— Това е ужасно. Просто ужасно. Господин Дънкан ми помогна с…

— Личен проблем — допълни секретарката.

— Да. Преди две години. Беше готин тип. Наистина съжалявам. Предполагам сте го познавали.

— Естествено. Кърби работеше за шефа ми от време на време, както и за кредитната къща отсреща.

— Наистина съжалявам — повтори Илай. — Благодаря за помощта.

Отстъпи назад и спря.

— Но… Казахте, че е бил някъде на север, обаче тук са влизали с взлом. Не разбирам.

— Полицията разследва това. Изглежда, че който го е убил, е дошъл да търси нещо тук. Знам само, че каза на шефа, че ще е в провинцията за няколко дни. А после на вратата му се появи полицейска лента и ченгетата ме разпитваха дали съм видяла нещо подозрително. Не бях, макар че някои от хората, които идват тук по лични проблеми, биха могли да минат за подозрителни.

— Предполагам.

— От това, което чух, проникването най-вероятно е станало същата нощ, когато е бил убит. Така че наоколо е нямало кой да види каквото и да е. Значи… Мога да ви препоръчам друг детектив.

— Искам само да си ходя. — Абра дръпна ръката на Илай. — Не можем ли просто да си идем вкъщи и там да се оправяме?

— Аха. Добре. Все пак ви благодаря. Това е наистина безобразие.

Когато излязоха, Илай обмисли дали да не опита и в някой от другите два офиса, но не видя смисъл. Абра запази мълчание, докато не тръгнаха надолу по стълбите.

— Наистина те бива в това.

— В кое?

— В лъгането.

— В извъртането.

— Не, на това му викаме лъгане.

Тя се разсмя и го побутна с рамо.

— Не знам какво очаквах да намерим, като дойдем тук. Проникването е станало късно вечерта или рано сутринта. Никой не би могъл да види нищо.

— Аз научих нещо.

— Сподели — настоя Абра, докато вървяха към колата.

— Ако се придържаме към теорията, че Съскайнд е наел Дънкан, значи си имаме човек от високите слоеве на средната класа. Костюмар, семейство в голяма къща в хубаво предградие. Общественото положение е важно за него. Но когато наема детектив, се обръща към ширпотребата.

— Може някой да му го е препоръчал.

— Съмнявам се. Мисля, че не е искал някой известен и с висока тарифа по две причини. Първо, не е искал човек, който евентуално е работил с някого от неговия кръг. И второ, което според мен е по-важно, вече бил направил достатъчно разходи.

— Купил си е къща на брега — започна Абра.

— Инвестиция, която го доближава до джакпота. И освен това се опитва да скрие, че той е собственикът.

— Защото знае, че му предстои развод. Той е червей — измърмори Абра. — На колелото на кармата ще се прероди като плужек.

— Оценявам тази възможност — реши Илай. — На тази конкретна спица от колелото на кармата обаче му предстоят доста правни разходи — издръжка на децата, на съпругата. Мисля, че е платил на Дънкан в брой, за да не оставя следи. И когато се наложи да декларира финансовото си състояние пред адвокатите, за тези разходи няма да има документи.

— Но все пак е трябвало да влезе и да търси, защото детективът е водил документация за клиентите си, дори и плащанията в брой.

— Файлове и папки, копия на бележки по плащания, дневник, списък на клиентите — съгласи се Илай. — Не би искал да изплува като клиент на детектив, нает да ме следи и завършил убит. Това е крайно деликатно.

— Наистина. — Абра помисли. — Вероятно той никога не е идвал тук, в офиса?

— Може би не. Искал е да се срещат другаде — кафене, магазин, бар. Но не в неговия район или някъде около Дънкан.

Илай спря пред друга сграда — от стомана и бетон.

— Тук ли е живял?

— Вторият етаж. Опасен район.

— Това какво ти говори?

— Дънкан е чувствал, че може да се оправя, не се е притеснявал, че ще му отмъкнат колата или че ще има разправии със съседите. Корав тип вероятно или пък просто си е въобразявал, че знае как да играе играта. Такъв човек не би се поколебал да се срещне с клиента си насаме.

— Искаш ли да влезем и да поговорим с някого от съседите?

— Няма смисъл. Ченгетата вече са го направили. Съскайнд не е идвал тук, освен за да претършува апартамента му. Не само защото не е имал причина да се среща с Дънкан тук, а защото това място би го уплашило. Южен Бостън не е негова територия.

— И твоя не е, бароне на уискито.

