— По дяволите снощи — избърбори Шарлот — Погледни ме!

Той отправи поглед към нея.

— Разбрала си за плъховете — каза той с нотка на примирение в гласа.

— Какво означава всичко това? — Шарлот бе обхваната от ужас, знаеше много добре, че бедствието от кошмарите й ги бе сполетяло.

— Заразени са. Кочран намери първия снощи на палубата с обърнат нагоре корем. От изгрев слънце хората откриха още дузина в същото състояние.

Шарлот се олюля съвсем леко, пресегна се и се хвана здраво за перилата, за да се задържи.

— Ще има епидемия, така ли?

— Несъмнено — отговори мрачно Патрик. Той не направи никакво движение към нея, а тя така желаеше да се заслони в прегръдката му.

— Може би бихме могли да слезем някъде на брега…

— Дори и да имаше наблизо суша, на стотина мили, а няма, не бихме могли да пренесем чума като тази върху невинни хора, Шарлот.

Тя потрепери, прегърна се и прошепна:

— Бебето ми. О, мили боже в небесата, бебето ми!

Патрик най-после я прегърна, но бе ядосан:

— И моето бебе — наблегна с остър тон той.

Шарлот го прегърна, опря глава на рамото му.

— Господи, помогни ни! Бог да ни е на помощ!


При първия разболял се моряк на сутринта, екипажът нарече епидемията кървава треска. Корабът все още беше в безветрие, а на Шарлот й се струваше, че „Чародейка“ и всичките пасажери са попаднали в ръцете на дявола.

До обед още двама души бяха останали до леглата, а привечер първата жертва умря. Прочетена бе молитва. Трупът бе хвърлен през борда, завит с одеялото о леглото. Оскъдните му принадлежности бяха поставени в тенекиена кутия, заключени и оставени настрана докато могат да бъдат предадени на близките му.

В началото от страх Шарлот не правеше нищо. След това се окопити, успокои се и започна да мисли. Слезе долу да се погрижи за болните, но веднага й бе наредено да се махне.

Силно се нуждаеше да прави нещо, опита се да рисува, но моливите и рисуваха само фантастични фигури, привидения и отвратителни чудовища.

Когато настъпи нощта, на палубата нямаше никой. Шарлот стоеше, гледаше звездите и се молещ за живота на бебето си. Хладен бриз повя през косите й. Чу вика на моряка високо на мачтата.

— Задава се вятър — извика той и моряците се втурнаха към палубата, с нетърпение очакващи да опънат платната и отново да потеглят. Шарлот предусещаше, че те, както и тя хранеха чудати, надежди, че някак ще надвият епидемията.

На следващия ден имаше още погребения, и още на по-следващия. Шарлот беше здрава и силна, въпреки че Патрик не успяваше да я държи настрана от болните. Мокреше трескавите им чела, пишеше писма на майки, сестри, любими, хранеше ги с бульон. Пееше нежни песни, молеше се отиващите си души да бъдат приети на небето.

— Трябва да отидеш в каютата и да си починеш — каза й Кочран късно една вечер, точно когато бе покрила лицето на едно момче, едва ли по-голямо от най-големия от братята й. — Трябва да мислиш за бебето и за капитана.

Патрик работеше така неуморно, както и Шарлот, дори повече, тъй като екипажът намаляваше, а вятърът се засили. Късно през нощта той се срутваше в леглото, спеше с дрехите най-много два часа, ставаше и отново започваше.

— Няма къде да се скрия от треската. Патрик каза, че е проникнала дори в дървения материал на кораба.

Кочран поклати глава. Беше изпит, а брадата му бе щръкнала като четина по посивелите му бузи.

— Виждал съм кораби да пристигат без жива душа на борда, поразени от чумата.

Шарлот трепереше, свила ръце в скута си. Не си спомняше коя рокля бе облякла, дори не си направи труда да погледне.

— Отказвам да умра — думите й бяха насочени както към Кочран, така и към съдбата. — Още не съм си изживяла живота.

Удивително беше, предвид обстоятелствата, че Кочран се усмихна.

— Ако някой може да преживее чума като тази, то това си само ти. Изглежда, че феите и добрите духове особено те обичат.

Типър Дуун беше болен вече три дни и стенеше в съня си. Сълзи на отчаяние пареха очите й, когато придвижи стола до хамака, за да намокри лицето му.

— Не си отивай, не умирай, Типър — сгълчи го тя, така бе уморена, че беше забравила разговора си с Кочран. — Не си си изживял живота си още.

Шарлот започна да плаче още повече, наведе се и челото й докосваше гърдите на Типър.

— Лидия! — хълцаше неудържимо, без да може да се спре — О, Лидия, моля те помогни ни.

Силни ръце я вдигнаха от стола. Патрик бе дошъл да я прибере. Плачеше безнадеждно и безпомощно на рамото му, докато я изнасяше от трюма, където лежаха болните.

В каютата им той я съблече и я сложи в леглото. Когато не искаше да се храни, той й даваше с лъжица слаб чай.

— Ако само Лидия беше тук — каза тя, но осъзнаваше, че бълнува, но не можеше да се спре. — Тя би знаела какво да направи…

— Успокой се — каза Патрик. Беше до нея в леглото и я прегръщаше — Само на няколко дни път сме от острова. Там можем да слезем и старата Джакоба ще се погрижи за теб докато укрепнеш.

