След няколко минути Идън и Абра се върнаха с поднос с кана и три високи чаши.

— Благодаря — започна Илай. — Знам, че това е болезнено за вас.

— Вие сигурно знаете. Ужасно е да разбереш, че човекът, на когото вярваш, човекът, с когото си изградил живота си, семейството си, те е предал, че те е лъгал. Човекът, когото си обичал, е предал любовта ти и те е направил на глупак.

Седна до кръглата маса от тиково дърво под сянката на голям син чадър. Подкани ги с жест да се присъединят към нея.

— А Линдзи — продължи Идън. — Мислех я за приятелка. Почти всеки ден се виждахме, често работех с нея, пиехме си заедно питиетата, говорехме си за мъжете си. А през цялото време е спяла с моя. Все едно ме прободоха в сърцето. Предполагам и за вас е било така.

— Бяхме разделени, когато разбрах. По-скоро беше като ритник в стомаха.

— Толкова много се разбра след това… продължило е почти година. Лъгал ме е месеци наред, връщал се е у дома при мен, след като е бил с нея. Човек се чувства такъв глупак.

Това го каза директно на Абра и Илай разбра, че приятелката му е била права. Присъствието на друга жена, изпълнена със съчувствие, правеше нещата по-лесни.

— Но вие не сте били глупачка — каза й Абра. — Вярвали сте на съпруга си и приятелката си. Това не е глупаво.

— И аз си го повтарям, но то води до други въпроси: какво ми липсва, какво не притежавам, нали? Защо не съм била достатъчно добра?

Абра постави ръка върху нейната.

— Не би трябвало, но знам как е.

— Имаме две деца. Те са страхотни, а случилото се им подейства ужасно. Хората говорят, не можем да ги защитим от това. Това беше най-лошото. — Отпи от чая и видимо се пребори да скрие сълзите си. — Опитахме. Двамата с Джъстин опитахме да останем заедно. Посещавахме терапевт, отидохме заедно на пътешествие. — Поклати глава. — Но просто нямаше как да се съберем отново. Опитах да му простя и може би трябваше, но не можех да му вярвам. И после започна отново.

— Съжалявам. — Абра стисна ръката й.

— Веднъж ме излъга — прошепна Идън и примигна, за да премахне сълзите. — До късно вечер в офиса, бизнес пътувания. Само че този път нямаше насреща си човек, готов да се прави на глупак… или да му вярва. Проверявах го и разбрах, че не е там, където беше казал, че ще бъде. Не знам коя беше, нито пък дали е само една. Все ми е едно. Просто вече ми е все едно. Имам си живота, децата и най-сетне — малко достойнство. И не ме е срам да призная, че при развода ще го изкормя като риба.

Въздъхна и приглушено се изсмя.

— Все още съм твърде бясна, очевидно е. Приех го отново след това, което беше направил, а той ми хвърли същото в лицето. Така че…

— Аз не разполагах с време, за да направя този избор. — Илай изчака Идън да вдигне очи и да го погледне. — Нямах много време, за да бъда бесен. Някой уби Линдзи в деня, в който открих какво е направила, какво е вършила дори когато си въобразявах, че се опитваме отново да възродим брака си.

На лицето на Идън се изписа съчувствие и тя кимна.

— Не мога да си представя какво е. Когато бях най-зле, а по новините сякаш денонощно даваха за убийството й и за разследването, се опитвах да си представя как бих се почувствала, ако убитият беше Джъстин. — Притисна пръсти към устните си. — Ужасно е.

— Не мисля така — меко каза Абра.

— Но дори когато ми беше най-зле, не успях да си го представя. Не можах да си представя как бих се почувствала на ваше място, Илай. — Идън помълча малко и отпи от чая си. — Искате да ви кажа, че съм излъгала, за да го защитя. Че онази вечер не е бил с мен. Ще ми се да можех. Боже, наистина бих искала да можех. — Затвори очи. — Не трябва да мисля за него по този начин. Заедно създадохме две красиви деца. Но точно сега ми се ще да можех да ви кажа това, което искате да чуете. Истината за онази вечер е, че Джъстин се прибра вкъщи някъде към пет и половина следобед, най-много няколко минути по-късно. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Дори не си изключи телефона, както беше почнал да прави последните няколко месеца. Каза, че очаква важен имейл от работата и можело да се наложи да вземе някои неща за през нощта и да потегли. Но нямало да е за повече от няколко часа, ако станело така.

Идън поклати глава.

