— Това е…

Абра вдигна вежди.

— Какво?

— Както трябва. Просто както трябва.

И когато тя му се усмихна отново, наистина беше така. Просто както трябва.

По-късно, когато къщата утихна и Абра лежеше в обятията му, Илай не можеше да разбере защо сънят го отбягва. Заслуша се в ритъма на дишането й и в приглушеното сънено скимтене на Барби, която май сънуваше, че гони червената си топка в морето.

Заслуша се в Блъф Хаус и си представи как баба му се буди нощем от някакъв необичаен шум.

Накрая стана и реши да слезе долу, за да си вземе книга. Вместо това се качи на третия етаж за тестето с документацията. Седна край картонената маса с адвокатския си бележник и лаптопа.

През следващите два часа чете, пресмята, проверява данни, сравнява домашните счетоводни книжа с търговските дневници.

Главата му запулсира, но той разтърка очи и продължи да чете. Все пак беше учил право. Но наказателно, а не търговско, нито пък счетоводство или мениджмънт.

Трябваше да остави това на баща си или сестра си. Не можеше обаче да се откъсне.

Предаде се към три сутринта. Очите му сякаш бяха пълни с пясък, слепоочията му пулсираха, шията го болеше.

Но вече знаеше. Беше разбрал.

Трябваше му време, за да помисли. Слезе до кухнята и извади аспирин от шкафа. Изпи чашата с вода като умиращ от жажда човек и излезе на терасата.

Благоуханният вятър се плъзна по него. Ухаеше на море и на цветя. Цялото небе бе осеяно със звезди, ярката, почти пълна луна огряваше всичко.

А там, на скалния нос, под който беше загинал един човек, фарът на Уиски Бийч изпращаше спасителния си лъч.

— Илай? — Облечена в бял като луната халат, Абра излезе навън. — Не можеш да спиш ли?

— Не.

Вятърът накъдри халата й, развя къдриците й и лунната светлина засия в очите й.

Кога беше станала толкова красива?

— Имам малко чай, който може и да помогне.

Приближи се до него и се пресегна, за да разтрие раменете му и да освободи напрежението. Когато срещна погледа му, загриженото й изражение се смени с любопитство.

— Какво има?

— Доста неща. Много неочаквани и големи неща в един дори още по-неочакван куп с книжа.

— Защо не седнеш? Ще мога да те разтривам, докато ми разказваш.

— Не — хвана ръцете й той и ги задържа между дланите си. — Просто ще го кажа. И аз те обичам.

— О, Илай. Знам.

Не тази реакция беше очаквал. Всъщност май беше малко дразнещо.

— Наистина?

— Да. Но, за бога… — Обви ръце около него и притисна лице към рамото му. — Толкова е прекрасно, че те чувам да го казваш. Мислех си, че няма да е хубаво, ако не ми го кажеш. Но не знаех, че чувството ще е такова. Откъде можех да знам? Ако знаех, щях да те гоня като вълк, за да изтръгна тези думи от теб.

— Но откъде знаеше, след като не съм ти го казвал?

— Когато ме докосваш, когато ме гледаш, когато ме прегръщаш, го чувствам. — Изгледа го с насълзени очи. — А и не бих могла да те обичам толкова, ако ти също не ме обичаше. Нямаше да се чувствам толкова прекрасно с теб, ако не знаеше, че ме обичаш.

Разроши косите й, всички ония диви къдрици, и се зачуди как е успявал да живее дори и ден без нея.

— Значи само ме чакаше да си призная?

— Само чаках теб, Илай. Мисля, че те чаках, откакто дойдох в Уиски Бийч, защото ти беше единственото, което липсваше на това място.

— Ти знаеш какво е правилно. — Притисна устни към нейните. — Точно какво трябва да се направи. В началото адски ме уплаши.

— Знам, и аз се уплаших. Но сега? — От очите на русалката потекоха сълзи и заблестяха на лунната светлина. — Чувствам се изключително безстрашна. Ами ти?

— Аз се чувствам щастлив. И искам да те направя толкова щастлива, колкото съм и аз.

Премахна сълзите й с целувка.

— Вече ме направи. Нощта е прекрасна… всъщност денят, предполагам. Още един прекрасен ден. — Тя отново притисна устни към неговите. — Нека да си дадем още прекрасни дни.

— Обещавам.

А Ландънови изпълняват обещанията си, каза си Абра. Отмаляла се притисна към него.

— Ние се намерихме един друг, Илай. Точно когато и точно където трябваше да бъдем.

— Дали не е някаква карма?

Тя се разсмя.

— Дяволски си прав, карма е. Затова ли не можеш да спиш? Защото внезапно си приел кармичния си път и си искал да ми го кажеш?

