— Време за любов? — подигра се Шарлот, звучеше по-смела от колкото всъщност се чувстваше. — Ако е останало нещо в стомаха ми сигурно ще го повърна.

Ахмед се разсмя.

— А, Шарлот, мила Шарлот. Ти наистина си избухлива, както казват западняците. Това ме плаши. — Изрекъл това той плесна ръце и бързо каза нещо на арабски на слугата.

— Надявам се, това не означава, че сме женени или нещо такова — каза напрегнато Шарлот, имаща предвид жеста на пляскането на ръце. — Имам си съпруг вече — не че този факт би обезпокоил пор като теб.

— Пор! — отекна гласът на Ахмед, замислено потри брада. Беше изпит от престоя в затвора, очите му светеха, като че ли от треската вътре в душата му. — Несъмнено, това е обида.

— Дяволски прав си, обида е — отвърна Шарлот, получила прилив на ненужна храброст.

Ахмед гневно я погледна, показващ цялата си омраза.

— Наглостта ви ми дотяга, г-жо Тревърън. Или спрете да говорите, или ще си изпросите камшика.

Шарлот не би искала да покаже какъвто и да е страх, но почувства как побледнява, а от изражението на Ахмед разбра, че той бе усетил уплахата й.

— Пусни ме — изрече с достойнство след дълго мълчание. — Нищо не съм ти сторила.

Коварният брат на султана обърна очи очевидно в усилие да запази търпение.

— Не е въпрос на отмъщение. Искам те и следователно имам право на това.

Докато говореха, слугата безшумно бе изпълнил украсената медна вана със затоплена от слънцето вода, съхранявана във високи урни. Когато Ахмед кимна, той се върна обратно и започна да свири на лирата.

— А моите чувства нямат ли каквото и да е значение? — запита предизвикателно Шарлот. Имаше нужда да предизвика самодоволната варварщина и предразсъдъци на Ахмед, макар и да знаеше, че това не ще помогне.

— Нямат. А сега се съблечи и се изкъпи и внимавай да измиеш добре косата си.

Шарлот скръсти ръце.

— Можеш да вървиш по дяволите.

Ахмед въздъхна раздразнено и гневно, а след това с бързо като живак движение зашлеви толкова силна плесница на Шарлот, че тя се олюля назад. Ръката й автоматично посегна към пистолета в джоба, но съжали само миг след това.

Преди да може да извади оръжието, за да се защити, Ахмед бе предугадил наличието му, изтръгна го и повторно й удари шамар с опакото на ръката си. Тя отново съзря лудост в абаносово черните му очи.

— Тук не е Америка — гласът му се изопна докато говореше, като пренавита струна на инструмент. — Нито пък е Англия. Тук жените не говорят нагло на висшестоящите.

Шарлот се въздържа от коментар, тъй като нещата, които искаше да каже, щяха да й навлекат в най-добрия случай още един шамар, а в най-лошия смърт. Не се придвижи към ваната обаче, нито свали поглед от Ахмед.

Бъдещият султан повдигна вежда.

— Защо се колебаеш? — гласът му, макар и тих бе смъртоносен.

— Не искам ти — спря за момент и посочи слугата все още треперещ от страх — или той… да ме гледате докато се събличам.

Ахмед се изсмя, после вдигна рамене. Снизхождението му наистина я изненада. Той каза нещо на слугата и бедният човек напусна стаята. Самият той само се обърна с гръб, все още стискаше пистолета в ръката си.

— И да не си се опитала да избягаш. Ако направиш само едно движение към една от вратите, ще те убия за неподчинение — но не преди да съм те наказал както трябва.

Шарлот не се съмняваше в сериозността му. Бавно съблече скъсаната роба, след това шемизетата под нея и влезе гола в пълната вана. Мозъкът й трескаво работеше, докато измиваше мръсотията от тунела, паяжините, потта и вонящата миризма на затвора. Не бе стигнала до никакво решение, когато Ахмед се обърна и й подаде стара кърпа, за да подсуши косата и тялото си.

Гледаше го гневно, диво, горда дори в голотата си. Дълбоко в сърцето си обаче изпращаше безумни, безмълвни молитви за помощ. Недопустимото скоро щеше да се случи, един жесток мъж се готвеше насилствено да сложи ръце върху нея, да я изнасили и вероятно убие. Ако трябваше само себе си да защитава, сигурно би се предала, но тя носеше дете. Не можеше да понесе мисълта, че техният син или дъщеря не ще има шанса да живее и порасне, да почувства докосването на слънцето и дъжда.

— Не искаш ли да ти потанцувам? — изтананика тя думите. Шарлот не разбра как въпросът излезе от устата й. Не хитруваше, защото страхът й бе голям. — Както жените от харема танцуват за Халиф?

Настъпи напрегнат интервал, в който Ахмед размисляше. Беше сигурен, че ще умре през този ден, което означаваше, че ще загуби малко или нищо. Може би някъде в далечните кътчета на изтощеното му съзнание беше желанието да опита от този последен триумф над брат си.

— Много добре — каза дрезгаво той. Отиде до сандъка до стената под гоблена изобразяващ древна батална сцена срещу английските кръстоносци и извади тюлени бледолилави шалвари заедно с изящно украсено със синци елече. — Ще танцуваш.

Шарлот се изненада, че ръката й не трепереше, когато се пресегна да вземе дрехите. Никога не бе изпитвала такъв ужасен страх, дори и по време на битката на кораба на Патрик, когато пиратът я бе притиснал до стената на склада.

Обърна се, за да облече прозрачните шалвари с колан от бродиран брокат и елечето от дантели, които едва покриваха гърдите й.

