— Никога не съм си мислил, че някой може да бъде толкова важен за мен като теб. Това е малко плашещо.

— Не съм сигурна дали някой от нас би се чувствал така, ако се бяхме срещнали преди години. Ако бяхме такива, каквито сме били тогава. Ти успя да се измъкнеш от бездната, Илай.

— Получих помощ.

— Не мисля, че хората приемат помощ, освен ако не са готови за това, все едно дали го съзнават, или не. Ти беше готов. Сърцето ме боли, като се сетя колко тъжен, уморен и мрачен беше, когато се върна в Уиски Бийч. Ще ме заболи отново да те видя такъв.

— Това няма да стане.

— Искам да получиш своите отговори. И аз ги искам. Просто се боя да не те запратят в онази бездна или да те превърнат в човек, когото не познавам. Егоистично е, но те обичам такъв, какъвто си сега.

— Добре, добре. — Илай помълча малко, за да подреди мислите си. — Аз съм този, който забравя, залисва се в работа и се учи да харесва факта, че има някого, който му напомня да не се залисва толкова. Не съм толкова различен в сравнение с преди всичко това да се случи. Но случилото се някак ме събра. Не искам да съм ти проблем, но не отивам никъде. Намирам се на мястото, където искам да бъда. Ето в този отговор съм сигурен.

Абра отново отметна косите си и наклони глава.

— Разкарай някоя вратовръзка.

— Моля?

— Разкарай някоя вратовръзка. Една вратовръзка, по твой избор. И ме остави да прочета една глава от книгата. Една глава, също по твой избор. Символично. Изхвърляш нещо от преди, предлагаш ми нещо от сега.

— И това решава проблема?

Тя завъртя китка.

— Ще видим. Сега ще измисля нещо за вечеря, за да съм сигурна, че ще ядеш. — Сръга го с пръст в стомаха. — Все още си кльощав.

— То и по тебе няма много месо.

За да й докаже, я вдигна във въздуха и я разсмя. Абра обви крака около кръста му.

— Значи ще имаме наистина голяма вечеря.

Тя притисна устни към неговите и продължи да се усмихва, след като той я върна на земята. Тъкмо се съвземаше, когато го видя, че се кани да се гмурне.

— Недей! Илай!

Втурна се след него към прибоя, спъна се и падна. Задъхана, успя да се изправи точно преди следващата вълна да удари и да я повали.

Като се смееше като маниак, Илай отново я изправи.

— Исках да видя какво е.

— Мокро. И студено.

Отметна назад подгизналата си коса, докато развълнуваното куче плуваше около тях. Усети, че импулсивното детинско действие на Илай бе премахнало раздразнението и нервността.

— Кретен.

— Русалка. — Той я придърпа към себе си. — Значи така изглеждаш. Точно както си и мислех.

— Тази русалка има крака, които в момента замръзват. И пясък по твърде неудобни места.

— Това ми звучи като предстоящ продължителен горещ душ. — Стисна ръката й и я издърпа на брега. — Ще ти помогна с пясъка. — Отново се засмя, когато вятърът ги блъсна. — Боже! Студено е. Идвай, Барби.

Хлътнала. Ето това беше, реши Абра. Просто беше хлътнала. Успя да намери обувките си, докато бягаха през плажа.

24.

Още щом стъпи в антрето, Абра смъкна подгизналия си анорак и изу мокрите си обувки.

— Студено, студено, студено — проплака с тракащи зъби, докато събличаше мократа блуза и събуваше прилепналите си панталони.

Видът на мократа гола и трепереща Абра забави Илай. Все още се разправяше с подгизналите си дънки, когато тя избяга навътре.

— Чакай малко!

Събу си дънките, отърва се и от боксерките, остави всичко на купчина сред езерце морска вода и влажни буци пясък, за да се втурне след нея.

Чу я как продължава да припява:

— Студено, студено, студено!

Настигна я точно след като душът протече едновременно с приглушения й вик на облекчение.

— Топло, топло, топло.

Изписка, когато той я сграбчи отзад.

— Не! Още си леден!

— Не за дълго.

Завъртя я във въздуха, притисна я към себе си и сграбчи кичур от косата й. Когато впи устни в нейните, усети как жегата се усилва.

Искаше да докосва тази влажна кожа, дългите линии, нежните извивки. Искаше да чува дрезгавия й смях, да слуша въздишките й. Сега тя трепереше от възбуда, от очакване, докато топлият водопад се лееше отгоре им.

Ръцете й се плъзгаха по тялото му, ноктите й леко го драскаха, докосването на пръстите й го възбуждаше. Двамата се завъртяха под душа, отново и отново под пулсиращия тропически дъжд, а влажните й топли устни жадно изпиваха неговите.

