Нора Робъртс - Уиски Бийч

Повдигна похлупака.

Издигна се ароматен дим от купчината палачинки с боровинки. Тънък резен хрупкав бекон ограждаше ръба на чинията, до която бе оставена малка купа с пъпеш, гарниран с листо мента.

— Еха!

Известно време съзерцава композицията, раздвоен между раздразнението и одобрението.

Реши, че и двете чувства са валидни. Щеше да яде, защото беше сервирано, а не защото беше тръгнал да гине от гладна смърт, така че имаше правото да се дразни.

Намаза палачинка с малко от маслото, което Абра беше извадила в паничка, и го гледа как се разтапя, докато си добавяше сироп.

Почувства се като малкия господар на имението… обаче наистина беше вкусно.

Много добре съзнаваше, че е расъл като привилегирован, но въпреки това хубавите закуски със сгънатия на масата сутрешен вестник не му бяха всекидневие.

Ландън бяха сред привилегированите, защото работеха, а работеха, защото бяха привилегировани.

Посегна да отвори вестника, докато дъвчеше, но размисли и просто го остави настрани. Също като телевизията вестниците носеха твърде много неприятни спомени. Гледката го радваше, позволяваше на ума му просто да се носи, да наблюдава морето, капенето на топящия се сняг под слънчевите лъчи.

Чувстваше се… почти умиротворен.

Вдигна поглед, когато тя влезе.

— Вторият етаж е почистен — обяви Абра и понечи да вдигне подноса.

— Аз ще го вдигна. Не — настоя той. — Аз ще го вдигна. Виж, няма нужда да ми готвиш. Чудесно беше, благодаря, обаче не е нужно да готвиш.

— Обичам да готвя и не ми носи чак толкова голямо удоволствие, като готвя само за себе си. — Последва го в кухнята, после продължи към пералното помещение. — А ти не се храниш добре.

— Ям си аз — измърмори Илай.

— Купичка супа, сандвич, купа студена зърнена закуска? — Абра остави коша за пране, седна и започна да сгъва. — За икономката няма тайни — просветли го простичко. — Не и по отношение на храната, къпането и секса. Бих казала, че трябва да качиш към седем-осем килограма. И десет няма да ти навредят.

А, не. От месеци не можеше да открие гнева си, но тя му рисуваше карта до точното място.

— Я слушай…

— Може да ми кажеш, че не ми е работа — прекъсна го тя, — но това няма да ме спре. Така че ще готвя, когато имам време. Така и така съм тук.

Не можа да измисли разумен начин да надвие в спор жената, която в момента му сгъва боксерките.

— Можеш ли да готвиш? — запита го тя.

— Да. Достатъчно.

— Нека позная. — Наклони глава и заби зелените си очи в него. — Сандвичи със сирене на грил, бъркани яйца, пържола… а, и бургери. Освен това… нещо с раци или миди.

Той си ги наричаше „Миди а ла Илай“… и наистина му се щеше тя да излезе от главата му.

— Ти какво, да не четеш мисли така, както правиш палачинки?

— Гледам на ръка и на таро, но само за забавление.

Това не го изненада ни най-малко.

— Както и да е. Ще ти сготвя тенджера или две, нещо, което ще можеш да претопляш и да ядеш. Но първо ще ида на пазар. Отбелязала съм в календара дните, когато ще идвам, за да си направиш план. Искаш ли да ти взема и друго, освен „Маунтин Дю“?

Кратките и ясни детайли, които му изложи, сякаш парализираха мисълта му.

— Не мога да се сетя за нищо.

— Ако се сетиш, просто го напиши. За какво е книгата ти? Или е тайна?

— Тя е… Лишен от правата си адвокат търси отговори и изкупление. Дали ще загуби живота си, буквално, или ще си го върне? Такива работи.

— Харесваш ли го?

Изгледа я за миг, защото точно това беше правилният въпрос. Въпросът, на който предпочиташе да отговори, вместо да го избегне.

— Разбирам го, вложил съм много в него. Превръща се в някой, когото харесвам.

— Да го разбираш, е по-важно от това да го харесваш според мен. — Смръщи се, когато Илай разтърка рамото и врата си. — Изгърбваш се.

