Само за проба хвана ръчките и натисна с крака. Името на баба му се появи на дисплея.

— Брей, виж ти.

Любопитно погледна екрана и провери статистиките й.

— Леле. Браво бе, бабо!

Според последните данни, които по сметките му бяха от деня на злополуката, беше изминала пет километра за четирийсет и осем минути и трийсет и две секунди.

— Не е зле, обаче мога да те бия.

Вече заинтригуван, програмира втори участник и въведе името си. Започна бавно с идеята да загрее. След това забърза.

След четиринайсет минути и два километра разстояние, облян в пот и задъхан, се предаде. Дишайки тежко, се дотътри до малкия хладилник и сграбчи бутилка вода. Изля съдържанието в гърлото си и се просна по гръб на пода.

— Боже мили. Господи, че аз дори не мога да се състезавам с баба си. Безобразие!

Зазяпа се в тавана, борейки се да възстанови дишането си, докато мускулите на краката му буквално трепереха от шока и умората.

Беше играл баскетбол за проклетия Харвард! При ръст от метър и деветдесет бе компенсирал относително недостатъчната си височина със скорост, пъргавина… и издръжливост.

Някога беше атлет, а сега беше слаб, немощен и бавен.

Искаше си живота обратно. Не, това не беше съвсем вярно. Дори преди кошмара с убийството на Линдзи животът му бе безвъзвратно повреден и крайно незадоволителен.

Искаше обратно себе си. И проклет да беше, ако се сещаше как да го постигне.

Къде беше изчезнало всичко? Не можеше да се сети какво е да си щастлив. Но знаеше, че някога е бил щастлив. Че е имал приятели, интереси, амбиции. Беше имал страст, дявол да го вземе.

А сега дори не можеше да се ядоса достатъчно. Не можеше дори да се зарови дълбоко в себе си и да намери яда си заради отнетото, заради това, пред което някак се беше предал.

Беше опитал с антидепресанти, после разговаря с психоаналитик. Но не искаше да се върне там. Не можеше.

И не можеше просто да си лежи на пода като някаква потна купчина. Трябваше да направи нещо, дори случайно, дори обикновено. Просто да направи следващата крачка.

Изправи се и тръгна към душа.

Пренебрегна гласа в главата си, който го изкушаваше да остане и да си лежи, да проспи остатъка от деня. Вместо това се облече подходящо за студа — с дебело яке върху плътната риза, сложи си ски шапка и ръкавици.

Може и да нямаше конкретна цел, но това не означаваше, че не трябва да изчисти пътеките, автомобилната алея и верандите.

Обещал беше да се грижи за Блъф Хаус, така че щеше да се погрижи за Блъф Хаус.

Работата с лопатата му отне часове. Не преброи колко пъти му се наложи да спре и да отдъхне, щом пулсът му забиеше като тревожна камбана в главата му или ръцете му се разтрепереха като на паралитик. Но все пак изчисти автомобилната алея, алеята до входа, а после прокара доста сносна пътека от главната веранда до стъпалата към плажа.

И слава богу, че започна да се смрачава, та да остави другите веранди непокътнати. Щом влезе, остави връхните си дрехи в антрето, влезе в кухнята като някое зомби и между две филии хляб напъха малко месо от обяда си с швейцарско сирене, като обяви това за вечеря.

Прокара сандвича с бира просто защото имаше. Яде и пи, надвесен над мивката, втренчил поглед през прозореца.

Все пак днес беше свършил нещо. Беше станал от леглото — това винаги бе първото препятствие. Беше писал. Беше се унизил на крос тренажора. И се беше погрижил за Блъф Хаус.

Като му удареше чертата, денят бе минал съвсем задоволително.

Изгълта четири обезболяващи и завлече изтощеното си тяло нагоре по стълбите. Съблече се, просна се в леглото и спа до зори. Без сънища.



За Абра беше изненада и удоволствие да открие, че автомобилната алея в Блъф Хаус е почистена. Определено беше очаквала, че ще й се наложи да гази през две стъпки непокътнат сняг.

При нормален случай щеше да дойде от къщи пеш, но трябваше да избира дали да шофира в дълбок сняг, или да ходи по тънък лед. Паркира шевролета си зад мощното беемве на Илай и си взе чантата.

Отключи входната врата и се ослуша. Щом тишината я поздрави, реши, че Илай или е още в леглото, или се е затворил някъде из къщата.

Окачи палтото си в килера, смени обувките си с чехли.

Първо запали камината в дневната, за да придаде настроение на стаята, след това отиде в кухнята, за да направи кафе.

Забеляза, че в мивката няма чинии. Отвори миялната машина.

Можеше да проследи какво е ял, откакто беше пристигнал. Закуската, която му беше направила, две купи за супа, две малки чинии, две чаши и още две чаши за кафе.

