Нора Робъртс - Уиски Бийч

— И повече. Не знаем дали Едуин е отговорил, нито какво е писал, ако го е направил, но е ясно, че драмата с Виолета е станала през август 1774 година. Пет месеца след крушението на „Калипсо“ край Уиски Бийч. Трябва да потърсим информация за Джеймс Фицджералд. Трябва ни и датата на раждането му.

— Мислиш, че когато си е тръгвала, е била бременна.

— Мисля, че мъже като Роджър и Едуин Ландън биха я съдили строго. А и в онези времена как би се отразила на социалния им възход и на бизнеса им една дъщеря, бременна от някой низш и извън закона? Няма как да го приемат.

Илай се върна при Абра и отново огледа писмото и подписа.

— Джеймс е обикновено име, често срещано. Синовете често се кръщават на бащите си.

— Мислиш, че любовникът й, морякът от „Калипсо“, е бил Джеймс Фицджералд?

— Не. Мисля, че любовникът й е бил Натаниъл Джеймс Брум, който е оцелял след крушението на кораба си заедно със Зестрата на Есмералда.

— Другото име на Брум е било Джеймс?

— Аха. Който и да е бил Фицджералд, се басирам, че е била бременна, когато се е омъжила за него.

— Брум може да е избягал с нея и да си е сменил името.

Илай разсеяно прокара ръка през косите й, като се сети за щастливия край, който беше измислила за клетата учителка и избягалия с нея Ландън.

— Не мисля. Човекът е бил пират, при това сравнително известен. Не мога да си го представя как усяда в Кеймбридж и отглежда син, който става секретар. А и той никога не би оставил съкровището при Ландън. Едуин го е убил, така виждам нещата. Убива го, взема съкровището и изпъжда сестра си.

— За пари? Изпъждат я, заличават я и за какво? За пари?

— Взела е известен престъпник за свой любовник. Убиец, крадец, мъж, който със сигурност е щял да бъде обесен, ако го заловят. Ландън били натрупали състояние, обществен престиж и са имали известно политическо влияние. Щели са да бъдат съсипани, ако се разчуе, че са подслонили издирван човек или са знаели, че е подслонен. Трябвало някак да се справят с нея и със състоянието й.

— Да се справят с нея?

— Не съм съгласен с това, което са извършили, само ти нахвърлям позициите им и вероятните им действия.

— Адвокат Ландън. Не, той нямаше да е от любимите ми хора.

— Адвокат Ландън просто ти обяснява действията на мъже от онази епоха, техния светоглед. Дъщерите са били собственост, Абра. Не е било редно, но това е историята. И внезапно от актив тя се превръща в пасив.

— Не мисля, че мога да слушам това.

— Успокой се. Говоря ти за късния осемнайсети век.

— Звучи, сякаш нямаш нищо против това.

— Това е история и единственият начин да се опитам да си съставя ясна картина, е да мисля логично, а не емоционално.

— Предпочитам емоционалното.

— Там много те бива. — Че какво пък, каза си той. Щяха да използват и емоциите, и логиката. — Добре, какво се е случило според емоциите ти?

— Роджър Ландън е бил себично безчувствено копеле, а синът му Едуин — безсърдечен кучи син. Не са имали право да съсипват живота на Виолета. И това не е просто история. Това са хора.

— Абра, съзнаваш ли, че спорим за хора, които са умрели преди около двеста години?

— А ти какво мислиш?

Илай прокара лице през лицето си.

— Защо да не си го кажем? Отново стигнахме до първоначалното заключение, част от което е и фактът, че Роджър и Едуин Ландън са били коравосърдечни тесногръди опортюнистични копелета.

— Така е малко по-добре. — Тя присви очи. — Опортюнистични. Ти наистина вярваш не само че съкровището е съществувало, не само че е изплувало на брега с Брум, ами и че Едуин е убил Брум и е откраднал съкровището.

— Ами то така или иначе си е било открадната собственост, но да. Мисля, че го е открил и го е взел.

— Тогава къде, по дяволите, е?

— Мисля по въпроса. Но всичко това е съмнително, ако първоначалната хипотеза е грешна. Трябва да открия сина на Виолета.

— И как?

— Мога да го направя и сам, което ще отнеме време, защото това не е по моята част, но има доста помощни материали и някои добри генеаложки сайтове. А може да спестя време, като се свържа със специалист. Познавам точния човек. Някога бяхме приятели.

Абра разбра. Някой, който му е обърнал гръб. Освен това си даде сметка, че независимо от логичните му аргументи, той разбира през какво е преминала Виолета. Знаеше много добре какво е да си отхвърлен и осъден.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Мислех си преди няколко седмици, но го отложих. Защото всъщност не искам да го направя. Но ще се опитам да прочета тази страница от книгата на Виолета. Когато наистина стане трудно, е хубаво да се прости.

Абра сложи длани на лицето му.

— И все пак трябва да празнуваме. Сега ще сляза и започвам подготовката. Трябва да оставим тези писма на сигурно място.

— Ще се погрижа за тях.

— Илай, защо според теб Едуин е запазил писмата?

— Не знам, освен че Ландънови обичаме да пазим неща. Скринът може да е бил негов, а прибирането им в тайника — неговият начин да ги запази, без да му се налага да ги гледа.

— Далеч от очите, далеч от ума. Като Виолета — кимна Абра. — Трябва да е бил много тъжен човек.

Тъжен? Илай се замисли, когато тя излезе. Съмняваше се. Предполагаше, че Илай Ландън е бил самодоволен кучи син. Но сигурно няма родословно дърво без някой и друг крив клон.

Използва лаптопа, за да потърси номера на някогашния си приятел, и после взе телефона си. Откри, че прошката не идва лесно. За разлика от изгодата. Може би и прошката щеше да дойде… а ако не станеше така, поне щеше да си получи отговорите.