— Какво?

— Ами мисля да мина гола зад стената. А ти работиш ли тук? Изследваш? — запита, като наведе глава, за да прочете заглавието на книгата, която беше оставил настрани. — „Уиски Бийч: наследство от мистерия и лудост“. Наистина?

— Повечето са глупости, но има и някои смислени моменти. Например историята за Ландън по време на Сухия режим е доста интересна. Прапрапрабаба ми помагала да разпространяваме продукцията си на местно ниво, като криела бутилките под фустата си, за да се отърве от властите, които не биха я помолили да си вдигне полата.

— Умно.

— Това съм го чувал и преди, така че може и да е истина. Що се отнася до съкровището, спасилият се моряк успял да го скрие. След това откраднал сърцето на честната и твърдоглава Виолета заедно с няколко нейни бижута. Това довело до диво преследване в бурна нощ и той полетял от скалата с фара благодарение на Едуин Ландън, братът с черно сърце. Съкровището най-вероятно е отишло с моряка обратно в непримиримото море.

— Където е на съхранение при Малката русалка?

— Според този автор крадецът и сандъкът със съкровището полетели от скалите, а скъпоценните камъни се разпилели като блестящи морски звезди. Или май бяха медузи. Все едно.

— Ако това е истина, предполагам, че все някой скъпоценен камък щеше да бъде намерен. Щеше да си чул за това.

— Не и ако хората, сдобили се с блестящи огърлици или други такива, са си държали устите затворени, както се предполага тук, а и е твърде вероятно. Все едно — повтори отново.

Абра се усмихна озадачено.

— Все едно?

— Харесали са й.

— Кого имаш предвид? Твърдоглавата Виолета?

— Кого? Не. Моята агентка. Книгата — главите, дето й пратих. Харесали са й. Или пък лъже, за да пощади чувствата ми.

— А тя лъже ли?

— Не. Харесали са й.

Абра седна на масичката срещу него.

— Нима си мислил, че няма да й харесат?

— Не бях сигурен.

— Сега си сигурен.

— Мисли, че може да продаде книгата само като предложи тези пет глави.

— Илай, това е страхотно!

— Обаче мисли, че ще направи по-голям удар с цялата книга.

— Колко ти остана още?

— Почти приключвам първата чернова. Може би още две седмици. — Или по-малко, ако продължеше както досега. — След това трябва да изгладя всичко. Обаче не знам как точно.

— Това е важно и лично решение, но… О, Илай! Трябва да отидеш на представянето.

Начинът, по който Абра блъсна по масата, го накара да се ухили.

— Да, и тя мисли така.

— Ами ти?

— Представянето. Ще се почувствам по-добре, ако приключа, преди тя да го е направила. А може тя да греши и да обера всички възможни откази на света, но трябва да завърша книгата.

Абра го сбута с коляно.

— А може и да е права и ти да продадеш първия си роман. Не ме карай да паля ароматни треви, за да прогонвам негативните мисли и енергии.

— Не може ли вместо това просто да правим секс? — ухили й се той. — Много позитивно съм настроен към секса.

— Ще го обмисля. Кога ще ми дадеш да прочета книгата?

Той сви рамене и Абра завъртя очи.

— Добре. Да се върнем на молбата ми отпреди време. Една глава. Само една.

— Да, може. Една глава.

— Хей, знаеш ли, трябва да го отпразнуваме!

— Не предложих ли току-що секс?

Абра се разсмя и го плесна по крака.

— Има и други начини за празнуване.

— В такъв случай да празнуваме, когато я завърша.

— Става. А аз тръгвам към подземията.

— Мога да ти помогна.

— Можеш, а можеш и да се връщаш на работа — сви юмрук Абра и замахна във въздуха. — И бъди готов за първия си голям удар.

Той й се усмихна.

— Всъщност трябва да поработя още няколко часа. Утре ще изгубя малко време. Детективката, която наех, ще идва да се срещне с мен.

— Новини ли има? — запита тя и отново седна.

— Не знам. Изчетох доклада й. Няма много нови неща, но е свършила доста работа. Съскайнд са се разделили.

— Трудно е да преодолееш изневярата, особено когато всичко е публично. Имат деца, нали?

— Да. Две.

— Значи още по-трудно. — Абра се поколеба и поклати глава. — Понеже не искам да повтарям грешките си трябва да ти кажа, че Вини се обади преди два часа. Куршумите, открити в тялото на Дънкан, са изстреляни от пистолета, който намерих у нас.

Илай хвана ръцете й.

— Щях да се изненадам, ако не съвпадаха.

