— Имаш нужда от почивка — обхвана с ръце лицето му. — Изтощен си.

Погледът на Патрик се отмести към Халиф.

— Не, някой трябва да го пази.

— Кочран е този някой — размишляваше Шарлот, хвана го нежно за ръка и го поведе към един диван наблизо. — Аз също ще остана. Започна да разкопчава разкъсаната му риза. — Ако Халиф се нуждае от теб, обещавам ти веднага да те събудя.

Сините очи на Патрик потъмняха от болка и огромна умора. Усмивката му бе така слаба и краткотрайна, че беглия поглед едва не разкъса сърцето на Шарлот.

— Защо винаги се чудя, като виждам какво е способен човек да причини на друг човек и то негов брат? — запита той.

Шарлот искаше да заплаче, но заради Патрик се овладя. Притисна раменете му и той седна на края на дивана.

— Забрави благословията — отвърна, като се наведе да издърпа единия после другия му ботуш.

Гласът му бе дрезгав.

— Каква благословия?

— Принцовете са спасени — Шарлот мислеше бързо, но говореше някак несвързано. — И Халиф ще се възстанови и отново ще управлява царството си. Когато се върнем в Испания, „Чародейка“ ще бъде готова и ще отпътуваме за острова ти. Освен това, мисля че ще имам бебе.

Патрик остана дълго време седнал неподвижно, а след това внезапно стисна раменете й с предишната си сила:

— Какво каза?

Шарлот се усмихна в лицето му.

— Казах, че Халиф ще се възстанови — подразни го. — Казах…

Разтърси я, макар и добронамерено.

— Носиш мое дете?

Като нямаше какво друго да прави, докато бе затворена в килера, Шарлот се бе гневила и плакала, молила и ругала, спала и сънувала, и все имаше много време да мисли. Именно през този спокоен интервал направи някои пресмятания.

— Така изглежда. Легни, Патрик.

Учудващо бе, че той се подчини, но все още държеше ръката й, за да не може да я измъкне.

— Сигурна ли си?

— Толкова колкото човек може да е сигурен. Доста съм — спря и погледна Кочран, който седеше до леглото на Халиф. — Доста съм закъсняла.

Очите на Патрик се размърдаха, макар и затворени, усмивка бе застанала на устните му.

— Бебе — каза той. Скоро след това заспа потънал в изтощение, но доста време мина, преди да отпусне ръката на Шарлот и тя я издърпа. Отиде до леглото срещу Кочран и запита мило.

— Бих ли могла с нещо да помогна?

Първият помощник я погледна, погледна към Патрик, след това се усмихна.

— С много неща. Ако седнете до Капитана, г-жо Тревърън, ще е добре за душата му. Той е добър човек, а предателството, което видя днес, остави белега си.

Шарлот погледна изцапания си спящ съпруг и си помисли, че сигурно ще умре, ако го обича дори още съвсем малко повече от сега. След това намери една възглавница, придърпа я близо до леглото на Патрик, седна до него, като държеше ръката му в своите малки ръце.

Размърда се на сън, а Шарлот се наведе и нежно докосна кокалчетата на ръката му с устни. Наблюдаваше го и се чудеше на сложността на мъжа. Беше толкова силен, толкова арогантен, твърдоглав, винаги доминираше, когато се любеха. Сега беше като дете, не му трябваше нищо друго, освен топлината на присъствието й.

12

Патрик седеше лениво на ниската стена в двора пред спалнята, в която бяха с Шарлот откакто отново се завърнаха в двореца преди две седмици. Видът му бе спокоен докато белеше портокал с малък нож за плодове, но думите му бяха сериозни, тихи, настойчиви.

— Поне веднъж в живота си се вслушай в здравия разум, Шарлот. В деликатно положение си, трябва да съм глупак да ти позволя да прекосиш пустинята на кон. Чудо е, че при първото прекосяване не си пометнала.

Шарлот въздъхна. Дълго време бе нужно на Халиф, докато напълно се възстанови от мъчението, но той изглеждаше вече доста по-добре. Патрик нямаше търпение да се върне в Испания и поеме командването на „Чародейка“, тъй като ремонтът сигурно беше приключил вече.

— Вероятно е безсмислено да обещая, че ще внимавам? — все пак осмели се да каже тя.

Патрик прибра острието на ножчето, след това хвърли парче от сочния портокал в устата си.

— Абсолютно права си, г-жо Тревърън — каза той, след като сдъвка и преглътна. — Безполезно ще е. Най-вече, защото ни най-малко не знаеш какво означава да внимаваш. Освен това обещанията ти не струват пукната пара.

Възмущение се надигна по бузите на Шарлот и тя запротестира:

— Може да съм пакостлива, но не съм непочтена.

Съпругът й се засмя и с наслада хапна още едно парче от сладкия сочен плод.

— О, не отричам, че сърцето ти общо взето си е на мястото. Но доста още може да се желае по отношение на преценката ти.

Шарлот не бе свикнала бързо да се предава, а така много искаше да отиде в Испания с Патрик, но почувства, че ще е безрезултатно да продължава по въпроса. Той щеше да направи всичко, за да я остави, дори ако трябва да я заключи, а Шарлот нямаше желание да прекара следващите седмици като затворничка.