Поклати глава.

Тая нямаше да я бъде.

За да се убеди, провери долапите и хладилника.

Не, определено тая нямаше да я бъде.

Включи айпода и намали звука му, след това събра нужните съставки. Напълни купата със смес за палачинки и се качи, за да види къде е.

Ако още спеше, време му беше да става.

Чу тракането на клавиатурата от кабинета на Хестър и се усмихна. Това беше нещо. Тихо се промъкна през отворената врата, за да го види седнал на прекрасното старо бюро пред клавиатурата с отворена бутилка „Маунтин Дю“ до себе си. Отбеляза си наум да му вземе още.

Реши да го остави да поработи още малко и отиде право в спалнята му. Оправи леглото, извади торбата с прането от коша и смени кърпите за баня.

Хвърли поглед и на другите бани по пътя си, в случай че е ползвал кърпите, след това провери и гимнастическия салон.

Слезе долу, остави прането в пералното помещение, сортира го и се захвана да пълни пералнята. Взе и дрехите, с които беше излизал навън.

Установи, че няма много за разтребване, а и беше почистила къщата основно в деня преди идването му. Тъй като винаги си намираше какво да прави, пресметна времето. Щеше да му забърка нещо за хапване, преди да запретне ръкави и да се захване за работа.

Когато отново се качи по стълбите, преднамерено вдигна шум. Щом стигна кабинета му, той вече беше станал, за да иде до вратата. Може би с намерението да затвори, помисли си, така че влезе, преди да е успял.

— Добро утро. Прекрасен ден е.

— А…

— Чудно синьо небе. — С торба за боклук в ръце отиде до празното кошче под бюрото. — Синьо море, слънцето блести по снега. Чайките ловят риба. Тази сутрин видях кит.

— Кит.

— Чист късмет. Оказах се до прозореца точно когато изсвири. Изумително и грандиозно. Така. — Тя се обърна. — Обекуската ти е готова.

— Моята какво?

— Обекуската ти. Твърде късно е за закуска, рано за обяд, а и ти така и така не си ял.

— Закусих… Кафе.

— А сега ще ядеш храна.

— Всъщност аз… — посочи лаптопа си.

— А пък е досадно да те прекъсват, за да те насилват да ядеш. Но предполагам, че ще работиш по-добре, след като си хапнал. От колко време пишеш днес?

— Не знам. — Беше досадно, помисли си. Прекъсването, въпросите, храната, за която не искаше да намери време. — От шест часа, предполагам.

— Е, браво! Вече е единайсет, така че определено ти е време за почивка. Ще ти сервирам в трапезарията този път. Гледката оттам е прекрасна, особено днес. Искаш ли да почистя тук, докато ядеш… или каквото там друго има за правене?

— Не, Аз… Не. — След още една неуверена пауза, повтори: — Не.

— Разбрах. Отивай да ядеш, а аз ще си свърша работата на този етаж. Когато решиш да се върнеш към заниманията си, ще бъда долу, където няма да ти преча.

Застана между него и лаптопа със сърдечна усмивка на устните, облякла тъмния си пурпурен суичър със знака на мира на гърдите, с още по-тъмни дънки и яркооранжеви чехли.

Илай разбра, че спорът само ще отнеме време, а е и безсмислен, и реши просто да излезе от стаята.

Беше възнамерявал да спре и да хапне нещо — може би кифла, каквото и да е. Но бе загубил представа за времето. Харесваше му да губи представа за времето, защото това означаваше, че е погълнат от книгата.

А от Абра се очакваше да чисти къщата, не да му бъде бавачка.

Не беше забравил, че ще идва. Но планът му да спре да работи, когато тя дойде, да си вземе кифлата и да излезе на разходка, докато тя е тук… е, книгата прецака всичко.

Зави наляво към остъкления еркер на трапезарията.

Абра беше права. Гледката си заслужаваше. Щеше да излезе на разходка по-късно, стига да намереше свястна пъртина в снега. В краен случай можеше да слезе до плажа по стълбите, да направи няколко снимки с телефона си и да ги прати вкъщи.

Седна на масата с похлупената чиния, малкия кафеник и стъклената чаша сок. Абра дори беше взела едно от цветята от букета в дневната и го бе натикала във вазичка.

Напомни му на майка му, която, като беше малък, винаги слагаше цвете, играчка или книга на подноса, с който му носеше храна, когато беше болен.

Не беше болен. Нямаше нужда да го гледат като някое дете. Единственото, от което имаше нужда, беше някой да идва и да чисти, за да може да пише, да живее и да рине тъпия сняг, ако имаше нужда от риене.

Седна и потрепна, когато усети схванатия си врат и раменете. Добре, трябваше да признае, че снегопочистващият маратон на честта си взема дължимото.