— Разбира се, по-късно разбрах, че е чакал съобщение от Линдзи и че са планували да заминат заедно за един-два дена. Но тогава всичко ми се стори нормално. И двете деца бяха на училище — репетираха пиеса, в която и двамата участваха, а по-късно щяха да ходят на пица. Беше прекрасно — само ние двамата и дъждът. Приготвих вечеря — фахитас с пилешко, а той направи маргарити. Беше просто една спокойна вечер, нищо специално. Просто си прекарвахме добре заедно като двойка, преди децата да се приберат у дома и отново да вдигнат шум. И точно това правехме, когато телефонът звънна. Беше Карли от галерията. Гледала новините по телевизията. Каза ми, че Линдзи е мъртва и се смята, че е убийство.

По стълбите слезе шарена котка и се настани в скута й. Идън я почеса и продължи:

— Трябваше да разбера още тогава. Джъстин беше съсипан. Пребледня. Но и аз бях шокирана. И си мислех за Линдзи, но така и не ми дойде на ума… не помислих, че може да са имали връзка. Когато полицията дойде и ми казаха, не им повярвах. А после… нямаше как да не им повярвам. Съжалявам, Илай, наистина съжалявам, че не мога да помогна.

— Оценявам това, че разговаряте с мен. Не ви е лесно.

— Опитвам се да загърбя станалото. Всичко станало, макар че ще отнеме време. И вие трябва да направите същото.

Когато се качиха в колата, Абра потърка ръката му.

— И аз съжалявам.

— Сега знаем.

И все пак нещо го тормозеше.

26.

Офисът на Кърби Дънкан заемаше оскъдно пространство в олющена тухлена сграда, подмината от всеки опит за обновяване на градската среда. Сякаш беше стоварена насред напукания тротоар. Първият етаж се поделяше от врачка и сексмагазин.

— Доста удобно — заключи Абра. — Можеш да се отбиеш при Мадам Карлота и да разбереш дали ще имаш достатъчно късмет, за да рискуваш да се разделиш с някой и друг долар в Червената стая.

— Ако ти се налага да се допитваш до врачка, вероятно не си късметлия.

— Гледам на таро — напомни му тя. — Това е древна и интересна форма на търсене на знание и самопознание.

— Това са карти.

Влязоха през централната врата и се озоваха в тясно фоайе със стълби към горните етажи.

— Определено ще ти гледам. За писател съзнанието ти е прекалено затворено за нови възможности.

— Като адвокат преди няколко години защитавах набеден екстрасенс, който беше завлякъл клиентите си със суми далеч над допустимото.

— Хората, които завличат други хора, нямат истинска дарба. Спечели ли?

— Да, но само защото неговите клиенти бяха твърде отворени към нови възможности и безкрайно тъпи.

Абра го сръга с лакът, но се разсмя.

На втория етаж зад стъклените врати се разполагаха Бакстър Тримейн — адвокат, нещо, наречено „Светкавични заеми“, някаква служба „Обединен център за обаждания“ и Кърби Дънкан — частен детектив.

През стъклото на вратата на Дънкан минаваше полицейска лепенка.

— Надявах се, че ще можем да влезем и да поогледаме.

— Разследва се убийство. — Илай сви рамене. — Искат да опазят местопрестъплението от нерегламентирано проникване. Улф вероятно има пръст в това. Няма да се остави лесно.

— Можем да слезем долу и да питаме онази врачка — Мадам Карлота — дали няма някакво видение — засмя се Абра.

Той я изгледа, а после се отправи към вратата на адвоката.

В тясната като килер за метли рецепция жена в края на четирийсетте блъскаше юнашки по клавиатурата.

Спря, отметна златните кичури от лицето си и те затанцуваха около колието на врата й.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна?

— Трябва ни информация за Кърби Дънкан.

Въпреки че усмивката не слезе от лицето й, погледът й стана циничен.

— Не сте ченгета.

— Не, госпожо. Надявахме се да се консултираме с господин Дънкан за… нещо лично, докато сме в Бостън. Тъкмо идваме и се надявахме да успее да ни вмести в графика си, но после видяхме полицейската лепенка на вратата му. Някой да не се е опитвал да краде?

Погледът й си остана циничен, но тя извъртя стола си към тях.

— Да. Полицаите още не са изяснили случая.

— Това е много лошо.

— И още една причина да не живеем в града — вмъкна Абра с лек южняшки акцент.

Илай леко я потупа по ръката.

— А дали господин Дънкан не работи в друг офис? Трябваше да му се обадя, но не можах да открия визитката му. Помнех къде му е офисът. Може би ще ни кажете къде работи сега или пък да ни дадете номера му, за да му се обадим?

— Не мога да ви помогна. Господин Дънкан беше прострелян и убит преди няколко седмици.

— Боже мой! — Абра стисна ръката на Илай. — Искам да си ходя. Наистина просто искам да се прибера вкъщи.

— Не беше убит тук — уточни секретарката и прибави с тънка усмивка: — И не беше в града. Работеше на север, в едно градче Уиски Бийч.