— Точно това си мисля — да използвам отново цялата къща. — Илай тръгна напред и отвори замаскирания вход.

— О! Боже мой, ама това е страхотно. Само погледни. Това е толкова… яко!

— Осветлението работи — показа й той. — Вече. И слиза чак до мазето. Преместих стелажите, за да може да се отваря и оттам.

— Ако бях дете, тук щях да си играя на принцеса воин.

— Нима?

И откри, че си го представя съвсем успешно.

— Щях да щурмувам замъка на врага или да залагам капани. Обаче сигурно на прислугата не й е било забавно да мъкне тежки подноси нагоре и надолу. