Тя леко потрепна.

— Това боли. Вижте, ченгетата ще искат да говорят с него, да задават въпроси, да си създадат собствена преценка. Това може да го стресне, а ние ще изтървем питомното. Дайте ми малко време, да речем, седмица. Нека видим какво ще измъдря.

— Седмица — съгласи се Илай.

— Защо не ме запознаете с прословутата дупка в мазето си?

Щом слязоха долу, тя направи няколко снимки с малкия си цифров фотоапарат.

— Голяма решителност личи тук — беше коментарът й. — Прочетох малко за това съкровище, за кораба и тъй нататък, но само колкото да добия общ поглед. Бих искала някой от хората ми да направи по-детайлно изследване, ако нямате нищо против.

— Няма проблем. Аз самият също ще работя по въпроса. Ако е имало нещо, щели сме да го открием отдавна. Той си губи времето.

— Вероятно. Но къщата е голяма. Много места за криене има, предполагам.

— По-голямата част е била построена години след крушението на „Калипсо“. Построена е благодарение на уискито. Поколение след поколение, заедно със спиртните фабрики, складовете, административните помещения.

— Не сте влезли в семейния бизнес — отбеляза Шерилин, докато се катереха нагоре.

— Сестра ми е по тази част. Добра е в това. А аз ще бъда Ландън в Блъф Хаус. Винаги е имало един тук — обясни. — Винаги, още откакто на тази скала е имало само каменна къщурка.

— Традиции.

— Важни са.

— Затова се върнахте в къщата в Бек Бей за пръстена на баба си.

— Не беше семейна собственост, дори и в предбрачното споразумение беше упоменато ясно. Но по онова време нямах доверие на Линдзи.

— Че защо бихте имали?

— Пръстенът принадлежеше на Ландън. Даде ми го баба ми да го връча на съпругата си като символ, че е част от семейството. Линдзи не уважи това. А аз бях бесен — добави, като затвори вратата на мазето след тях. — Държах да си върна нещо, което ми принадлежеше. Пръстенът, сребърният сервиз — били са в семейството от двеста години. Картината… това беше тъпо — призна. — Но не исках да й оставя нещо, което съм купил с любов, след като тя ме беше предала. Тъпо, защото след всичко… Дори не мога да погледна тази картина.

— Всичко това говори във ваша полза. Влезли сте, взели сте пръстена, само него. Всичките бижута, които сте купили на съпругата си, сте оставили. Не сте ги взели, не сте ги разпилели из стаята, не сте ги хвърлили през прозореца. Не сте показали никакъв признак на агресивно поведение, нито пък предразположение към такова. Не сте агресивен човек, Илай.

Това го накара да се замисли за Съскайнд. За Линдзи, за баба си, за Абра.

— Може би.

Шерилин майчински го потупа по ръката.

— Не се променяйте. Резервирах си стая над бара. Ще поговоря с хазяйката за Дънкан и дали не е видяла някого с него. Понякога на боровинков мъфин хората успяват да си спомнят неща, за които не се сещат, когато разговарят с полицията. Искам да видя вилата на Абра и да огледам около имота на Съскайнд. Може да поговоря и с някои съседи, с продавачите в магазините. Трябва да си е купувал храна, а може би и стек бира.

— Да. Чакайте да се обадя на Абра.

Погледна към списъка върху кухненския плот и взе телефона.

— Това нейният график ли е?

— За днес.

— Заета жена.

Шерилин изчете графика, докато Илай говореше с Абра. Реши, че жена, понесла толкова дини под една мишница, сигурно поназнайва това-онова за доста хора. А това би могло да е от полза.

— Каза да вземете ключа от съседите й — къщата вдясно от нейната. Морийн О’Мали.

— Страхотно. Оставям ви тези доклади. Имам копия. — Шерилин затвори куфарчето си и го вдигна. — Ще ви известявам редовно.

— Благодаря. Дадохте ми много храна за размисъл. — Докато я изпращаше към вратата, внезапно го осени. — Стек бира. Бира. Бар.

— Аз предпочитам наливна.

— Абра, второто проникване тук. Бяхме в бара — тя работи там в петък. Видяла е онзи човек. Непознат, не бил приятелски настроен. Поръчал си второ питие, но си тръгнал, преди да му сервират… А точно тогава съм влязъл аз.

— Може ли да го опише?

— Вътре е тъмно. Работиха с художник от полицията, но скицата не показва много. Обаче…

— Ако й покажете снимка на Съскайнд!… Струва си да се опита, има една в документите. Това само показва, че е бил в бара, което не е кой знае какво, предвид, че има къща тук. Но все пак е нещо.

