— Може би по-късно — разсмя се тя.

Затанцува към скрина и отвори следващото чекмедже.

Натрупа цели купчини от неизползван или частично използван плат, като прилежно сгъваше парчетата. Някой се бе занимавал с шиене някога и беше прибирал в чекмеджетата коприна и брокат, фина вълна и сатен. Със сигурност оттук водеха произхода си някои страхотни рокли, а други, вече замислени, така и не са били ушити.

Когато Абра стигна до най-долното чекмедже, то се отвори наполовина. След няколко дръпвания тя измъкна старите парчета плат… и плик с карфици, стар игленик с формата на зрял домат и тенекиена кутийка с различни модели на дрехи.

— О, модели! От трийсетте и четирийсетте. — Внимателно ги извади. — Блузи и вечерни рокли. Боже мой! Само виж тази рокля без ръкави.

— Забавлявай се.

Абра едва го удостои с поглед.

— Разкошни са. Всички тия модели ме карат да се чудя защо досега не съм се занимавала с ретро облекла. Интересно, дали бих могла да ушия тази рокля?

— Да шиеш? — Изгледа я. — Мислех, че за това си има магазини.

— От жълта коприна с малко виолетки може би. Никога не съм шила рокля, но бих се радвала да опитам.

— Давай.

— Може дори да пробвам на онази стара шевна машина, която намерихме тук. Просто за да запазя стила.

Замечтана подреди моделите и се обърна към празното чекмедже.

— Заседна. Може би нещо му пречи… — измърмори.

Наведе се и заопипва дъното, после страните и пак дъното.

— Нещо се е приклещило или пък…

А после пръстите й напипаха нещо метално и извито.

— Има нещо тук в ъгъла — каза тя на Илай. — И в двата ъгъла всъщност.

— Ей сега ще погледна.

— Не мога да разбера защо пречи на чекмеджето да се отвори. То просто…

Нетърпеливо натисна в ъглите и чекмеджето се плъзна навън, почти в скута й. Илай отново вдигна поглед при изненаданото й „О!“

— Добре ли си?

— Да, просто малко ми удари коленете. Това е като преграда, Илай. Тайна преграда в дъното на това чекмедже.

— Да, попаднах на няколко такива в бюрата и едно в стария бюфет.

— А там дали попадна на нещо такова?

Подаде му дървена кутия, върху която беше гравирано стилизирано извито „Л“.

— Досега не.

Заинтригуван, Илай остави работата си, когато Абра сложи кутията на кашона.

— Заключена е — оповести тя.

— Може би ключовете са при онези, които описвах, повечето намерих в тайното чекмедже на стария бюфет.

Абра погледна към буркана, в който пускаха ключовете, открити при претърсването на третия етаж. А после просто свали фиба от косата си.

— Първо да опитаме с това.

Той се разсмя.

— Сериозно? Ще отключиш ключалката с игла за коса?

— Това е класическият начин, нали? Колко сложно може да бъде?

Пъхна фибата, завъртя я, размърда я и пак завъртя. Изглеждаше решена да отвори кутията, но Илай все пак се отправи да вземе буркана. И тогава чу тихичко изщракване.

— Правила ли си това и преди?

— Не, откакто бях на тринайсет и изгубих ключа на дневника си. Но някои умения си остават.

Надигна капака и откри скрити писма.

И преди се бяха натъквали на писма. Повечето бяха кореспонденции с Бостън и Ню Йорк. Някои бяха от войници, други — от дъщери, омъжени надалеч. Абра все се надяваше да открие и любовни писма.

— Хартията изглежда стара — каза тя и внимателно ги извади. — Писани са с перо, мисля… и да, има и дата. Петнайсети юни хиляда осемстотин двайсет и първа. Адресирано е до Едуин Ландън.

— Братът на Виолета. Трябва да е бил на около шейсет. Умрял е през… — Илай се разрови в спомените си за семейната история. — Мисля, че през осемстотин трийсет и някоя, но някъде в началото на десетилетието. От кого е?

— Джеймс Дж. Фицджералд от Кеймбридж.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Май да. „Сър, съжалявам за нещастните обстоятелства, съпътствали срещата ни прежната зима. Никак не възнамерявах да наруша уединението ви, нито да предизвикам добрата ви воля. Докато изясните напълно въз… възгледите и решенията си, се чувствам задължен да ви пиша по погл… не, повеля на моята майка и ваша сестра, Виолета Ландън Фицджералд…“

Абра млъкна, ококори се и погледна Илай.

— Илай!

— Продължавай да четеш. — Изправи се и надникна над рамото й, за да огледа писмото. — В семейната история няма данни да се е омъжвала и да е имала деца. Продължавай да четеш — повтори той.

