Линда Милър - Укротяването на Шарлота

Накрая обаче не можа да остави Рашид подложен на страдания. Придвижи се до края на прохода, взе връзката с ключове и се върна към килията му.

Той простена докато завърташе стария ключ в още по-примитивната ключалка.

— Шт, това съм аз, Шарлот.

Сламата прошумоля и Рашид седна, при което хвърли сянка, приличаща на планина върху вътрешната стена на килията.

— Аллах, закрили ни — прошепна невярващ на очите си. — Как попадна тук? Приятелите на Ахмед откриха ли скривалището?

Най-после ключалката подаде, макар и с по-силен шум, отколкото Шарлот би искала.

— Доколкото знам, жените и децата са все още в безопасност — увери го тя шепнешком, влезе във вонящата килия и се наведе до него. — За теб и за мен, друже — продължи философски Шарлот — перспективата не е така окуражаваща. Не очаквах да те намеря тук и нямам план как да те измъкна. Тъй като си едър, едва ли ще можеш да минеш през тунела.

Рашид въздъхна, с мъка се изправи на крака. — Трябваше да се върнеш там, откъдето си дошла. Аз ще се погрижа за себе си. — Олюля се и Шарлот му помогна да се задържи. Почувства лепкавата топлина на кръв по ръцете си.

— Добре си си свършил работата, нали? — подразни го, но добронамерено. Очевидно бе, че Рашид доста бе пострадал вече. — Халиф жив ли е? Затворник ли е?

На лицето на Рашид блесна неочаквана усмивка.

— Халиф беше упоен от верен слуга, след това бе увит със запушена уста и оставен в дъното на дълбок килер.

Шарлот разбра, че методът на Патрик да я държи настрана от неприятностите, когато се върнаха в двореца, бе подтикнал евнуха да действа така, но нямаше време и сили да се възмути.

— Значи дворецът е превзет?

Усмивката му изчезна.

— Да. Хората от кораба са имали шпиони в двореца. Предателите са им помогнали да влязат през портите, а Ахмед бе освободен веднага.

Шарлот бавно се придвижи до входа на килията и внимателно надникна през прохода.

— Бих искала капитан Тревърън да е тук. Той би знаел какво да направи.

— Би ти казал същото, което и аз ти казах. Върни се там, откъдето си дошла. Ще скрия отвора в стената след теб.

— Не мога просто да си тръгна и да те оставя. Ранен си. Освен това няма храна и вода в тайната стая. Обещах да им занеса малко.

Рашид се наведе близо до нея, тихият му глас разкъсваше тъмнината.

— Понякога обещанията трябва да се нарушават.

— А раните ти?

— Болката сама за себе си ми помага да преодолявам препятствията по пътя си. Върви сега. Ако те намерят тук, не ще мога нищо да сторя, за да спася теб или другите, които разчитат на нас.

Преди да може да отговори Шарлот, резето на външната врата изтрака. Рашид бързо избута Шарлот навътре в тъмнината на килията и застана там заедно с нея. Един от пазачите бавно вървеше през прохода и ядеше безцеремонно портокал. Най-напред видя отворената врата, а след това отворът на тунела, но още преди да успее да извика за тревога Рашид се стовари отгоре му.

Шарлот потрепери като чу тракащия звук и широко отвори очи, когато часовоят се стовари прегънат на пода. Рашид взе от колана на мъжа пушка и нож, а другото оръжие подаде на Шарлот.

Беше малък бляскав пистолет.

— Вземи това — Рашид определено очакваше тя да следва предишните му указания и да се върне обратно в тунела. Вместо това тя сложи пистолета в джоба на робата си и побърза да премести камъка, за да скрие отвора в стената. Каквото и да се случеше с нея и Рашид, Ахмед не трябваше да узнае за входа.

Рашид, който още преди това бе взел ключовете, само хвърли поглед към Шарлот и възмутено поклати глава, след което започна да отключва вратите на другите килии. Много от затворниците бяха ранени и останаха неподвижни, но не малък брой излязоха и за чакаха заповедите на евнуха. Шарлот, след като свърши със замаскирването на входа на тунела, се присъедини към мъжете, като се учудваше как са били толкова безшумни докато бе разговаряла с Рашид.

Тя би последвала другите извън затвора в разгар на сблъсъка, ако не бе чула жалък стон от една току-що отворена килия. Необходимостта да бъде в центъра на нещата я теглеше напред, но дългът я възпря? Не можеше да пренебрегне човешкото страдание, когато би могла да се бори с него.