Илай си даде сметка, че очаква повече. Кипна му от мисълта, че мъжът, с когото съпругата му бе изневерявала, може да я е убил. Може да е предизвикал падането на баба му, след което я е оставил да умре. Може да е нападнал Абра.

Беше влязъл неканен в Блъф Хаус. Всички в Уиски Бийч познаваха Ландън, така че купуването на къща тук беше преднамерено действие. Чиято цел беше да е близо до Блъф Хаус, сигурен беше в това.

Занесе документите в библиотеката, седна на старото бюро, сложи ги пред себе си и взе адвокатския си бележник, за да си води записки.

И се захвана за работа.

Когато Абра се върна малко след пет, той все още работеше и кучето, което я посрещна на вратата, я загледа с молба в очите.

— Илай.

— А? — примигна той и стреснато се обърна. — Ти се прибра.

— Да, прибрах се и всъщност малко закъснях. — Тя се приближи до бюрото, огледа купчините документи и бележките… и вдигна двете празни бутилки. — Две „Маунтин Дю“.

— Аз ще ги взема.

— Взех ги вече. Обядва ли?

— Ами…

— Изведе ли кучето?

— О… — Илай наведе глава и срещна тъжния поглед на Барби. — Залисах се.

— Две неща. Първо, няма да допусна отново да се изоставиш, да пропускаш хранения и да ги заместваш с отровножълти безалкохолни напитки и кафе. И второ, не ти е позволено да пренебрегваш кучето, което зависи изцяло от теб.

— Права си. Бях зает. Ще я изведа след минута.

В отговор Абра само се завъртя и излезе, а Барби я последва по петите.

— Мамка му. — Илай погледна бележките си и прокара ръка през косата си.

Не беше молил за кучето, нали така? Но го беше взел, така че… Изправи се, отиде до кухнята и я завари празна, с изключение на огромния сак на Абра върху плота. Погледна през прозореца и видя, че тя е извела кучето и вече са преполовили стълбите към плажа.

— Защо съм такъв кретен — измърмори. Награби якето си и любимата топка на Барби и излезе.

Когато ги настигна, двете бързо вървяха покрай прибоя.

— Бях се залисал — повтори той.

— Очевидно.

— Виж, получих много нова информация от детектива. Важно е.

— Важно е също здравето и доброто състояние на кучето ти, да не споменавам и твоето.

— Просто забравих, че е там. А и тя защо е толкова любезна? — Това прозвуча като обвинение и Илай мълчаливо се извини на кучето. — Ще й се реванширам. Обича да гони топката. Видя ли? — Откачи каишката. — Барби, дръж! — И метна топката към водата.

Кучето се втурна след нея на крилете на щастието.

— Видя ли? Прощава ми.

— Тя е куче. Ще ти прости почти всичко. — Абра отстъпи от обсега на прекалено измокрената Барби, която се върна да остави топката на пясъка.

Илай я вдигна и отново я хвърли.

— Сети ли се поне да я нахраниш? Купичката й за вода беше празна.

— По дяволите. — Добре де, здравата се беше издънил. — Няма да се повтори. Бях…

— … се залисал — довърши тя. — Значи забрави да сипеш вода на кучето си и да го разходиш, забрави да ядеш. Предполагам, че не си и писал. Вместо това си изхабил цялото си време и енергия да търчиш подир убийства и съкровища.

Проклет да бъде, ако се извини точно за това.

— Имах нужда от отговори, Абра. Мислех, че и ти ги искаш.

— Искам ги. — Тя се опита да се успокои, а той отново залиса кучето с топката. — Искам ги, Илай, но не и с цената на възстановяването ти.

— Нещата не стоят така. Само един следобед беше, боже мой. Следобед, който ми отвори всички врати към местата, които трябва да проуча. Защото възстановяването не е достатъчно, ако човек е в неведение.

— Разбирам. Наистина. И може би прекалих… освен по отношение на кучето, защото там нямаш извинение.

— Колко жалък искаш да се чувствам?

Абра го обмисли. Погледна го, погледна и Барби.

— Много жалък, заради кучето.

— Мисията ти е изпълнена.

Тя въздъхна, събу се, нави крачолите си до коленете и нагази в прибоя.

— Тревожа се за теб. Много. Това е проблем за мен, Илай, че толкова се тревожа за теб.

— Защо?

— По-лесно ми е просто да си живея живота. Опитвала съм това — добави и отметна от лицето си разпилените си от вятъра коси. — По-лесно е просто да си живееш живота, отколкото пак да направиш стъпка напред, да рискуваш отново. И е страшно, когато изглежда, че не можеш да спреш да правиш стъпки. Аз май не мога да се спра.

Посоката, която разговорът пое, го обърка и го накара да се почувства малко неспокоен.