— Добре. Поел е премерен риск.

— Защото му трябва достъп. Ако предприемем систематично проучване, можем да открием повече за намеренията му. Ще трябва да го изчакаме да се върне, преди да опитаме номера с капана. Но дотогава можем да сме активни. По-активни всъщност. Знам, че си проучвал и си правил връзки между източниците, че си разглеждал различни теории, а и днешното ни пътуване ни даде допълнителна информация. Обаче ми харесва ръцете ми да са заети.

— Можем да огледаме по-обстойно.

— Пък и повечето време, прекарано горе, може да ни даде още идеи как да използваме етажа. Ще ти донеса мостри на цветове.

— Така ли?

— Цветовете вдъхновяват.

— Не — каза той след малко. — Не мога да се справя.

— С кое?

— С теб.

Когато най-сетне влязоха в градчето, облекчението му се смеси с объркване от това непрестанно прескачане от любов към радиостанции, от систематично претърсване към капани, а после към цветни мостри.

— За колко неща можеш да мислиш наведнъж?

— За много, особено ако нещата са важни, уместни или интересни. Любовта е важна и разбира се, музиката по време на път. Претърсването на третия етаж и изглаждането на плана за евентуалното залавяне на Съскайнд в къщата е нещо напълно необходимо, а цветовете са интересни… и всъщност са едновременно важни и необходими.

— Предавам се — заяви Илай и паркира колата пред Блъф Хаус.

— Добър избор. — Абра слезе, размаха ръце и се завъртя в кръг. — Обичам миризмата на това място, начина, по който се усеща въздухът. Искам да тичам по плажа, докато се изпълня с него.

Илай не можеше да свали поглед от нея, не можеше да пренебрегне излъчването й.

— Толкова много означаваш за мен, Абра.

— Знам.

— Повече, отколкото друга някога е означавала.

Тя свали ръце.

— Надявам се.

— Обаче…

— Спри. — Абра измъкна чантата си от колата и разтърси коси. — Няма нужда да му слагаш етикет. Не очаквам компенсация. Просто приеми моя дар, Илай. Може би ти го давам прекалено рано, може да е и недобре опакован, но все пак си е дар.

Запъти се към вратата и Барби излая отвътре.

— Алармата ти излиза. Ще се преоблека и ще я взема с мен да потичаме.

Той измъкна ключовете си.

— И аз мога да потичам.

— Чудесно.



Абра не повдигна въпроса повече. Вместо това усърдно се зае с новата задача. Започнаха да разопаковат сандъци, а тя прилежно инвентаризираше съдържанието на лаптопа.

Не бяха експерти, но все пак организираното описване на предметите можеше да помогне да се сбъдне мечтата на Хестър за музея. Така че отделяха, изучаваха, каталогизираха и отново връщаха всичко по местата, а Илай подбираше документацията, счетоводните книжа и дневниците.

Прелистваше ги, правеше си бележки и си изграждаше собствена теория.

Абра си имаше и друга работа. Той също, но бе нагласил графика си спрямо това копаене в миналото, както го наричаше. Към документацията добави и дневници, в които педантично бяха описвани покупки на птици, телешко, яйца, масло и разнообразни зеленчуци от местен фермер на име Хенри Трибет.

Реши, че Трибет трябва да е предшественик на другаря му по чашка Стоуни. Позабавлява се, като си представи Стоуни с фермерска сламена шапка и престилка, когато Барби изджавка предупредително и се втурна с лай напред.

Илай се изправи от импровизираното си работно място, състоящо се от маса от кашон и сгъваем стол. В мига, когато лаят спря, се обади Абра.

— Аз съм. Не слизай, ако си зает.

— На третия съм! — извика той в отговор.

— О. Само да оставя някои неща и се качвам.

Звучеше му добре. Да чуе как гласът й нарушава тишината в къщата, да знае, че тя се качва по стълбите при него, за да работят заедно, да му донесе частици от своя ден и хората, с които е била.

Когато се опитваше да си представи дните си без нея, си спомняше черния облак от незапълнено с нищо време, самоналожения си домашен арест — всичко беше мрачно, безцветно и тежко.

Никога нямаше да се върне там. Твърде много се беше доближил до светлината. Но често си мислеше, че сиянието на светлината е Абра.

Малко след това я чу как се качва тичешком.

Носеше дълги дънки и червена тениска с надпис „Йога мацките са яки“.

— Здрасти, отмениха ми един масаж, така че… — Тя спря, преди да стигне до стола, на който седеше Илай в очакване на целувката й.

— О, боже!

— Какво? — изправи се той, готов да я защитава от всякакви паяци или убийци фантоми.

