Нора Робъртс - Уиски Бийч

Когато ги видя да излизат от къщата, сърцето му подскочи. Ландън бе облечен в костюм, а жената — в къса червена рокля. Държаха се за ръце, гледаха се и се смееха.

От нищо не им пукаше.

Дали я беше чукал, докато още е бил с Линдзи? Самодоволен кучи син. Заслужаваше да умре. Искаше му се да го направи, да убие и двамата, още сега.

Обаче трябваше да бъде търпелив. Трябваше да си върне наследството, а после да въздаде правосъдие.

Гледаше ги как се качват в колата, видя как жената се навежда за целувка, преди Ландън да подкара.

Два часа, предположи. Ако можеше да си позволи да ги последва както преди, щеше да знае по-точно. Но щеше да рискува два часа вътре.

Беше платил много за разбивача на кодове и парите скоро щяха да станат сериозен проблем. Инвестиция, напомни си, докато паркираше колата и вадеше сака от багажника.

Знаеше, че полицията патрулира. Но ги беше наблюдавал как обикалят Блъф Хаус и вярваше, че в основни линии може да съгласува времето. Реши, че от него би могъл да стане добър пират — все пак носеше това в кръвта си, то беше негово право.

Знаеше как да се изплъзва, как да планира, как да вземе това, което иска.

Ситният дъжд беше добро прикритие. Притича под него и се насочи към страничната врата — най-лесното място за влизане, най-защитеното. Щеше да отдели време, за да направи восъчен отпечатък от ключа на жената. Тя нямаше да носи оня тежък ключодържател, както се беше облякла за вечеря. Щеше да го намери и да го копира.

И следващия път просто щеше да използва ключа, за да влезе.

Сега обаче извади лоста от сака си и за по-лесно увеси на врата си закачената на ремък антена за разбиване на кодове.

Още щом прекрачи прага, отвътре изригна див предупредителен лай.

Отскочи назад, сърцето му заби лудешки.

Беше видял Ландън с кучето на плажа, но то му се беше сторило весело и игриво. Безобидно — от ония кучета, подходящи за деца.

Беше сложил две кучешки бисквитки в сака си като подкуп.

Яростният лай не подсказваше, че кучето ще бъде лесно подкупено. Говореше за остри зъби и щракащи челюсти.

Вбесен почти до сълзи, отстъпи. Следващия път, следващия път щеше да донесе месо. Отровно.

Нищо нямаше да го задържи далеч от Блъф Хаус и от онова, което беше негово по право.

Трябваше да се успокои и да помисли. Най-много го вбесяваше фактът, че ще трябва да се върне на работа поне за няколко дни. Но това щеше да му даде време да помисли и да планира. Може би щеше да му дойде някоя нова идея как да натопи Ландън… и жената. Да успее да извади някого от тях, а може би и двамата от къщата, в полицейския арест за известно време. За достатъчно време.

А може би някой от бостънските Ландън щеше да претърпи инцидент. Това щеше да изкара копелето от къщата. Да разчисти пътя.

Ето нещо, за което да помисли.

Сега трябваше самият той да иде в Бостън и да обмисли нова стратегия. Да се покаже пред хората, да се подсигури, че е бил виждан там, където би трябвало да бъде, да е сигурен, че е разговарял с тези, с които би трябвало да говори.

Всеки щеше да види обикновен човек с нормална работа, нормално ежедневие и нормален живот. Никой нямаше да разбере колко е необикновен.

Помисли си, че беше прибързал. Провери таблото, за да е сигурен, че не превишава скоростта. Като знаеше колко е близо, беше подкарал прекалено бързо. Намали малко и си даде време нещата да отлежат.

Когато се върнеше в Уиски Бийч, щеше да е готов за ход, готов да спечели. Щеше да поиска наследството си и да въздаде правосъдие.

А после щеше да заживее, както заслужаваше. Като пиратски крал.

Мина внимателно покрай ресторанта до плажа, където Илай и Абра се държаха за ръце през масата.

— Харесва ми да съм на среща — заяви Абра. — Почти бях забравила какво е.

— Аз също.

— Обичам първите срещи. — Тя надигна виното си и се усмихна над чашата. — Особено първите срещи, когато не ми се налага да решавам дали да се оставя да ме замъкнат в леглото.

— Последната част най-много ми допада.

