот, стисна още по-здраво ръката му, страхувайки се да не си отиде в този миг. — Аз и детето ти разчитаме на теб. — Тя доближи ръката му до корема си с надежда да подсили реалността за новия живот, който бяха заченали двамата, макар доказателствата да не се усещаха още.

Той приближи пръстите й до устните си, целуна кокалчетата й, затвори трескави очи и заспа.

Шарлот не пусна ръката му, а я стискаше още по-силно. Горещо се молеше за Патрик, за бебето им, за себе си. Когато не останаха думи неизречени, мечти, надежди, молби, неотправени към всевишния, Шарлот се опъна до мъжа си, чиято душа бе свързана с нейната, и заспа.

Почукване на вратата на каютата я събуди, изправи се вече ободрена от съня, но й бе нужно малко време, за да осъзнае къде точно се намира. Обърна се към Патрик и видя, че диша спокойно. Олюля се от напористото чувство на благодарност.

— Един момент — извика тихо на посетителя, чакащ от другата страна на вратата. Стана, оправи косите си и ужасно намачканата рокля — кой е?

— Г-ца Джакоба Макфейлън — беше отговорът, изречен гърлено и плътно. — Дойдох за любимия ми капитан, и никой не може да ме държи настрана от него, госпожице, нито ти, нито тъпака Кочран или който и да е друг на този кораб.

Шарлот отвори вратата и видя пълна жена, прехвърлила средна възраст, да стои на входа така настоятелно, както прозвуча. Беше облечена в чиста колосана рокля на икономка, косите й бяха посивели, с едното око не виждаше. Другото й бе кафяво и ярко като птиче око. Тя гледаше Шарлот с раздразнено любопитство.

— Г-н Тревърън заповяда да не бъде свалян на брега, докато опасността не премине — каза Шарлот някак извинително, но отстъпи назад, за да направи път на г-жа Макфейтън, която влезе като огнено божие дихание.

— И без това никога не съм следвала проклетите му заповеди — каза шотландката. Шумно се придвижи до леглото му, вдигна единия от клепачите на Патрик и надникна под него.

— За бога, Джакоба! — избъбри той със сила, която Шарлот не бе видяла откакто се бе разболял — би изплашила човек дори и в смъртта, без да ти мигне окото.

Джакоба кимна мъдро.

— Казах на Кочран как веднага ще дойдеш на себе си, ако само те докосна с ръка и бях права — каза тя и показа към Шарлот — А, я кажи ми, кое е това красиво същество?

Шарлот изпита болка от думите и тона на по-старата жена. Взети заедно, те я накараха да се почувства като бездомен мелез, крастав и вонящ.

Очите на Патрик сякаш за миг затанцуваха, погледна от икономката към Шарлот.

— Това е жена ми — нещо такова. Това е дълга история. Толкова дълга, че не бих имал сили да я разкажа сега. Искам много добре да се грижиш за г-жа Тревърън, Джакоба, независимо какво ще се случи.

Старата жена се обърна и погледна Шарлот с единственото, но и проницателно око.

— Г-жа Тревърън, така ли? Е, другите няма да се зарадват да чуят това, нали?

— Другите? — запита Шарлот.

Патрик навреме притвори очи и отново потъна в дълбок сън.

Джакоба с махване на ръка отбягна въпроса.

— Няма време за такива глупости! Трябва да занесем капитана в собственото му легло, където ще могат да се погрижат за него както трябва.

Не беше минал дори час и Патрик бе поставен на носилка и отнесен на брега в лодка. Шарлот пътуваше с него, взела материалите за рисуване, упорито стоеше плътно до него. Не можеше да не се огледа наоколо, защото и морето, и островът, и небето бяха забележителни с наситените сини, зелени, тъмночервени и златисти цветове.

Папагали и други малки птички добавяха своите замайващи цветове — червени, жълти, розови и бели в едно безкрайно разнообразие. Цветя цъфтяха навсякъде, дори в още по-дръзки краски. Въздухът бе изпълнен със сладък аромат.

Малката лодка се движеше от чернокожи местни жители, които щом стигнаха брега, скочиха в пенестите води и вдигнаха Патрик с носилката, сякаш носеха ковчег. Капитанът не бе напълно в съзнание, но в момент на проясняване изкрещя:

— Джакоба!

Шотландката, която чакаше на брега, пристъпи напред, но нищо в поведението й не показа, че ни най-малко е сплашена от гръмкото повикване.

— Ето ме, капитане — каза тя с достойнство, заслужаващо уважение.

— Дадох заповед — натърти Патрик, като се опитваше да стане от носилката, но не успя — трябваше да остана на кораба, докато отмине опасността от пренасяне на заразата на брега!