— Тази рокля!

Скокна към роклята, провиснала от сандъка, който Илай беше почнал да описва. Издърпа я и хукна към огледалото, чието покривало вече беше успяла да махне. В това време сърцето на Илай спря да се опитва да излезе навън. И както вече я беше виждал да прави с балните и коктейлните рокли, костюмите и с каквото още й хванеше окото, Абра задържа пред себе си смелата коралова рокля от двайсетте години с ниска талия и ресни до коленете.

Завъртя се така, че ресните се надигнаха и затанцуваха.

— Дълги, дълги перлени нанизи, цели купища от тях, подходяща шапка клош и безкрайно дълго сребърно цигаре. И само си представи къде е била тази рокля! Танцувала е чарлстон на някой страхотен прием или в нелегален бар. Возила се е във форд модел Т, пила е домашен джин и контрабандно уиски.

Отново се завъртя.

— Жената, която е носила това, е била смела, дори малко твърдоглава и абсолютно уверена в себе си.

— Отива ти.

— Благодаря, защото е страхотна. Да ти кажа, с това, дето вече сме го намерили и описали, можеш да отвориш моден музей точно тук.

— Да, ще пусна тълпите да ровят и да пипат навсякъде.

Мъжете са си мъже, реши Абра, пък и нямаше никакво намерение да променя това.

— Добре де, не тук, но разполагаш с повече от достатъчно, за да го изложиш в музея на Хестър. Някой ден. — Внимателно уви роклята в плат. — Погледнах през телескопа, преди да вляза. Все още няма следа от него.

— Ще се върне.

— Знам, но мразя да чакам. — Най-сетне отиде при него да го целуне. — Защо не пишеш? Все още е рано, за да спираш.

— Приключих първата чернова и си взех почивка, за да я оставя малко да отлежи.

— Приключил си! — Абра обви ръце около врата му и разтърси бедра. — Но това е фантастично! Защо не празнуваме?

— Първата чернова не е книга.

— Разбира се, че е. Това е книга, която просто чака да я изгладят. Как се чувстваш?

— Ами и това трябва да се изглади, но твърде добре. Краят се разви по-бързо, отколкото очаквах. В мига, когато наистина го видях, той оживя.

— Значи определено ще празнуваме. Ще приготвя нещо страхотно за вечеря и ще сложа бутилка шампанско да се охлажда. — Абра седна в скута му цялата разтреперана. — Толкова се гордея с теб.

— Все още не си я чела. Само една глава.

— Това няма значение. Завършил си я. Колко страници са?

— Сега ли? Ами петстотин четирийсет и три.

— Написал си петстотин четирийсет и три страници, и то докато изживяваше личен кошмар. Направи го в период на голяма житейска промяна, на непрекъсната борба, стрес и дори катаклизъм. Ако не се гордееш със себе си, значи си или досадно скромен, или глупав. Кое от двете е?

Илай осъзна, че тя току-що го беше окрилила.

— Предполагам, по-добре е да кажа, че се гордея със себе си.

— Така е много по-добре. — Абра го целуна шумно и отново обви ръце около шията му. — По това време догодина книгата ти ще е публикувана или ще е на път да излезе. Името ти ще е изчистено и ще си отговориш на всички въпроси около теб и Блъф Хаус.

— Харесвам оптимизма ти.

— Не е само оптимизъм. Гледах на карти таро.

— О, добре тогава. Ще изхарча зашеметяващия си аванс за пътуване до Белиз.

— Съгласна съм. — Абра се облегна назад. — Оптимизмът и гледането на таро са равни на могъща сила, господин скептик, особено когато човек положи усилия и се изпоти. Защо пък Белиз?

— Идея си нямам. Това беше първото, което ми дойде на ума.

— Често първите неща са най-добрите. Нещо интересно днес?

— Нищо, което да се отнася до съкровището.

— Добре де. Имаме още много за разглеждане. Започвам с друг сандък.

Отправи се към един сандък, но после реши да смени жертвата си и си избра стар скрин с чекмеджета.

Невероятно беше какви неща пазят хората. Стари покривки за маса, избледнели парчета бродерия, детски рисунки на хартия — толкова изсъхнали, че се уплаши да не се счупят в ръцете й. Намери колекция плочи, вероятно от времето на невероятната коралова рокля. Развеселена отметна покривалото на грамофона, духна отгоре му и нагласи една плоча.

Усмихна се на Илай, когато пукащата тиха музика изпълни стаята. Размаха ръце и направи няколко стъпки чарлстон. Илай й се усмихна в отговор.

— Просто си задължена да облечеш роклята.