— Ти си си вкъщи. В Уиски Бийч си у дома си. Личи си и знам какво е чувството. Кажи ми плановете си за Блъф Хаус. Имаш такива — добави, като надигна показалеца си от столчето на чашата, за да го посочи. — Ти си от тези, дето правят планове.

— Бях такъв. Известно време, доста дълго време, планирах всеки свой ден. Но си права, имам планове за къщата.

Абра се наведе напред, пламъкът на свещта се отразяваше в очите й, морето бучеше зад дебелото стъкло до тях.

— Разкажи ми всичко.

— Първо практичните страни. Баба трябва да се върне. Ще остане в Бостън заради терапията, докато е готова, а после ще се прибере. Мислех си за асансьор. Знам един архитект, който ще дойде и ще огледа. Ще има известен период, през който тя няма да може да изкачва стълбите, така че асансьорът вероятно е добро решение. Ако не е, можем да пригодим малката гостна в спалня.

— Асансьорът ми харесва. Тя си обича спалнята и би желала да може да обикаля из цялата къща. Асансьорът ще й помогне. Тя е много добре за възрастта си, но планирането не вреди. Какво друго?

— Да сменя онзи стар генератор, да направя нещо с мазето. Още не съм го измислил. Не ми е приоритет. Третият етаж е по-интригуващ.

— Нов кабинет за романиста.

Илай се ухили и поклати глава.

— Асансьорът е пръв в списъка. И искам отново да има приеми в Блъф Хаус.

— Приеми?

— Навремето ми харесваха. Приятели, семейство, хубава храна, музика. Бих искал да разбера дали още ми харесват.

От идеята почти й се зави свят.

— Да планираме един, и то голям, след като си продадеш книгата!

— Има едно „ако“.

— Аз съм оптимистка, така че кажи „когато“.

Илай се отмести, когато сервитьорът донесе салатите, и изчака да останат отново сами. Суеверен или не, не искаше да планира прием около книгата, която тепърва трябваше да завърши и чак след това да продаде.

Явно беше нужен компромис.

— Защо да не направим парти за добре дошла на баба, когато се върне?

— Това е чудесно. — Абра му стисна ръката, преди да вземе вилицата си. — Ще й хареса. Знам и чудесна суинг група.

— Суинг?

— Ще бъде забавно. Малко ретро. Жени в красиви рокли, мъже в летни костюми — защото знам, че ще си дойде до края на лятото. Китайски фенери по верандите, шампанско, мартини, навсякъде цветя. Сребърни подноси, отрупани с хубава храна, върху бели маси.

— Наета си.

Тя се разсмя.

— От време на време планирам приеми.

— Защо ли не съм изненадан?

— Познавам някои хора, които познават хора — размаха тя вилицата си във въздуха.

— Обзалагам се. Ами твоите планове? Йога студиото ти?

— В дневния ми ред е.

— Мога да ти помогна.

Абра леко се отдръпна назад.

— И сама мога да си помагам.

— Не се ли допускат инвеститори?

— Засега не. Искам хубаво място, удобно, спокойно. С добра светлина. Огледални стени, може би хубав малък фонтан. Добра озвучителна система, напълно различна от онази в църквата. Бих могла да приглуша осветлението. Съобразени с цветовете постелки за йога, одеяла, прегради, такива неща. И накрая да се стабилизирам достатъчно, за да си взема още двама инструктори, обаче, без да прекалявам. И малка стая за масажи. Засега обаче съм щастлива от това, което правя.

— Което е всичко.

— Ами всичко ми харесва. Не сме ли щастливи?

— В момента се чувствам истински щастлив.

— Имам предвид, че и двамата правим това, което ни харесва. Седим тук на първата си среща, което ми харесва, и си говорим за планиране на други неща, които ни харесват. Това кара нещата, дето не ни харесват, да не изглеждат никак сериозно.

— А какво не ти харесва?

Абра му се усмихна.

— Точно сега, точно тук? Не мога да се сетя за нищо.

По-късно, сгушена до него, докато се унасяше в сън, осъзна, че й харесва всичко в това да са заедно. И когато си помисли за утрешния ден, си помисли за него.

Понесе се по морските вълни на съня и осъзна, че ако хлътне още съвсем малко, ще се влюби.

Можеше само да се надява, че е готова.