Изпълнена с раздразнение, а така също и със състрадание, Шарлот се отправи към килията. Надигна се грохот от разразилата се навън битка между Рашад и освободените му войници и враговете им.

Някой простена.

Шарлот въздъхна и се отправи към другия край на прохода. Под куката, на която бяха ключовете, имаше кофа с вода и черпак. Приклекна, потопи пръст в кофата, после го докосна с език. Водата беше топла, но достатъчно прясна. Шарлот взе кофата и я внесе в първата килия.

Сънят бягаше от Патрик, а каютата на борда на „Чародейка“ беше твърде малка, за да може да крачи из нея, затова излезе и се качи на палубата. Нощното небе, осеяно със звезди, се отразяваше в мастилено черните води със сребърен блясък.

Патрик сграбчи перилата и безмълвно, за кой ли пореден път, се упрекна задето бе оставил Шарлот в Риц. Прекосяването на пустинята за втори път би било несъмнено изпитание за нея. След това трябваше да се прекоси морето до Испания и винаги съществуващата опасност от пиратско нападение.

Раздялата с Шарлот бе истинска мъка този път, може би защото знаеше, че носи детето му под сърцето си. Положението се влошаваше от това, че по време на раздялата той усети някакво вътрешно чувство, което му подсказваше, че тя, останала в двореца, е в много по-страшна опасност.

Кочран се появи до него и Патрик се стресна.

Първият помощник се засмя.

— Е, капитан Тревърън, това съм аз. Тъй като не е твоята вахта, би ли ми казал какво правиш тук на палубата.

Патрик начумерено погледна приятеля си.

— Не трябва да ти обяснявам действията си — отвърна му троснато.

Кочран въздъхна и се облегна на перилата, сякаш вдишваше морето в душата си, както вдишваше въздух с дробовете си.

— Това, че не трябва, не трябва. Не се тормози, Патрик. Ще стигнем в пристанището на Халиф преди изгрев слънце и ще намериш г-жа Тревърън здрава и дръзка както винаги.

Неволно потреперване пролазваше по гръбнака на Патрик.

— Нещо не е наред — мрачно наблюдаваше звездната светлина да трепти по водата. — Не трябваше да я изпускам от очи дори и за миг!

— Това последното, може би, е вярно — съгласи се Кочран. — Твоята госпожа наистина има склонност да се замесва в бъркотии, ако не я надзираваш. Но тя е така упорита и силна като мъж и аз предполагам, че е в състояние да се грижи за себе си и за половината дворец без много усилие.

— Надявам се, Боже в небесата, надявам се. — Все още се чувстваше неловко, а нероденият му син или дъщеря беше толкова малък, толкова уязвим.

Кочран удари Патрик по гърба и се оттегли, без да каже дума.

Шарлот нямаше какво друго да прави за ранените защитници на Халиф. Беше дала вода на онези, които можеха да отпият от черпака, шепнейки им успокоителни думи, които бе сигурна, че не разбират. Бе държала ръцете им, а на безнадеждните бе казала, че е естествено да умрат.

Вероятно бе прекарала в килиите около два часа, когато чу вратата да се отваря в другия край на коридора. И през ум не й мина, че посетителят може да е някой друг, а не Рашид, идващ да й каже, че дворецът е отвоюван обратно. Пристъпи навън от килията. Чувстваше се изморена до дъното на душата си. Видя неясна фигура в арабски дрехи. Би се заклела, че сърцето й спря.

Мъжът вдигна фенера, а Шарлот видя прекален красивото лице с всички отпечатъци на поквара и слабост. Ахмед се засмя.

— Едва ли ще доживея да дочакам нощта — каза той и лудост блесна в абаносово черните му очи. — След всичко това, Аллах се е погрижил да направи последния ми ден приятен.

Шарлот отстъпи крачка назад.

— Стой далече от мен — предупреди го тя.

Ахмед се пресегна и преди тя да успее да избяга я сграбчи за китката.

— Колко жалко, не ще има време да те обуча както трябва. Все пак буйната ти природа ще предложи прелестно предизвикателство. Ела с мен и ще ти покажа за какво е създадена жената.

Шарлот се съпротивляваше, като се хвана с една ръка за едно от железата на килията, но Ахмед беше по-силен. Изскубна я и я забута пред себе си към външната врата.