— Това е страхотна идея. — Абра засия. — Никога не си я споделяла.

— Все още се планират етапите.

— Стари книжа — прошепна Илай.

— Да, и счетоводни книги, списъци с гости, копия на покани. Отдавна не съм ги преглеждала, а и честно, никога не съм виждала всичко. Нещата се менят, времената се менят. Двамата с дядо ти нямахме нужда от голяма прислуга, след като децата се отделиха, така че почнахме да използваме третия етаж като склад… въпреки че една-две години рисувах там. Когато дядо ти Илай почина, там бяха само Бърти и Една. Трябва да си ги спомняш, млади Илай.

— Помня ги, да.

— Когато се пенсионираха, нямах нужда от друга прислуга. Трябваше да се грижа само за къщата и за мен. Понякога си мисля, че онзи човек е бил горе от любопитство или се е надявал да открие нещо.

— Има ли там нещо от времето на корабокрушението на „Калипсо“?

— Трябва да има. Ландън не обичали да изхвърлят. Повечето ценности са пръснати из къщата, но на третия етаж трябва да има и някои дреболии.

Веждите й се събраха, докато се опитваше да се сети.

— Не съм обръщала внимание на това място, предполагам. Просто спрях да го забелязвам и си казах, че един ден ще наема експерти. Онзи може да си е въобразил, че там има карти, което е глупаво. Ако бяхме намерили нещо с кръстче на него, щяхме и сами да сме изкопали съкровището много преди това. А може да си е мислил, че там е дневникът на Виолета Ландън, примерно. Но семейните предания твърдят, че след като брат й убил любовника й, тя изгорила дневниците си, любовните писма, всичко. Ако въобще ги е имало. Ако бяха оцелели, все щях да съм чула за тях.

— Добре. Помниш ли да си получавала някакви обаждания, да са те разпитвали, някой да е искал да купи от антиките или само достъп, защото, примерно, е щял да пише книга?

— За бога, Илай, не мога да си спомня всички такива случаи. Единственото, заради което се изкушавах да наема някого другиго, освен Абра, е да има кой да се разправя с това.

— Значи нищо не те е впечатлило?

— Не, не се сещам.

— Кажи ми, ако си спомниш нещо.

Тя обаче вече си беше спомнила достатъчно, а и Илай забеляза, че отново е пребледняла леко.

— Какво има за обяд? — попита той.

— Трябва да слезем и да проверим.

Помогна й да стане, но когато понечи да я вдигне, тя го блъсна назад.

— Няма нужда да ме носят. Справям се съвсем добре и с бастуна.

— Може и да е така, но ми харесва да се правя на Рет Бътлър.

— Той не е носил баба си по стълбите за обяд — изтъкна Хестър.

Илай я вдигна на ръце.

— Обаче би я носил.

Абра взе бастуна и докато гледаше как Илай носи баба си по стълбите, напълно разбра защо се е влюбила.

27.

Докато си вземаха довиждане с Хестър, Абра реши, че денят е бил добър. Стисна ръката на Илай и му го каза. Тръгнаха към колата и видяха Улф на отсрещната страна на улицата.

— Какво прави този? — ядоса се тя. — Защо? Да не си въобразява, че спонтанно ще идеш при него и ще си признаеш всичко?

— Иска да знам, че е тук. — Илай седна зад волана и спокойно запали. — Малка психологическа война, изненадващо ефективна. Осъзнах го миналата зима, когато почти не излизах от вкъщи, защото отидех ли да си подстрижа косата например, не можех да бъда сигурен дали няма да влезе и да седне на стола до мен.

— Това е тормоз.

— Технически погледнато. И да, бихме могли да му повдигнем обвинение, но в този момент най-много просто да му размахат пръст. Нищо не би се променило, а истината е, че съм прекалено изморен, за да ми пука. По-лесно е просто да оставя нещата така.

— Поставил си се под домашен арест.

Не беше мислил за това по този начин, поне не до този момент. Но Абра не грешеше. Точно по този начин беше възприемал с някаква част на съзнанието си отиването си в Уиски Бийч — като самоналожено изгнание.

С тези дни беше свършено.

— Нямаше къде да ходя — обясни той. — Приятелите ми страняха или просто изчезнаха. Адвокатската ми кантора ме остави да си тръгна.

— А какво стана с невинността до доказване на противното?

— Законът е такъв, но няма особена сила, когато се отнася до важни клиенти, репутация и адвокатски такси.

— Би трябвало да те подкрепят, дори и само от принципни съображения.

— Имат си други съдружници, партньори, клиенти и персонал, с които да се съобразяват. В началото му викаха отпуск, но с мен беше свършено и всички го знаехме. Все едно, това ми даде време и причина да пиша, да се опитам да се съсредоточа върху това.

— Не изкарвай нещата така, сякаш са ти направили услуга — сряза го тя. — Ти сам си си направил услуга. Постъпил си правилно.

