— Не е. Няма да свърши, докато човекът, убил Линдзи, не бъде заловен, арестуван и осъден.

— Тогава това е стъпка в тази посока. Той ще се върне в Уиски Бийч. А когато го направи, Корбет ще отиде да разговаря с него. Жалко, че трябва да чакаме.

— За Корбет ще е сложно да иде до Бостън с тази цел. А не иска да го прехвърля на Улф. Благодарен съм му за това.

— Сега имаме адреса на Съскайнд — и на офиса му, и на апартамента. Можем да се помотаем там и за разнообразие да го понаблюдаваме.

— Защо?

— От любопитство. Добре де, оставяме го на заден план. — Промяна, реши Абра. Можеше да изтърпи всичко, но виждаше как мускулите на гърба му се напрягат от напрежение. — Снощи стоя буден до късно с всичките си книги. Нещо интересно?

— Всъщност, да. Намерих две, които доста обстойно изследват историята на къщата, на семейството, на градчето, на бизнеса. Как всичко е свързано. Симбиоза.

— Колко хубава дума.

— И на мен ми харесва. Ландън Уиски изживява подем по време на Войната за независимост. Заради блокадата представителите на колониите нямали достъп до захар и меласа, така че нямали и ром. Уискито се превърнало в избора на колониалната армия, а семейство Ландън разполагало с дестилационна фабрика.

— Значи Джордж Вашингтон е пил вашето уиски?

— Можеш да се обзаложиш. След войната се разширили — и бизнесът, и къщата. Къщата била подобрена, защото Роджър Ландън, бащата на твърдоглавата Виолета и вероятния убиец Едуин, имал репутацията на скръндза.

— Добър и пестелив янки.

— Всеизвестен скъперник, обаче налял сериозни пари в къщата, в обзавеждането и в бизнеса. Когато умрял, работата поел синът му, а тъй като добрият стар Родж не се предал, докато не наближил осемдесетте. Едуин Ландън чакал доста дълго, за да поеме наследството. Той отново разширил всичко. Той и съпругата му, емигрантка от Франция…

— О-ла-ла.

— Именно. Та те първи започнали да дават големи и богати приеми. А един от синовете им, Илай…

— Харесвам го.

— И трябва. Той построил първото училище в селцето. Най-малкият му брат се влюбил в учителката и двамата избягали.

— Романтично.

— Не много. Загинали, докато пътували на запад да си търсят късмета.

— Това е много тъжно.

— Във всеки случай Илай продължил традицията да разширява къщата, бизнеса, приемите продължили, имало и някои скандали и трагедии в добавка… и така до Сухия режим. Дори и да са го закъсали, човек не би го предположил от живота, който водели. Двайсетте отминали, дошли трийсетте и правителството осъзнало, че се е прецакало със забраната на уискито. Хората отново започнали да пълнят баровете, само че открито, а ние сме отворили още една спиртоварна.

— Империята на уискито.

— Освен това сме имали познавачи на изкуството, за които се знаело, че имат афери с художници; самоубийства; двама, които шпионирали роднините си; много загинали в различни войни; танцьорка, която добила известност в Париж, и още една, която избягала с цирка.

— Нея харесвам най-много.

— Херцогиня по брак, скръндза, кавалерист, умрял с Къстър, герои, злодеи, монахиня, двама сенатори, доктори, адвокати. За каквито и да се сетиш, вероятно е имало и такива.

— Стар род. Повечето хора не могат да проследят семейството си толкова далеч, нито пък имат фамилен дом от толкова поколения.

— Истина е. Но знаеш ли какво липсва?

— Суфражетка, плеймейтка, рок звезда?

Илай се разсмя.

— Имаме няколко суфражетки. Не съм попадал на представители на останалите видове. Липсва Зестрата на Есмералда. Споменава се заедно с „Калипсо“, корабокрушението и някои спекулации около Брум — дали наистина е оживял той, или оцелелият е бил прост моряк. Има и спекулации около съкровището — то дали е оцеляло? Но и в двете най-задълбочени и смислени истории, с които се запознах, по-скоро се предполага, че не е.

— Това не означава, че са прави. Предпочитам да вярвам, че е оцеляло, точно както и че по-младият брат и учителката са стигнали на запад, започнали са да обработват земя и да правят бебета.

— Удавили са се, каруцата им потънала, докато прекосявали реката.

— Засели са царевица и са имали осем деца. Убедена съм в това.

— Добре. — Илай реши, че е все едно, и без това бяха мъртви от твърде много време. — Що се отнася до съкровището, отново се зачудих с каква информация разполага Съскайнд, която аз не притежавам. Кое го прави толкова сигурен, че да рискува така много, та чак и да убива? Или всичко това е просто глупост?