„След срещата ни през януари Вашата сестра се разболя още по-мъчително. Положението ни остава затруднено поради дълговете, натрупани от моя баща, споминал се преди две години. Службата ми като секретар при Андрю Грандън, скуайър, ми носи достоен доход, с който съумявам да издържам съпругата и семейството си. Понастоящем, разбира се, поемам и нуждите на майка си, като при това се старая да изчистя натрупаните задължения.

Не си позволявам да прося от Вас парична помощ за себе си, но трябва да го сторя от името на Вашата сестра. Тъй като здравето й продължава да е крехко, лекарите ни съветват да я изведем от града и да я изпратим на крайбрежието, защото вярват, че морският въздух ще й се отрази най-благоприятно. Боя се, че ако състоянието й не се промени, тя може и да не доживее до следващата зима.

Най-съкровеното желание на Вашата сестра е да се завърне в Уиски Бийч, в дома, в който е била родена и за който пази толкова много спомени.

Сър, обръщам се към Вас не като към мой чичо. Имате думата ми, че никога не ще Ви помоля да ме възприемете като Ваш племенник. Обръщам се към Вас като към брат, чиято едничка сестра копнее да се върне у дома.“

Внимателно, заради състоянието на писмото, Абра го обърна.

— О, Илай.

— Избягала е. Чакай, нека помисля. — Той закрачи из стаята. — Няма данни за брака й, за някакви деца, за смъртта й… Не и в семейния архив във всеки случай. И никога не съм чувал за тези Фицджералд.

— Баща й е унищожил някакви документи, нали?

— И това се е случило, да. Тя избягала, а той не само се отрекъл от нея, ами я заличил и от всички документи.

— Трябва да е бил дребен и грозен човек.

— Висок, тъмнокос и красив според портретите — поправи я Илай. — Но ти имаш предвид вътрешно. Вероятно си права. Значи Виолета се маха оттук, отхвърлена от семейството си, и заминава за Бостън или Кеймбридж. По някое време се омъжва, има деца — поне този син. Дали Фицджералд е бил оцелелият от „Калипсо“? Името е ирландско, не е испанско.

— Може да го е ползвала за прикритие. Или по-вероятно го е срещнала и се е омъжила за него, след като е избягала. Но наистина ли не е имало никакъв опит за сдобряване до този момент? Докато тя умира?

— Не знам. Според някои версии тя заминава с любовник, повечето обаче твърдят, че е избягала, след като брат й убил любовника. По време на това проучване се сблъсках и с предположения, че е била отхвърлена, защото е била бременна. В общи линии заличават името й, така че няма документи, които я споменават след края на седемдесетте години на осемнайсети век. Сега, като имаме това, можем да потърсим данни за Джеймс Дж. Фицджералд от Кеймбридж и да започнем да работим и в тази посока.

— Илай, следващото писмо е от септември същата година. Отново е молба. Тя е по-зле, а дълговете се трупат. Джеймс твърди, че майка му е твърде слаба, за да държи перото и да пише сама. Говори от нейно име. О, къса ми сърцето.

„Братко, нека си простим. Не желая да се възправя пред Господа с тази вражда помежду ни. Умолявам те с любовта, която някога тъй безметежно споделяхме, да ми позволиш да се върна у дома, за да умра. Да позволиш на сина ми да се запознае с моя брат, брата, когото ценях и който ценеше мен преди оня ужасен ден. Молих Бога да прости моите грехове и твоите. Не би ли могъл да ми простиш, Едуин, тъй както аз прощавам на теб? Прости ми и ме върни у дома.“

Абра изтри сълзите от очите си.

— Но не й е простил, нали? Третото писмо, последното. С дата шести януари е.

„Виолета Ландън Фицджералд напусна този свят на този ден в шестия му час. Горко страдаше през последните месеци на земния си живот. Това страдание, сър, е на Вашите ръце. Нека Бог Ви прости, защото аз не мога.

На смъртното си ложе ми довери всичко, което е станало в последните дни на август 1774 година. Изповяда ми греховете си, греховете на млада девойка, а също и Вашите грехове, сър. Тя страда и предаде дух на Господа, копнеейки да се завърне в дома на своето рождение. Там, дето е нейната кръв, за прегръдката, която семейството й е отказало. Не ще простя, не ще прости и никой от кръвта ми. Живеете в богатство и го цените повече от нейния живот. Не ще я видите нивга веч, не ще я срещнете и в Рая. Прокълнат сте заради своите дела, проклети са и всички Ландън, които ще се родят от Вас.“

Абра остави последното писмо при другите.

— Съгласна съм с него.

— Едуин Ландън и баща му определено са били сурови непреклонни мъже.

— Да, тези писма изваждат това наяве.