Косата й, току-що измита, но невчесана, падаше на гърба й на усукани масури.

Ахмед изчака момент, за да й се полюбува, после извика обратно слугата с крясък и плясване с ръце.

Скоро слугата отново свиреше, а Шарлот затанцува бавно като същество, попаднало под магията на нощта. Бе разбрала, че изгревът е настъпил по проникналите през високите прозорци на двореца пурпурни лъчи, които блестяха по златцата и сребърна сърма на дрехите й.

Ахмед я наблюдаваше, като че ли вцепенен, сякаш изгубил представа за времето, но Шарлот не беше толкова наивна да мисли, че би могла да отлага до безкрайност неизвестното. След като й бе взел пистолета, разчиташе само на Рашид да я намери, или може би Халиф. И двамата добре познаваха двореца с всичките му скривалища и тайни местенца, а сигурно знаеха за съществуването на тази забутана стая.

— Продължавай! — каза рязко Ахмед, когато слугата спря да свири вероятно от умора.

Сърцето на Шарлот биеше бързо, започна леко да се изпотява, но продължаваше да танцува. Наистина щеше да се върти и усуква докато се строполи, ако това би я спасило.

След време обаче очите на Ахмед станаха по-страшни докато наблюдаваше. Накрая вдигна нагоре ръце и каза:

— Достатъчно — на ужасения слуга: — Остави ни!

Шарлот остана неподвижна, едва си поемаше дъх.

Подготви се за борба, с цялата дивост на котка самка, хранила се с мишки и змии.

Преди Ахмед да се приближи обаче, молитвите й бяха чути. Халиф и — О, скъпи Боже, халюцинираше ли? — Патрик се втурнаха в стаята и двамата размахващи саби.

— Той има пистолет! — изкрещя Шарлот, докато Ахмед посягаше към оръжието.

С едно завъртане на рапирата Халиф изби пистолета от ръката на брат си. Султанът беше обезумял, изглеждаше като свръхчовек, преодолял бе и надвил слабостта си за кратко време.

— Дай му сабята си, Патрик — каза Халиф, а очите му не изпускаха Ахмед. — Не бих искал да се бори срещу мен без оръжие.

Патрик не се поколеба, макар че Шарлот долови неохота във всяко негово движение, изписана и на лицето му. Подхвърли сабята и Ахмед ловко я улови.

Когато двамата братя се изправиха един срещу друг в битка несъмнено до смърт, Патрик отиде при Шарлот и я прегърна. Силата му преля в нея и я укрепи като някакво духовно лекарство.

— Крайно време беше да се върнеш, Патрик — сгълча го докато наблюдаваха Халиф и Ахмед, сражаващи се в грациозна битка. — Както виждаш, не бях в безопасност.

Патрик леко я стисна, но не каза нищо. Наблюдаваше боя със саби. Шарлот знаеше, че е готов да скочи в защита на Халиф, ако се наложи.

Халиф бе боледувал и не бе в обикновената си форма. Борбата изглеждаше равностойна обаче, защото и Ахмед бе отпаднал от прекараните дни в затвора.

Тънките остриета на рапирите звъннаха, а звукът всели ужас, Ахмед рани Халиф по рамото, а Халиф прободе брат си през стомаха, откъдето бликна кръв.

Шарлот потрепери и зарови глава в гърдите на Патрик. Стискаше ризата му с двете си ръце.

Борбата продължаваше сякаш безконечно, но накрая се чу вик на смъртоносна агония, който накара Шарлот да обърне глава и погледне. Ахмед, прободен в сърцето от рапирата на брат си бе мъртъв още преди да падне на пода.

Шарлот нададе стон на ужас и облекчение, успокои се, когато Патрик я остави, за да се притече на помощ на приятеля си. Халиф олюляваше крака докато гледаше Ахмед с окървавена сабя в ръка. Очите му бяха изпълнени със сълзи.

— Този ужасен ден ни преследваше от деца каза мрачно той. — Брат ми не можеше да живее в мир. Дори като дете ме мразеше.

Патрик внимателно взе рапирата от ръката на Халиф.

— Всичко свърши — каза той на приятеля си — Ахмед си отиде и отново ще настъпи мир.

Халиф кимна, но продължаваше да гледа втренчено трупа, лежащ в краката му, на пода. Лицето му бе посивяло от мъка и загуба на кръв.

Шарлот вече се бе възстановила и можеше да мисли за по-практични неща.

— Жените и децата все още са в скривалището. — Налегна я чувство за вина, защото не бе успяла да се върне при Алев и другите с новини и провизии, както бе обещала.

— Рашид ги освободи — каза Халиф и най-после се обърна, с мъка препъвайки се стигна до едно тапицирано канапе и седна.

Патрик разкъса един от чаршафите на леглото, където Ахмед бе възнамерявал да изнасили Шарлот и направи превръзка за ранената ръка на султана. При всичкото му старание погледът му бе съсредоточен върху жена му, а не върху пациента.

— Добре ли си богиньо?

Помисли за миг, после кимна.

— Как ти изглеждам?

Патрик въздъхна, прекоси стаята и я прегърна.

— Имаш дух, въпреки че си жива. — Замълча за момент, леко докосна челото й с устни, притисна я в прегръдката си за миг, като че ли да се увери, че наистина отново държи нея, самата. — Мислите за теб не ме оставиха на мира от момента, в който напуснах Испания. Когато пристигнах, Рашид и Халиф бяха вече отново завладели двореца, а щом след бързо претърсване не открихме Ахмед, евнухът ни насочи насам.