— Знам. Всъщност това, че съм се обадила на Вини, когато намерих оръжието, е в моя полза. Проблем е анонимният тип, който се е обадил на Улф от предплатения телефон. Вини искаше да знам, че Улф се рови в миналото ми и се опитва да ме свърже с теб отпреди убийството на Линдзи.

— Но не сме били свързани, така че няма да успее.

— Не, няма.

— Кажи всичко това на адвоката си.

— Направих го. Вече знае. Няма нищо, Илай. Мисля си, че Улф се интересува от мен само за да получи достъп до теб. Ако по някакъв начин успее да ни свърже с убийството на Дънкан, става по-вероятно да си замесен в смъртта на Линдзи.

— Това обаче е двупосочно — напомни й той. — Ако нямаме нищо общо с Дънкан, ще работи в моя полза относно участието ми в убийството на Линдзи.

— Значи си съгласен с него в основата. Двете убийства са свързани.

— Не мога да допусна, че се озовавам толкова близо до две убийства, инцидент с почти смъртоносен изход, серия прониквания с взлом и нападение, без да има някаква връзка.

— Аз съм с теб… но това означава, че всичко е свързано. — Абра отново се изправи. — Връщам се на работа и може би ще успеем да измислим как да станем герои на собствения си роман и да помогнем да хванат лошия.

— Тази вечер трябва да излезем да вечеряме навън.

Веждите й се извиха.

— Трябва ли?

— Да. Барби може да пази къщата. Трябва да излезем и хубаво да вечеряме някъде. А ти можеш да си облечеш нещо изкусително.

— Среща ли имаме, Илай?

— Избери мястото — отвърна й той. — Излизаме на среща.

— Добре, ще го направя. — Наведе се и го целуна. — Трябва да сложиш една от многото си вратовръзки.

— Мога да го направя.

Добри новини, притеснителни новини, помисли си той, когато Абра излезе. Въпроси, които трябва да бъдат зададени и на които да бъде отговорено. Но тази вечер щеше да излезе със зашеметяваща жена, която го кара да мисли, да чувства.

— Малко ще поработя — каза на Барби. — А после можеш да ми помогнеш да си избера вратовръзка.



Нямаше как да наблюдава къщата по цял ден, но продължаваше да проверява. Знаеше, че може отново да влезе, дори ако Ландън пак беше сменил кода. Предпочиташе да продължи претърсването при празна къща, но Ландън се беше окопал вътре и можеше да му се наложи да рискува и да се промъкне, докато оня спи.

Беше започнал да вярва, че е направил грешка с мазето или поне с точното място в онова гигантско пространство. Но трябваше да приключи, за да бъде сигурен. Толкова много време бе прекарал, толкова пот бе пролял, толкова пари… Трябваше да го довърши.

Трябваше отново да се изкачи на третия етаж. Някъде из старите сандъци, под някоя възглавница, зад някоя картина щеше да намери следа. Дневник, карта, координати.

Успя да провери библиотеката в къщата, докато старата дама спеше, но не откри нищо значимо. Нищо, което да съвпада със собствените му познания, със собственото му педантично и детайлно изследване на Зестрата на Есмералда.

Знаеше истината. Отвъд легендата, отвъд авантюристичните истории, написани за онази разкъсвана от буря нощ в Уиски Бийч, той знаеше.

Вятърът, скалите, разяреното море, единственият оцелял. Един мъж и безценно съкровище.

Пиратска плячка, взета със сила, кураж и кръв. И негова по право, по кръв. Кръвта на Натаниъл Брум във вените му.

Произхождаше от Брум, който претендираше за съкровището, и от Виолета Ландън, която беше отдала на пирата сърцето и тялото си и го бе дарила със син.

Имаше доказателство, написано от ръката на Виолета. Често си беше мислил, че посланието й от гроба е било предназначено именно за него, за да му даде парчетата от писма и късчетата от един-единствен дневник, открити след смъртта на неговия прачичо.

Глупав и немарлив човек.

Сега той беше наследник на съкровището. Кой би могъл да предяви повече права от него?

Не и Илай Ландън.

Щеше да получи това, което е негово. Ако се наложи, щеше да убие.

Вече беше убивал. А сега, щом се налага, знаеше, че може да го направи отново. Знаеше, докато дните отлитаха и пътят му до Блъф Хаус беше затворен, знаеше, че ще убие Илай Ландън, преди всичко да е приключило, преди наистина да може да приключи.

И щеше да поиска онова, което беше негово, щеше да убие Ландън, както Ландън беше убил Линдзи.

Това беше правосъдие, каза си той. Сурово правосъдие, такова, каквото Ландън заслужаваше. Такова, каквото би одобрил Натаниъл Брум.