— Това се отнася до баща ми или до сестра ми — баронесата. Все едно, работил съм про боно в Южен Бостън. Територията може и да не е моя, но не ми е и напълно непозната. Е, предполагам, че вече видяхме основните забележителности или по-скоро незабележителности.

— Той просто си е вършел работата — каза Абра. — Не го харесвах, може би не харесвах и как си вършеше работата, когато разговаря с мен, но не заслужаваше да умре, задето е работил.

— Не, не заслужаваше. Но можеш да се утешиш, че е попаднал на друга спица от колелото на кармата.

— Разпознавам сарказма, когато го чуя, но това беше добро. И аз така ще правя.

— Браво. Да идем да видим как е баба, преди да потеглим обратно.

— Ще ме заведеш ли до къщата, в която сте живели с Линдзи?

— Защо?

— За да мога да добия впечатление за това какъв си бил.

Илай се поколеба, но после си каза: какво пък? Защо да не направи пълен кръг?

— Добре.

Чувстваше се странно да пътува по тези улици, да кара в онази посока. Не, беше се връщал в къщата в Бек Бей, откакто получи възможността да вземе нещата, които искаше. А след това нае компания да продаде останалото и после обяви за продан и къщата.

Беше си мислил, че прерязването на тези връзки ще помогне, но не можеше да каже, че се е получило. Преминаваха покрай магазини и ресторанти, които някога бяха част от ежедневието му. Ето в онзи бар там често си пиеше питиетата с приятели, любимият спа център на Линдзи, китайският ресторант с невероятното пилешко в сладко-кисел сос и винаги усмихнатия разносвач. Красивите дървета и спретнатите дворове на хората, които някога бяха негови съседи.

Когато спряха пред къщата, той не каза нищо.

Новите собственици бяха добавили декоративно дръвче пред входа — с висящи клони, които тъкмо започваха да разцъфват в деликатно розово. На алеята имаше триколка — ярка, червена и весела.

Но останалото изглеждаше същото, нали? Същите извивки и ъгли, същите блестящи прозорци и широката входна врата.

Защо тогава му изглеждаше толкова чуждо?

— Не ти прилича — каза Абра до него.

— Не прилича ли?

— Не, не ти прилича. Прекалено е банално. Къщата е голяма и красива посвоему. Красива като модерно палто, което не ти е по мярка, или поне сега не ти е по мярка. Може би ще си пасне с вратовръзката „Ермес“, с някой италиански костюм и с адвокатското куфарче, докато влизаш в местното кафене и поръчваш прекалено скъпо специално кафе, както си говориш по смартфона. Но това не си ти.

Обърна се към него.

— Нали си бил такъв?

— Предполагам, че да. Или поне бях тръгнал натам, все едно дали палтото ми е по мярка.

— А сега?

— Не искам отново това палто. — Огледа я. — Когато преди няколко месеца най-сетне къщата беше продадена, почувствах облекчение. Все едно смъкнах слой кожа, която ми беше станала твърде тясна. Затова ли искаше да дойдем тук? За да го призная или за да го видя?

— Това е хубав страничен ефект, но всъщност просто бях любопитна. И аз някога имах подобно палто. Почувствах се добре, когато го отстъпих на човек, на когото му стоеше по-добре. Нека да идем да видим Хестър.

Поредното познато трасе от единия дом до другия. Колкото повече се отдалечаваха от Бек Бей, толкова повече олекваше напрежението в раменете му. Спря пред цветарския магазин до семейната им къща.

— Искам да взема нещо.

— Добрият внук. — Абра излезе с него. — Ако се бях сетила, можехме да й вземем нещо от Уиски Бийч. Много щеше да се зарадва.

— Следващият път.

Остави на него да избере. Искаше да види и как ще вземе решението си. Надяваше се да не се спре на розите, колкото и хубави да бяха. Прекалено предвидими, твърде банални.

Зарадва се, когато Илай се спря на ирисите и добави няколко розови азиатски лилии.

— Това е идеално. Навява мисли за пролет и смелост. Истинската Хестър.

— Искам да се прибере преди края на лятото.

Абра облегна глава на рамото му, докато цветарят увиваше букета.

— Аз също.

— Радвам се да ви видя, господин Ландън. — Цветарят подаде на Илай химикалка, за да се подпише на бележката. — Поздравете семейството си.

— Благодаря. Ще го направя.

— Защо изглеждаш толкова изненадан? — запита Абра, когато излязоха.

— Свикнал съм познатите ми… от предишния ми живот, да кажем така, или да се правят, че не се познаваме, или просто да отминават.

Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— Не всички хора са задници — каза му.