Искаше я щастлива, искаше да изтрие притеснението, което беше видял в очите й на плажа. Искаше да я предпази от бедата, която със сигурност предстоеше.

Беда, която сякаш прилепваше плътно към него като кожа.

Но поне тук и сега съществуваха само топлината, удоволствието и желанието. Тук и сега можеше да й даде всичко, което притежава.

Абра се притискаше към него, а той прокара ръце по тялото й, после тя обви ръка около шията му, за да го задържи близо до себе си и вдигна лице към душа.

Устните му вкусиха от извивката на шията й, рамото й, кожата й. А когато пръстите му слязоха надолу и се хлъзнаха в нея, тя изстена от удоволствие.

Тялото й копнееше за още. Продължи да я докосва, да я вкусва и с безмилостно търпение доведе копнежа й до дълбока и сладка болка.

Тя отново извърна лице към него, устните им се докоснаха, той я притисна към мокрите плочки и влезе в нея.

И сега бавно, бавно, усилвайки се като поток, падайки като вода… Те се понесоха върху плътните влажни облаци на удоволствието. Погледна го през мъглата право в очите и намери там отговорите си. Трябваше само да приеме това, което вече знаеше, само да задържи това, което сърцето й вече желаеше.

„Ти — помисли и се отдаде изцяло. — Чаках теб.“

Когато притисна лице към рамото му и двамата полетяха в екстаз, тя излъчваше единствено любов. Потънал в нея, той задържа за миг. Извърна лицето й към своето и притисна устни в нейните.

— Заради онзи пясък.

Смехът й направи мига съвършен.



Абра, стоплена и със сухи дрехи, стъкмяваше вечеря в кухнята. Илай сипа вино.

— Можем просто да си направим сандвич… — започна той.

— Не мисля така.

— Отново ли ще ме наказваш, задето пропуснах обяда?

— Не, приключих с това. — Тя сложи на плота чесън, няколко домата и буца пармезан. — Гладна съм и същото трябва да се отнася и за теб. Благодаря. — Взе виното и чукна чашата си в неговата. — Но след като повдигна въпроса, трябва да ми кажеш с какво толкова си бил залисан.

— Днес се срещнах с детективката.

— Да, ти спомена, че ще идва. — Заинтригувана, Абра спря да рови из хладилника. — Преди това ми каза, че разполага с нещо ново.

— Може да се каже. — Внезапно го осени една мисъл и той вдигна пръст. — Почакай. Искам да опитам нещо. Ще отнеме само две минутки.

Хукна към библиотеката за документите и измъкна снимката на Джъстин Съскайнд. Отнесе я в кабинета си я копира. Затвори очи и се опита да си представи рисунката от художника в полицията.

Взе молив, направи косата по-дълга и добави сенки около очите. Не би могъл да претендира, че е Рембранд… или дори Хестър Х. Ландън, но си струваше да опита.

Отнесе снимката и копието долу и отново се върна в библиотеката за документите и бележките си.

Когато се върна в кухнята, завари две тенджери на печката. Плитка купа с маслини, маринован артишок и люти чушлета стояха на плота, докато Абра кълцаше чесън.

— Как постигна това? — зачуди се той и лапна една маслина.

— Кухненска магия. Какви са всички тези бумаги?

— Докладите, които детективката остави, и бележките, които направих аз. Върнала се е чак в началото.

Докато й разказваше, като спря, преди да й съобщи за присъствието на Съскайнд в Уиски Бийч, Абра му сипа чиния с макарони с домати, босилек и чесън. Илай я загледа как стърже пармезан.

— Направи всичко това за около половин час. Да, да, кухненска магия — каза, преди тя да успее да му отговори.

Абра седна на табуретката до него и опита яденето.

— Става. Получи се. Значи и тя мисли, че всичко е свързано.

— Да, тя… Става ли? — попита Илай, а след като опита от своята купа, отбеляза: — Страхотно е. Трябва да запишеш рецептата.

— И да зарежа спонтанността? Ще говори с Вини, нали? И с детектив Корбет?

— Такъв е планът. Освен това разполага с някои нови неща, които може да предложи.

— Като например?

— Да опитаме първо това. — Обърна изрисуваното копие и го постави на масата. — Този да ти изглежда познат?

— Аз… Прилича на мъжа в бара онази вечер. Много прилича на него. — Взе копието и го огледа внимателно. — Прилича на него повече, отколкото успях да го опиша на художника. Откъде взе това?

Вместо отговор Илай й подаде оригиналната снимка.

— Кой е този? — прошепна Абра. — С по-къса коса е и очите му не са толкова уморени. Как е намерила мъжа, когото видях в бара?