Линда Милър - Укротяването на Шарлота

„Ти си само мираж“ — Шарлот отвори шишето и отпи за втори път. — „Но може би си права“.

Лидия изчезна, но след малко мястото й бе заето от Бригам Куейд, бащата на Шарлот. „Този път си се объркала в ужасна каша, Чарли“, каза добродушно той.

„Знам“, отвърна кратко Шарлот. Колкото и да бе зашеметена от слънцето, тя съзнаваше, че не е истинският й баща, следователно не се налагаше да е учтива. „Ако ще ми говориш, поне ми дай някакъв разумен съвет“.

„Пести водата“, съгласи се Бригам. „Далеч си още от водата“. Шарлот ококори трескавите си очи като заслепена и продължи да се влачи. Беше си навлякла голяма беда и съзнаваше това, но въпреки това не съжаляваше, че напусна двореца. Според нейните разбирания бе по-добре всичко да рискува в името на свободата си и да умре при направения опит, отколкото да прекара останалата част от живота си в харема.

Накрая, точно когато си мислеше, че сигурно ще се строполи върху горещия пясък и ще се опържи като наденица на скара, забеляза редица от дюни от дясната си страна. По-високите хвърляха сенки — прохладни, тъмни езера от здрачевина.

Шарлот се запрепъва към тях, молеше се сянката да не е само плод на въображението й, както бяха Лидия и баща й. Падна на колене, пръстите й задълбаха дълбоко в ситния пясък, остави сенките да я скрият от слънцето. Докато съзнанието й я напускаше, ясно разбра, че това е краят и ще умре.

Когато се събуди, обезсилена от жегата, очакваше че ще бъде на оня свят — но видя над себе си познато лице. Халиф бе втренчил поглед в нея, а черните му очи бяха мрачни.

— Глупачка — скара й се той сърдито и я вдигна на ръце.

Тя премигна и тогава чак видя, че са заобиколени от половин дузина ездачи.

— Патрик? — едва промълви, но името му само затрептя на устните й. Беше останала без дъх.

Халиф постави внимателно Шарлот върху гърба на един нетърпелив червеникавокафяв скопен кон и изкусно се метна зад нея. Когато се успокои, той отвори манерка и я поднесе до устните й.

— Бавно, пий много бавно.

Непреодолимата жажда на Шарлот беше пронизваща, но въпреки това тя успя да се подчини на султанската заповед, защото знаеше, че той има опит в подобни ситуации. Пи толкова, колкото Халиф й даде и се отпусна на гърдите му. Едва ли усещаше как силният кон ги носи обратно към двореца до морето.

Ту се връщаше в съзнание, ту се унасяше докато яздеха и когато отново се събуди видя, че е обратно в харема. Алев и Рашид събличаха дрехите й, които изглежда бяха залепнали по кожата й, но нямаше сили да протестира. Знаеше, че ако докосне повърхността на кожата, ще почувства болка, а не беше готова за това.

По-късно намазаха тялото й с хладен успокояващ крем. Болката стана по-осезаема, глождеше я като звяр в тъмното.

След това повдигнаха главата й, капнаха върху езика й капки от някакво лекарство. Беше отвратително, но изгони болката. Скоро заплува върху пухкав облак, изтъкан от хиляди зари и залези.

Чу гласа на Алев.

— Ще оживее ли?

— Сигурен съм — отвърна Рашид. — Въпреки, че Султана Валиде ще я накара да съжалява.

В душата си Шарлот трепна, не от страх, а от яд. Не беше избягала, все още беше затворник в двореца, но това не значеше, че ще се остави една лоша стара жена да я малтретира. Реши да се възстанови, ако ще и само за да прави напук на Султана Валиде.

Шарлот остана будна няколко минути, после спа няколко часа. Когато болката ставаше нетърпима, винаги се намираше някой да й даде доза лекарство за успокоение. Веднъж като отвори очи, видя Алев надвесена над нея.

— Бебетата ти? — прошепна Шарлот, бе изпълнена е ужас, защото усещаше, че приятелката й бе стояла при нея от момента, в който Халиф и другите я бяха върнали в двореца.

Алев обаче се усмихна и я погали нежно по челото.

— Синовете ми са силни и в безопасност. Сега почивай. Скоро ще си по-добре.

Шарлот дълго беше неподвижна, но един ден живна. Беше слаба, но напълно в съзнание, вдигна ръцете си и видя, че са покрити с нова кожа.

— Лицето ми — пипна с две ръце бузите си. Беше сигурна, че слънцето на пустинята я бе опекло и стопило, и превърнало в отвратително същество, подходящо само за второстепенни програми в цирка.

Алев седеше до кушетката й, хранеше едно от бебетата, докато Пакиз се опитваше да укроти с пръст другото.

— Лицето ти ще бъде хубаво след няколко седмици благодарение на нашия бадемов крем — каза тя.

Пакиз й подаде малко ръчно огледало с инкрустиран гръб, Шарлот предпазливо се огледа. Кожата й се беше обелила лошо, но явно се подновяваше.