— Какво имаш предвид?

— Ами ако това няма нищо общо с някакво отдавна изчезнало съкровище? Автоматично прегърнах тази идея. Някой копае в мазето. Какво друго би могло да бъде?

— Именно, Илай. — Озадачена, Абра се обърна и го изгледа. — Какво друго да е?

— Не знам. Нищо от това, което открих, не ме навежда на друга мисъл. Но ако трябва да бъда честен, нищо от откритото не сочи към съкровището. — Мисля, че онзи просто е чалдисан до невменяемост.

— Това те притеснява.

— Напълно си права, притеснява ме. Не можеш да спориш с лудостта. Не можеш да я предвидиш. Не можеш и да я плануваш.

— Тук няма да се съглася.

— Добре. И?

— Не казвам, че не е побъркан. Мисля, че всеки, който отнема живот, освен за да защити себе си или друг, е побъркан. Обаче знаеш, доказано е, че двамата с Линдзи са имали връзка.

— Да. Да — повтори той. — А тя не би се забъркала с луд. Не и с очевидно луд. Но хората могат да прикриват природата си.

— Така ли мислиш? Аз не мога, не и за дълго. Мисля, че си личи какви сме. Не само от действията ни, но и по лицата, в очите. Той се е занимавал с това повече от година и половина, даже вече почти две години, доколкото знаем. Сближил се е с Линдзи, придумал я е да дойдат в Уиски Бийч, въпреки че мястото не й е харесвало, значи вероятно има някакъв чар. Освен това се е оправял със съпругата си, с децата, с работата си. Побъркан — да, но не и чалдисан до невменяемост. Невменяемите въобще не могат да се контролират. Той обаче още се държи.

— И побъркан си е достатъчно зле.

Докато си пробиваха път през трафика в Бостън, Илай отново се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

— Мене ме няма в колата, Илай. Забрави това. Мисля, че първо трябва да минем през къщата й. Ако там няма кола, можем да проверим в работата й. Не работи на пълен ден, така че всичко е на късмет. Толкова много енергия има в големия град! За ден-два ми харесва, но после искам да се махна.

— Преди си мислех, че имам нужда от това. Вече не.

— Уиски Бийч е добро място за един писател.

— Добро е за мен. — Илай положи ръка върху нейната. — Също както и ти.

Абра вдигна ръката му и докосна с нея бузата си.

— Никой не би се изразил по-добре.

Илай последва джипиеса, макар да мислеше, че може и сам да открие къщата. Познаваше района и всъщност имаше приятели… бивши приятели, които живееха тук.

Откри красивия дом във викториански стил с бледожълта фасада и еркери откъм страната с верандата, от която се виеха стълби.

На алеята беше паркирано беемве седан, а жена с шапка с бяла периферия поливаше саксиите с цветя на страничната веранда.

— Май си е вкъщи.

— Да. Да свършваме с това.

Паркираха зад колата. Жената остави лейката си и отиде до парапета.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Вие ли сте госпожа Съскайнд?

— Точно така.

Илай отиде до стълбището.

— Питах се дали ще ми отделите няколко минути, за да поговорим. Аз съм Илай Ландън.

Жената отвори уста, но не отстъпи назад.

— Мисля, че ви познах.

Спокойните й кафяви очи се спряха на Абра.

— Това е Абра Уолш. Съзнавам, че ви се натрапваме неканени, госпожо Съскайнд.

В отговор тя въздъхна и очите й се изпълниха с тъга.

— Вашата съпруга, моят съпруг. Това би трябвало да е достатъчно да си говорим на малко име. Казвайте ми Идън. Влизайте.

— Благодаря.

— Миналата седмица тук идва една жена, детектив. А сега — вие. — Свали шапката си и прокара ръка през русата си опашка. — Не искате ли да оставите всичко зад гърба си?

— Да. Много. Но не мога. Не съм убил Линдзи.

— Не ми пука. Това звучи ужасно. Ужасно е, но не ми пука. Трябва да седнете. Ще донеса малко чай с лед.

— Да ви помогна? — предложи Абра.

— Не, няма нужда.

— Тогава дали ще мога да ползвам тоалетната? Идваме право от Уиски Бийч.

— О, вие имахте къща там, нали? — обърна се Идън към Илай, а после кимна на Абра. — Ще ви покажа.

Това му даде възможност да направи преценка. Привлекателна жена, хубава къща в богат квартал, с добре поддържани градини и просторна зелена морава.

Освен това към петнайсет години брак и две хубави деца.

Но Съскайнд беше махнал с ръка на това. Заради Линдзи ли? Или заради вманиачената си иманярска страст?