— Моля?

— Над клавиатурата. Изгърбваш се. Повечето хора го правят.

Остави прането настрана и преди да е успял да отгатне намеренията й, пристъпи и заби пръсти в раменете му. Внезапна и сладка болка се спусна чак до ходилата му.

— Виж, ох…

— Божичко, Илай, направо си се вдървил.

Раздразнението му премина в объркване. Защо тая жена не го остави на мира?

— Просто вчера се преуморих. Чистих снега.

Абра свали ръцете си, когато той се отдръпна, и отвори шишенцето с обезболяващото. Реши, че може наистина да се е преуморил, но и писането си беше казало думата. Но какво ли се криеше под всичко това? Дълбок, усложнен стрес.

— Ще изляза навън и ще се обадя по телефона — обяви той.

— Чудесно. Студено е, но е красиво.

— Не знам колко да ти платя. Така и не те попитах.

Когато му каза цената, той бръкна за портфейла си, но откри джоба си празен.

— Не знам къде ми е портфейлът.

— Беше в дънките ти. Сега е върху скрина ти.

— А, благодаря. Ей сега се връщам.

Горкичкият тъжен стресиран Илай, помисли си тя. Трябваше да му помогне. Сети се за Хестър и поклати глава, докато зареждаше миялната машина.

— Знам, че ще успея — измърмори.

Илай се върна и остави парите на плота.

— И благодаря, в случай че не се върна, преди да си тръгнеш.

— Няма защо.

— Ами аз само ще… ще видя как е на брега и ще се обадя на нашите и на баба. — „И ще се разкарам далеч от теб.“

— Страхотно. Поздрави ги от мен.

Думите й го накараха да спре на прага на пералното помещение.

— Познаваш родителите ми?

— Естествено. Срещали сме се няколко пъти, когато са идвали тук. Освен това се видяхме, като идвах в Бостън при Хестър.

— Не знаех, че си идвала в Бостън при нея.

— Разбира се, че идвах. Просто сме се разминали с теб. — Включи машината и го погледна. — Тя ти е баба, Илай, но и за мен беше такава. Обичам я. Трябва да снимаш къщата от брега и да й я пратиш. Ще й хареса.

— Да, така е.

— О, Илай? — добави Абра и се наведе да вземе коша за пране, докато той се канеше да излезе от помещението. — Ще се върна към пет и половина следобед. Довечера нямам нищо за правене.

— Ще се върнеш?

— Да, с дъската си. Трябва ти масаж.

— Не ща никакъв…

— Трябва ти — повтори тя. — Може да си мислиш, че не искаш, обаче, повярвай ми, щом започна, ще си промениш мнението. Нещо като подарък за добре дошъл в къщата. Терапевтичен масаж, Илай — добави. — Лицензирана съм. Няма да е с неочакван край.

— Боже.

Абра само се засмя, понесла коша.

— Значи, разбрахме се. Пет и половина!

Тръгна след нея с намерението да изясни веднъж завинаги, че няма нужда от тази услуга, но щом се дръпна от вратата, тъпа болка прониза гърба и раменете му.

— Мамка му!

Напъха ръце в палтото си. Имаше нужда само от обезболяващо. И да разполага с главата си, без тя да се шири вътре, за да може спокойно да мисли за книгата.

Щеше все някак да се разходи, да се обади на семейството си, да подиша, а когато това досадно схващане и тази постоянна болка заглъхнат, да й прати есемес — по-добре така, отколкото да й се обажда — и да й каже да не идва.

Първо обаче щеше да последва съвета й, да слезе до брега и да снима Блъф Хаус. А може би щеше да успее да изчовърка малко информация за Абра Уолш от баба си.

Все още беше адвокат — би трябвало да успее да измъкне някои отговори от свидетел, който вече е благоразположен към него.

Докато вървеше през вътрешния двор, се обърна и видя Абра на прозореца на спалнята му. Помаха му.

Вдигна ръка в отговор и отново потегли.

Лицето й беше от очарователния тип, който караше мъжете да се обръщат, за да погледнат отново.

Ето защо съвсем преднамерено Илай задържа погледа си право напред.