След като отмести лакомото си бебе от другата гърда, и свенливо се покри, Алев сбърчи вежди и попита:

— Защо постъпи толкова глупаво, Шарлот? Знаеш ли, навлече си голяма беля.

Затвори очи и се опита да се пренесе отново в забрава, но бе твърде късно. Определено се възстановяваше.

— Каква беда?

Алев се наведе напред и прошепна:

— Избяга, и изложи на опасност себе си и другите. Това е страшен грях. И открадна малкото шишенце.

Шарлот преглътна. Мислеше къде ли е Патрик, беше по-сигурна от всякога, че наистина я бе изоставил.

— Какво ще правят с мен?

— Ще бъдеш наказана — каза Пакиз нетърпеливо на своя неуверен английски. Младата прислужница изглежда изпитваше удоволствие при мисълта за това.

— Как? — настоя Шарлот, сега вече гледаше Алев.

Алев въздъхна, отмести поглед за миг.

— Ще зависи от това, което Султана Валиде намери за подобаващо.

Шарлот реши да не задава повече въпроси за момента, защото въображението й вече лудо работеше. Може би ще бъде сварена в петрол или опечена в доспехи, както са постъпвали с английските рицари през кръстоносните походи.

Продължаваше да си представя ужасни орисии, когато полъх от вълнение премина през харема като свеж бриз и самият Халиф застана до леглото й. Не й се усмихна, но я прониза с поглед пълен с толкова ярост, като че ли е трябвало да отиде в ада, за да я спаси.

— Така — изрече бързо — възстановяваш се.

Шарлот едва успя да се усмихне.

— Да, благодарение на вас.

Присви черните си очи.

— Можеше да загинеш. Какво щях да кажа на приятеля си, капитан Тревърън, ако не беше оживяла?

Почувства лъч на надежда, въпреки че бе съвсем сигурна, че не означаваше нищо за Патрик. В края на краищата бе я оставил в харема без да му мигне окото, а ако възнамеряваше да се върне сигурно щеше да е тук.

— Не вярвам, дори да си направи труд да ви попита къде съм.

— Самоубийство е да се скиташ сама в пустинята! — Халиф се намръщи. — Искаше да умреш ли?

— Не — отвърна Шарлот. — Исках да бъда свободна и бях готова да умра, опитвайки се да избягам.

Халиф поклати глава, изглеждаше искрено объркан.

— Не са добри тези странни американски представи. Особено за жена.

Шарлот нямаше сили да спори, само се усмихна с надежда да очарова султана и той да я пощади. Видимо не беше се поддал.

— Даде лош пример на останалите. Когато си в добро състояние ще бъдеш наказана.

Шарлот преглътна резките думи, запрели се на върха на езика й. Състоянието й едва ли бе подходящо да ядосва султана, освен това бе й спасил живота.

— В такъв случай ще мине доста време докато напълно дойда на себе си — каза мило тя.

Устните на Халиф трепнаха и за миг лек блясък се появи в очите му, но веднага стисна зъби и я прикова със заповеднически поглед.

— Мога да чакам — увери я хладно той.

Шарлот се сви.

— Жестоко е, всички се държите толкова тайнствено. Е, човек би си помислил, че имате намерение да ме хвърлите за храна на акулите, нарязана на парченца от един инч.

Белите зъби на султана блеснаха в усмивка, която бързо изчезна.

— Акулите с нищо не са заслужили такава съдба — отвърна той, обърна се и бавно премина през харема, като остави Шарлот да се взира в красиво украсения таван, и да продължи да мисли какво ли ще стане с нея.

— Законите не могат да бъдат отменени за една жена, Патрик — каза Халиф на току-що пристигналия си приятел, който седеше със скръстени крака на възглавницата и пиеше студена напитка. — Ако разреша такова нарушение, другите ще се разбунтуват, преди да разбера какво ме чака. Ще настане хаос.

Патрик се засмя на сложното изразяване на приятеля си, но видимо се тревожеше за Шарлот. Наказанията може да са жестоки в Риц, а беше истина, че Халиф ще изгуби авторитета си, ако позволи грешката да бъде подмината.

— Не искам да й се причини болка.

— Предупредих те, че Шарлот ще трябва да спазва нашите правила. Не го направи. Изложи на опасност себе си, мъжете и добрите коне с глупавия си опит да избяга!

Патрик вдигна ръка с дланта нагоре в знак на помирение.

— Знам, това, което е направила, е глупаво, но тя е отраснала в място, където има вода в изобилие, има море и дърветата са зелени през цялата година. Тя не е познавала пустинята.

— Има само един начин, да предам на теб отговорността за тази жена — каза сериозно султанът след продължително размишление. — Знаеш ли какво означава това?

Патрик изпусна дълбока въздишка, изпълнена с дълго изстрадано примирение.

— Да. Аз ще трябва да се оженя за малката глупачка. Бог да ми е на помощ.