— А Патрик мисли, че мястото е безопасно за бременна жена — измърмори Шарлот, след като евнухът бе излязъл и бе останала сама със спящия Халиф.

Султанът отново изпъшка, размърда се, а Шарлот придърпа възглавница, за да седне до него.

— Няма нищо — каза тя, като че ли успокояваше някой от малките си братчета след кошмар. — Отпусни се. В пълна безопасност си. — Провери ножа, след това го остави настрана потрепервайки.

Халиф отвори очи и я погледна озадачен, после се усмихна.

— Рашид, колко си се променил — подразни я той.

Шарлот си даде вид, че нищо не се е случило, тъй като не искаше султана да се досети, че двореца му може да се озове в засада и докосна откритата му ръка. Опита се да се засмее на шегата му.

— Как се чувстваш?

Султанът въздъхна.

— Като че ли съм лежал в пустинята без дрехи три дни. Би ли ми дала вода?

Наля малко вода от кристална гарафа и я поднесе към изсъхналите му устни. В кафявите му очи се четеше объркване, което я учуди.

— Искаш ли да ядеш нещо? Мога да наредя да донесат плодове и сирене.

Халиф поклати отрицателно глава и се сгромоляса върху ярките раирани възглавници от коприна.

— Не — каза мрачно. Не съм гладен. — Пресегна се и я хвана за ръката.

Минали бяха вече две седмици и пръстите му не бяха бинтовани, но по тях имаше грозни струпеи, нови нокти започваха да никнат.

— Моля те — изстена той. — Не искам да съм сам.

Шарлот се усмихна и поклати глава, за да го увери, че ще остане, като се надяваше да не се озове накрая в компанията на мародерстващи пирати.

Но това беше глупаво, помисли си тя. Дори ако мистериозният кораб возеше глутница разбойници, Патрик и хората му щяха да ги отблъснат. Вероятно.

— Няма да те оставя — каза мило и си спомни как мащехата й, която бе медицинска сестра, успокояваше болните и ранените просто като им говореше благи слова и оставаше до тях в най-трудните моменти. Точно тогава Шарлот почувства отсъствието на Лидия с особена острота.

— Говори ми — помоли я Халиф като болно дете. — Разкажи ми за мястото, в което живееш.

Шарлот премигна, за да пропъди неочаквано появилите се сълзи, изчака докато преглътне внезапната бучка, заседнала в гърлото й, и отговори.

— Израснах в малък град на име Куейд Харбър.

— Куейд Харбър — повтори Халиф, държеше ръката й, и отрони дълга немощна въздишка.

Шарлот подсмръкна, пое дълбоко дъх и възвърна самообладанието си. Когато се върне в Уошингтън Теритъри, ще събере братята си и младите си братовчеди и ще им разкаже за султанския дворец и за кораба на Патрик и какво значи да се справяш с пирати. Междувременно трябва просто да е изключително смела.

— Такова красиво място е — каза замечтано. Има дървета — толкова нагъсто, че човек се чуди как катеричка може да мине между тях. Има вечнозелени — предимно ела, кедър и бор — при определена светлина имат мастилен вид. А водата! Така синя е, както само Пъджит Саунд може да е.

— Има ли планини? — гласът на Халиф бе прегракнал. Шарлот докосна челото му със свободната си ръка, жест, който бе научила от Лидия. Намръщи се, защото кожата му беше гореща под пръстите й.

— Да. Олимпикс могат да се видят на полуострова. Покрити са със сняг през зимата, а дори и през лятото имат бели калпаци. Понякога склоновете изглеждат пурпурни. — Спря за малко, когато чу слабо хриптене при дишането на Халиф. — Когато погледнеш към вътрешността — ако е ясен денят — можеш да видиш планината, която индианците наричат Тахома.

— Бих искал да срещна индианец — измърмори Халиф, след това се унесе, както изглеждаше, в лек и неспокоен сън.

Шарлот продължи да държи ръката му още дълго време, като предусещаше опасност, нямаща нищо общо с пиратите. Когато се обърна, се стресна при вида на Патрик, застанал на вратата наблюдавайки я. Изражението му, издаваше безпокойство.

Постави внимателно ръката на Халиф на леглото, преди да стане, прекоси голямата стая и запита мило съпруга си.

— Ще бъдем завладени от пирати ли?

Патрик продължи да се взира мрачно, като че ли тя говореше на език, който той не разбираше.

— Патрик? — най-накрая изрече тя. Ако скоро щяха да й прережат гърлото или да я отвлекат в друг харем, тя искаше да знае.

— Не, искам да кажа, че не съм сигурен. Изпращат лодка с двама души на борда. Аз и Кочран ще ги чакаме на брега. — Погледът на Патрик се отмести към спящия му приятел, след това се върна на лицето на Шарлот. — Как е Халиф?

Шарлот скръсти ръце и срещна погледа на Патрик, озадачена от държанието му.

— Не е добре. — Отговори откровено. В треска е, не ми харесва и дишането му.

Патрик безшумно се придвижи към леглото на Халиф, протегна и сложи ръка на челото му.

— По дяволите — изнегодува капитана. — Мислиш ли, че има някаква инфекция на кръвта или нещо такова?

Отиде към съда с вода и го повдигна от мраморния плот на масата. Течността бе топла вече и би донесла малко облекчение на пациента.