— Ще трябва ли да стоя в харема, както преди? — Сигурно смирения й глас накара Патрик да присвие очи и замига с подозрение.

— Едва ли. Мислиш ли, че съм забравил как миналия път се бе изпържила в пустинята преди Халиф да те намери?

Сети се за Ахмед, султанския порочен брат, затворен в малката килия в старата част на двореца заедно с поддръжниците си, потрепери и се приближи до Патрик. Положението сега бе много по-различно, разбира се, но принципът бе същият. Тя беше пленница.

— Къде ще ме държиш тогава? В кутия, като домашно мишле?

Притегли я към себе си, поднесе късче плод към устните й. Усети по езика си аромат и прохлада.

— Колкото и безразсъдно да звучи — отвърна той, — мисля че мога да ти имам доверие, само ако си ангажирана с нещо.

Шарлот вкуси от острия аромат на портокала, борейки се със странните чувства, които Патрик извикваше у нея докато я хранеше.

— Да съм ангажирана с нещо — повтори тя. — С какво?

Повдигна я и я постави до себе си на стената.

— Кочран ще дойде с мен, така че не ще може да лекува Халиф. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че ти си тук и се грижиш за приятеля ми.

Вероятно капитанът беше сериозен, а може би я премяташе, но Шарлот беше доволна, че поне веднъж бе назначена за пазач, а не да бъде пазена.

— Наистина ли?

Патрик докосна носа й, пръстите му миришеха на цитрусов плод.

— Наистина — отвърна той някак прегракнало. — Ще се върна и ще те отведа, преди да си почувствала отсъствието ми.

Не можеше да бъде. Предстоящото отсъствие на съпруга й вече бе болно място в сърцето й.

— Мисля, че мястото на жената е до съпруга й, още повече, когато очаква дете. Но тъй като този път нямам избор, обещавам да остана тук.

Приближи се до нея, целуна я бързо.

— Благодаря.

Думите му така я изненадаха, че се олюля малко и едва не падна от стената. Благодарността бе последното нещо, което бе очаквала от него, но в края на краищата той бе спечелил малката схватка и можеше да си позволи да бъде самодоволен.

Той се разсмя при вида на широко отворените й от изненада очи и отново я целуна, този път по-продължително. Едва не тупнаха долу върху каменния под на двора, когато се чу глас откъм вратата на стаята им.

— Извинете, сър — каза Кочран малко притеснен. — Появи се един кораб в пристанището, а видът му е съмнителен.

Патрик веднага скочи на земята, а Шарлот почувства напрежението в ръцете му, когато я повдигна.

— Разпозна ли го? — обърна се и прикова Шарлот с поглед, бърз, обуздаващ, ясно показващ й какво иска — да не му се пречка и да запази мнението си за себе си.

— Не бих се осмелил да предположа, капитане — освен че не ми се нрави видът му, или усещането в стомаха ми.

Патрик мина покрай първия помощник и изчезна, а Шарлот изгаряше от любопитство относно въпросния кораб, но остана на мястото си. Нямаше да е уместно да предизвиква съпруга си в този критичен момент, можеше да реши да й отнеме свободата.

Кочран докосна челото си за предан поздрав и последва Патрик.

След известно време на истинско вълнение — само защото се бе съобразила с категоричните заповеди на съпруга си, това не означаваше, че трябва да бездейства — Шарлот реши, че най-доброто поведение бе да бъде полезна с нещо. Отиде в покоите на Халиф.

Рашид беше там, държеше султана под око, нащрек и угрижен.

— Нещо обезпокояващо ли има? — попита евнухът, чул раздвижването по коридорите. Кафявите му пръсти бяха обхванали перлената дръжка на един нож, а от стойката му се виждаше, че ще се бори до смърт, ако се наложеше, за да защити господаря си.

Шарлот се удиви на такава лоялност. Това беше странна черта за роб, особено за такъв, който е бил кастриран от поробителите си. Той срещна погледа й.

— Странен кораб навлиза в пристанището, Кочран е обезпокоен.

Рашид остави настрана ножа, но все още изглеждаше разтревожен, взе мократа кърпа от главата на господаря си, напои я в съда до леглото, изстиска я, след това отново я постави върху челото на Халиф.

— Пирати или приятели на Ахмед, решили да почетат новия глава — отбеляза той.

Халиф изпъшка в съня си, измърмори нещо неразбираемо.

— Пирати? — след като преглътна запита Шарлот, Вече бе имала драматична среща с една банда морски бандити и нямаше никакво желание преживяването да се повтори. — Сигурно не биха се осмелили да нападнат двореца?

— Трябва да отида и видя какво става — прекъсна я Рашид. Отново взе ножа, притисна дръжката в ръката на Шарлот. — Моля те остани тук при султана. Ако някой се приближи убий го.

Шарлот замръзна при студената директност на заповедта.

— Сигурно не си напълно сериозен. А ако Алев го посети, или някоя от другите жени?

Черните очи на Рашид бяха твърди като черен кехлибар.

— Има предатели и шпиони из целия дворец. Харемът няма имунитет за предателство. Никой друг, освен аз самия, капитанът или Кочран може да пристъпи тази стая.