— Писането ми се яви като спасително въже и е добре, че не го изпуснах. Когато не дойдоха да ме арестуват и си повярвах, че има причина да очаквам новия ден, реших да ида в Блъф Хаус.

Абра реши, че това е някакъв вид пречистване. Отърваваше се от умората и напрежението и според нея бе напълно готов да приеме подадената му ръка.

— А сега? — запита го тя.

— Сега спасителното въже не ми е достатъчно. Не мога просто да си седя вкъщи и да чакам. Ще се боря. Ще намеря отговорите. И когато се сдобия с тях, ще ида при Улф и ще му ги натикам в гърлото.

— Обичам те.

Илай я погледна с усмивка, която замръзна от изненада, щом видя очите й.

— Абра…

— Ей, по-добре си гледай пътя! — посочи тя с ръка и той удари спирачки, преди да блъсне колата отпред.

— Лош момент избрах — продължи тя. — Не е романтичен, нито в подходящото време, обаче вярвам в изразяването на чувствата, особено ако са положителни. А любовта е най-положителното чувство. Харесва ми да обичам, а не бях сигурна, че ще бъде така. Толкова много болка сме оставили зад гърба си, че няма как част от нея да не ни съпровожда и сега. Може би ще ни помогне да останем такива, каквито сме. Лошото обаче е, че отново ни принуждава да се колебаем дали да се доверим, да протегнем ръка и да рискуваме.

Невероятно беше, наистина невероятно, че изричането на тези думи на глас я накара да се почувства по-силна, по-свободна.

— Не очаквам от теб да рискуваш само защото аз съм го направила, но трябва да се чувстваш добре, да се чувстваш щастлив, задето една умна, интересна и смутена жена е влюбена в теб.

Илай се бореше с трафика, за да успее да излезе на магистралата.

— Наистина съм щастлив — призна й той. И се паникьоса.

— Тогава това е достатъчно. Трябва ни по-добра музика — реши Абра и се зае да настройва радиото.

Това ли беше — зачуди се той. Обичам те, чакай да сменя станцията. Как, дявол да го вземе, се очакваше да се държи с такава жена? С нея му беше по-трудно да се справи, отколкото с трафика в Бостън, не, тя беше дори по-непредсказуема.

Докато пътуваха, се опита да мисли за нещо друго, но мислите му продължиха да кръжат около думите й като пръсти, търсещи мястото на мъчителен сърбеж. Сигурно трябваше да й отговори някак. Трябваше да се справят с… това. И как, да му се не види, да мисли трезво и рационално за любовта и всичко останало, когато имаше толкова проблеми, с които да се оправя, да работи по тях, да ги разрешава?

— Трябва ни план — заяви Абра и отново го хвърли в паника. — Боже мили, само да си видиш лицето. Истински портрет на едва сдържания мъжки ужас. Нямах предвид план за ситуацията „Абра е влюбена в Илай“, така че се успокой. Имах предвид план, за да разберем защо Джъстин Съскайнд е рискувал да се промъкне до третия етаж на къщата. Трябва внимателно и систематично да огледаме всичко, което е струпано там.

— Аз вече започнах — по няколко часа всеки ден, но почти нямам напредък. Виждала ли си колко неща има горе?

— Ето затова казах „систематично“. Придържаме се към версията, че той търси съкровището. Разширили сме я до разумното предположение, че разполага с информация — достоверна или не — която го е довела до идеята да рови в мазето. Можем да продължим с логически допускания. Например — търсил е още информация, друга следа, нещо, което според него потвърждава мястото.

Илай предположи, че невидимите или липсващите точки в цялостната картина са твърде много, но реши, че все пак не е лоша идея да свържат това, с което разполагаха.

— Според това, което знаем, той е открил каквото е търсил.

— Може би, но оттогава все се връща в къщата. Все още си мисли, че тя е ключът.

— Нещата не бяха разбъркани. — Илай се замисли. — Не знам как са били подредени в скриновете, раклите, сандъците и всичките му там чекмеджета, така че може и да е било тършувано из тях преди полицията. Но ако се е ровил там, е бил внимателен. После полицаите обърнаха всичко наопаки.

— Но как е можел да знае, че някой няма да се качи горе и няма да намери преди него това, което е търсил? Не е искал никой да знае, че има достъп до къщата. Нямаше и да разберем, ако не бяхме тръгнали из мазето в мрака.

— Слязохме в мазето, защото той прекъсна захранването. Което пък ни води до влизането с взлом.

— Добре де, така е. Но щеше ли да идеш да търсиш чак дотам? Можеше просто да се прибереш и да се обадиш на полицията, вместо да слизаш долу и да търсиш следи от нападателя. А и дори да ти хрумнеше да слезеш в мазето, можеше и да не стигнеш по-далеч от винарската изба.