— Така е — съгласи се Джакоба — но има много ваши заповеди, за които пет пари не давам, сър, и тази е една от тях. — Тя обърна окото си към двамата мъже, носещи носилката: — Занесете го в покоите му в голямата къща и побързайте. Оставила съм тенджера с моята специална супа да къкри на печката. Колкото по-бързо налеем малко от нея в хранопровода му, толкова по-добре.

Шарлот веднага почувства облекчение и безпокойство. Усети свежа надежда за възстановяването на Патрик, и почти божествена радост, че стъпва на твърда земя. Все пак Джакоба бе сила, с която трябваше да се съобразява, а. Шарлот не знаеше дали по-старата жена й беше приятел или враг.

Тя подтичваше по дълбокия, фин пясък, за да не изостава от носилката. Цялото й внимание бе приковано върху Патрик. Той беше доста отпаднал, скулите по лицето му се очертаваха ясно под кожата, но й се усмихна мигновено, преди отново да потъне в сън.

Къщата на Патрик се издигаше високо на склона, гледаше към тюркоазните води на залива. Беше гигантска постройка с бели гръцки колони, подпиращи покрива на входната веранда. Шарлот беше прекалено изморена, за да се впечатли, макар че стискаше здраво материалите си за рисуване, докато я разглеждаше.

Прекосиха голямата ливада, зелена и подстригана както в Англия. Влязоха през висока, двойна врата.

Подът на входната зала бе покрит с безценен зелен мрамор, а на една от стените имаше гоблен, сигурно датиращ от шестнадесети век. Произведението изобразяваше нимфи в ефирни рокли, излежаващи се около басейн, а Шарлот се зарече да се върне по-късно и разгледа сцената по-отблизо. Беше красив, но нещо в гоблена я тревожеше. Намръщи се, докато се изкачваше заедно с другите по високото извито стълбище.

Покоите на Патрик заемаха цялата предна част на къщата, а огромното легло, с падащата на дипли мрежа против комари гледаше към морето. Три френски врати отделяха стаята от каменната тераса, достатъчно голяма да побере маса и столове и много саксии с растения.

Островитяните свалиха Патрик от носилката и го положиха на леглото както беше с мръсните дрехи. Шарлот постави материалите си за рисуване на една изящна маса със сив мраморен плот, приближи се към него, без да съзнава назрелия сблъсък, тъй като и Джакоба мислеше да направи същото.

— Няма да го оставя сам — каза твърдо Шарлот, когато видя предизвикателството в окото на Джакоба.

Патрик отново бе дошъл на себе си, макар и за малко.

— Шарлот остава — постанови той и Джакоба въздъхна дълбоко.

— Много добре — каза тя, макар да беше ясно от тона й, че съгласието бе против убеждението й. Тя огледа Шарлот многозначително, от горе до долу и накрая каза: — Изглеждаш отпаднала и слаба като малко птиче. Не би била от полза на капитана, ако не си починеш и поукрепнеш, а и една гореща вана не би била излишна, ако нямаш нещо против.

— Би ли имало смисъл, ако имах нещо против? — Шарлот раздвижи изтощени устни и се усмихна.

Джакоба за момент присви очи, а цветущият й смях отслаби напрежението.

— Не, госпожице, както вече сте забелязали. Банята е натам, а аз ще се погрижа за чисти дрехи.

— Имам много рокли на кораба…

Джакоба я прекъсна с поклащане на глава.

— Те няма да свършат работа. Ще изварим каквото можем, но останалите ще трябва да изгорим.

Шарлот не искаше да мисли как красивите, ушити по поръчка рокли ще бъдат хвърлени в огъня, но знаеше, че няма да се поемат ненужни рискове, за да не плъзне епидемията по жителите на острова.

— Какво ще стане с екипажа? Повечето от тях още са болни.

Джакоба говореше разсеяно, явно вниманието й бе насочено към следващата задача, нуждаеща се от умелите й ръце.

— На плажа има стара постройка, хората на капитана ще бъдат настанени и гледани там, докато се уверим, че чумата е отминала.

Шарлот кимна и се отправи към банята. Беше прекалено уморена, за да продължи да мисли.

Луксът на банята я стресна. Такъв лукс не бе виждала дори в двореца на Халиф. Имаше огромен облицован басейн, започващ от пода надолу и едно от онези модерни съоръжения за пускане на струя. Разкошни растения в скъпи керамични съдове вирееха на воля, наредени покрай едната стена, а висок сводест прозорец откриваше гледка към морето.

Шарлот съблече съсипаната си рокля, внимателно започна да се къпе с ароматизиран сапун. Скоро влезе усмихната жена с кафяв цвят на кожата. Носеше хавлии и една бяла памучна рокля.

— Здравей — каза Шарлот, милостиво благодарна за усмивката. Чувстваше се като странница в рая, без да е напълно сигурна, че е добре дошла. — Казвам се Шарлот Тревърън — Сбърчи чело. Или все още беше Шарлот Куейд?