Думите му нищо не й говореха, но едно разбра, островът бе наблизо. Хвана се здраво за надеждата, че ще го достигнат.


Шарлот спа до обяд на другия ден, събуди се, чувствайки се по-силна. Дори се смути, че се бе поддала изцяло на изтощението и бе позволила на Патрик и другите да видят как рухва.

След като хапна филийка сух хляб и сухи плодове, тя се облече и отиде в трюма да види как са болните. Ако не сменеше Кочран, той нямаше да отиде нито да се нахрани, нито да спи, толкова много неща бяха легнали на него.

Когато стигна трюма, нямаше и следа от първия помощник, но капитанът бе седнал на стол с висока облегалка до леглото на един пациент. Беше заровил глава в ръцете си.

Тя застана зад Патрик, докосна рамото му. Разбираше отчаянието му, разбираше, че се чувства отговорен за екипажа си.

— Вината не е твоя — подчерта нежно тя.

Той внезапно скочи от стола, сякаш пръстите й бяха опарили кожата му и се помъчи да се отдалечи от нея. Бе още гърбом, предстоеше да види лицето му.

— Скоро ще стигнем острова — каза тя с треперещ глас, опитвайки се да му вдъхне същата надежда, която той й бе дал предната нощ.

Патрик се обърна, олюлявайки се леко и махна на Шарлот с ръка да се отдалечи сякаш бе насекомо.

— Утре — потвърди той с нотки в гласа, които тя едва разпознаваше. — Но не ще напусна кораба, докато и последният моряк не е пренесен на брега, а това може да отнеме седмици.

— Но ти каза…

Той най-после се обърна и я погледна, а тя видя болестта да изменя чертите му, като втора същност.

— Казах, че ти ще слезеш на брега и ще го направиш. Да те изпратя там, значи да изложа на риск живота на всеки един от жителите на острова, но друго не мога да направя. Ние ще останем докато премине опасността.

Шарлот пристъпи към Патрик, усещайки какво ще се случи, но преди да го стигне, колената му се подвиха и с трясък падна на палубата. Тя изпищя и падна на гърдите му в ужасна мъка. Кочран и още няколко мъже едва я откъснаха от него.

16

Факли горяха на острова, светеха като златни звезди, посрещащи ги в нощта. За екипажа на „Чародейка“ обаче земята изглеждаше по-скоро от другата страна на рая, отколкото на хвърлей разстояние, защото те не се осмеляваха да напуснат кораба.

Шарлот бе застанала на палубата, изтощена и измъчена от борбата с упоритата болест, която повали Патрик и още много други мъже. С копнеж гледаше блещукащите светлини и сенките на дърветата.

— О, г-н Кочран — каза на мъжа застанал до нея — как копнея за прясна храна и твърда земя под краката. Искам да спя до съпруга си в легло с чисто бели чаршафи, да мириша аромата на цветята вместо вонята на тази чума.

Първият помощник се съгласи и кимна мрачно.

— Да, г-жа Тревърън — каза с въздишка той — понякога изглежда, че двамата с вас сме обречени да плаваме нагоре-надолу по реката Стикс, а сатаната да се надсмива над усилията ни.

Шарлот се отпусна върху перилата, беше вече на предела на силите си. По някакво чудо не бе се разболяла, но Патрик бе в безсъзнание от няколко дни, а не можеше да знае дали нероденото й бебе не бе засегнато от болестта. Нямаше да има покой, докато не усетеше детето да мръдне, и докато баща му не дойдеше на себе си, отново изпълнен с жизненост.

Повдигна нагоре брадичка. Бе решила, че заради мъжа и бебето си, а и заради самата себе си, не ще се огъне. Шарлот плю през борда, яростно стисна юмрук и го размаха силно.

— Това му трябва на дявола — извика тя в мрака. — Луцифер, няма да победиш, върви си обратно в ада, където ти е мястото и ни остави на мира!

Г-н Кочран се засмя, а в гласа му имаше и тъга и развеселеност.

— Наистина ли сте толкова безстрашна, г-жо Тревърън, че бихте извикали и злото на дуел?

— Да — отвърна твърдо Шарлот, но в следващия миг решимостта й малко отслабна. — По-лесно е, когато насреща си имаш някой, срещу когото да се бориш, дори и ако този някой е самият дявол — каза тя на Кочран. Прибра полите си и се обърна, бързо се отправи надолу по стълбите през коридора към каютата на Патрик.

Той лежеше безжизнен, кожата му — сива като смъртта, беше облян в пот в това същото легло, където така жизнено и неуморно бе любил Шарлот. Осветлението беше на свещи, замъглена, погребална светлина, която накара Шарлот да потрепери.

Запали керосиновите лампи една по една и духна свещите. Отиде до леглото и за стотен път започна да мокри с хладка вода лицето и гърдите на Патрик.

— Патрик — шепнеше името му непрекъснато. Той не й отвръщаше дори и с трепване на миглите или помръдване на мускул, но този път отвори очи.

Шарлот не се успокои от това, защото виждаше душата му през тези индигови прозорци, а тя изглежда се оттегляше, отдръпваше се от живота. Сълзи потекоха през миглите й, взе ръката му.