— Прилича повече на пневмония, каза тя. — Виждала съм ранени здравеняци да умират от нея, а също и жени след раждане. Болестта идва, когато тялото е изтощено.

Погледът на капитана в този момент бе така изгарящ, както слънцето в пустинята.

— Халиф може да умре. — Изсъска на глас заключението си, а от поведението му всеки би заключил, че вината бе на Шарлот. — След като преживя всичките перипетии, може да умре.

Шарлот докосна ръката на Патрик, но едва след известно колебание каза:

— Не знаем дали е пневмония. Само предполагам, а сигурно не съм авторитет.

Патрик навъсено погледна Халиф, като че ли предизвика нещастието да се събере и излезе на открито сражение. Мина дълъг интервал в мълчание, след това капитанът погледна Шарлот в очите, и тя видя в тях отчаянието му.

— Трябва да отида при Кочран на брега — каза той и сложи ръце върху раменете на Шарлот. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

Тя кимна, все още държейки съда с вода, когато Патрик напусна стаята, тя изпразни медния съд на двора и дръпна една корда, за да извика слугата.


Рашид се върна преди Патрик и намери Шарлот да мокри челото, гърдите и ръцете на Халиф с чиста студена вода.

— Какво става? — гласът й не бе по-висок от шепот. Беше вече късен следобед, в двореца беше тихо, както обикновено през това време на деня.

Евнухът отмести Шарлот и сам продължи грижите за султана.

— Аз съм само слуга, измърмори той. Грижата за господаря му го правеше мрачен. — Не знам всичко.

— Глупости — присмя се Шарлот. — Ти си посветен във всеки полъх на клюка в двореца. Какво говорят слугите за онзи кораб в пристанището?

Рашид се опита да я сплаши с едно намръщване.

— Слугите знаят дори по-малко от мен.

— Много добре — думите й бяха последвани от дълбока въздишка. Оправи косата и робата си. — Просто ще трябва да изляза, да отида на плажа и сама да разбера.

Евнухът я спря, преди да бе стигнала до средата на стаята. Шарлот бе изненадана от бързината и елегантността му, тъй като беше доста едър мъж.

— Капитанът не би желал да се месите — каза той.

Шарлот кипна. Дяволски й бе дотегнало да слуша какво иска капитана. Измъкна ръката си от Рашид.

— Ти може да живееш като роб, но не и аз!

Студен блясък се появи в очите на Рашид, Шарлот съжали за думите си.

— Някои от нас — отвърна той студено — не са имали избор.

Тя прехапа долната си устна и започна да се извинява, но спря, когато видя гордостта на Рашид да блести в очите му. Върна се при леглото на Халиф без нито дума, което що се отнася до нея, бе достатъчно за отстъпка.

След час неловко мълчание се появи един слуга, носеше съобщение от Патрик, Шарлот да отиде при съпруга си в стаята им наблизо. Капитанът изглеждаше объркан, нетърпелив и странно дистанциран. Хвърляше малкото лични принадлежности, които бе взел със себе си в един арабски вариант на дисаги.

Шарлот беше обезпокоена.

— Заминаваш? — Думите й прозвучаха като комбинация между обвинение и изискване. — А състоянието на Халиф? А какво ще кажеш за онези пирати ей там, чакащи да наскачат и ни избият всички в леглата.

Патрик преметна кожените дисаги през рамо, някакъв мрачен хумор се появи в очите му.

— Те са рибари, не пирати. Попаднали са в безветрие една седмица. Искат да вземат питейна вода, това е всичко. Що се отнася до Халиф, разчитам на теб и Рашид да се грижите за него.

Беше поразена от тъга при мисълта, че ще бъде разделена от Патрик дори за кратко време. Твърдо устоя на изкушението да използва собствената си уязвимост и тази на нероденото им дете да промени нещата.

— Разбирам — каза с ненадминато достойнство.

Патрик я разглеждаше замислено известно време. Шарлот очакваше да й каже, че я обича или дори, че не иска да я остави, но накрая той не каза нито едното, нито другото. Прегърна я, целуна я и замина, без да предложи друго сбогуване.

За Шарлот заминаването на Патрик бе болезнено откъсване, но беше решена да не клюмва като крехко пролетно цвете. Да бъдеш Шарлот значеше да бъдеш силна. Не можеше да загуби смелостта си, без да загуби самата себе си.

Докато Рашид още се грижеше за Халиф, тя се разходи до един горен прозорец, наблюдаваше отчаяно как Патрик и групата му поемаха през потъналата в здрач пустиня.

Шарлот бе чула отнякъде, че предвещава нещастие да наблюдаваш любими хора да се изгубват от погледа ти, но искаше още миг да погледа Патрик, а след това още един. Когато стигна до една висока дюна, той се обърна и махна с ръка за сбогом, сърцето й скочи до гърлото, изхлипа сподавено.

Отвърна на жеста му, завъртя се и се втурна в двореца.

Халиф се събуди след около час. Треската му се бе засилила, беше унесен, но Шарлот го придума да преглътне няколко лъжици бульон и малко студена вода. След това той пак заспа.

Рашид ужасно изплаши Шарлот, когато се появи зад нея и сложи ръка на рамото й.