— Не. Всъщност не знаех, че ще го кажа, докато ти не дойде тук при мен. Само като те погледнах, и то просто ми дойде, ей така.

— Трябва да се връщаме в леглото. — Усмивката й беше пълна с обещание. — Обзалагам се, че мога да ти помогна да заспиш.

— Ето още една причина да те обичам. Винаги ти идват прекрасни идеи.

Но когато хвана ръката й, си спомни.

— Господи, залисах се.

— То си ти е навик.

— Не, имам предвид, че забравих защо всъщност излязох, защо не можах да заспя. Качих се горе и започнах да се ровя из книжата — документацията, сметките.

— Всички онези числа и колонки? — Абра инстинктивно вдигна ръце да разтрие слепоочията си. — Това би трябвало да те приспи само след пет минути.

— Намерих я, Абра. Открих Зестрата на Есмералда.

— Какво? Как? За бога, Илай! Ти си гений! — Прегърна го и затанцува. — Къде е?

— Тук.

— Но къде тук и ще ми трябва ли лопата? Еха! Трябва да предадем съкровището на Хестър, на семейството ти. Трябва да се опази и… сигурно има начин да се открият наследниците на Есмералда и да станат част от откритието. Музеят на Хестър. Можеш ли да си представиш какво означава това за Уиски Бийч?

— А пък аз си мислех да избягам с него.

— Виж, Илай, помисли си само. Открито е съкровище след повече от два века. Можеш да напишеш друга книга — за него. За всички онези хора, които ще могат да го видят. Родителите ти ще могат да заемат експонати на Смитсониън, Метрополитън, Лувъра.

— Значи така правиш? Даряваш, заемаш, разпределяш?

— Ами да. Принадлежи на вековете, не е ли така?

— По един или друг начин. — Омаян от нея, Илай се взря в сияещото й лице. — Не го ли искаш? Поне някаква частица от него?

— Ами… Сега като спомена, не бих казала „не“ на нещо красиво — засмя се Абра и се завъртя. — Ох, само си помисли за историята, за разкритата загадка, за освободената магия. Но къде е? И кога ще можем да го приберем?

Илай се обърна към нея и разпери ръце.

— Вече сме го взели. Вече е опазено. Абра, това е Блъф Хаус.

— Какво? Не разбирам.

— Предшествениците ми не са били такива алтруисти и филантропи като теб. Не само че са го задържали, ами са го и похарчили. — Посочи й къщата. — Не е построена само от уискито, а и от пиратското имане. Разширението на фабриката, на къщата, първите обновления, дървеният материал, камъкът, работната ръка.

— Казваш ми, че са продали съкровището, за да разширят бизнеса си и да построят къщата?

— Станало е постепенно, ако съм разчел правилно разходните документи. В продължение на едно или две поколения, като започнем от коравосърдечните Роджър и Едуин.

— О. Трябва да го приема. — Абра отметна косите си и според него отхвърли екзалтираните си мисли за музеи и споделяне. — Блъф Хаус е Зестрата на Есмералда.

— В същността си. Иначе сметките не излизат, ако разгледаш внимателно приходите и разходите. Твърди се, че немалка част от фамилното ни богатство се дължи на хазарта. Предците ми обичали да играят и били късметлии. Освен това били умни бизнесмени. После войната, възстановяването. Всичко това е ясно, но комарджиите имат нужда от залог.

— Сигурен си, че е било съкровището.

— Логично е. Искам и Триша да погледне и да анализира, искам да намеря и Джеймс Фицджералд. Сметките излизат, Абра. Съкровището е в стените, камъка, стъклото, фронтоните. По свой начин Роджър и Едуин са платили всичко това с него, защото са го смятали за свое.

— Да — кимна отново тя. — Мъже, които могат да заличат от живота си дъщеря, сестра, биха го сметнали за свое. Разбирам.

— Брум е дошъл с него в Уиски Бийч, а Уиски Бийч е бил техен. Дали са му подслон, а той обезчестил Виолета — дъщерята, сестрата. Така че са взели онова, което е откраднал, и са построили това, което са искали.

— Безскрупулно — прошепна тя. — Безскрупулно и грешно, но… някак поетично, нали? И по някакъв начин с щастлив край. Как се чувстваш?

— Сигурно много е построено върху кръв и предателство. Не можеш да промениш историята, така че живееш с нея. Къщата е оцеляла. Семейството — също.

— Хубава е къщата. Семейството — и то. Мисля, че и двете са повече от една история.

— Безскрупулно и грешно — повтори той. — Мога само да съжалявам за това. Убийството на Линдзи също беше безскрупулно и жестоко. Сега мога да опитам единствено да открия истината. Може би така е справедливо.

— Ето затова те обичам — тихо каза тя. — Твърде късно е да звъним на Триша, а не мисля, че ще можем да заспим. Ще направя омлет.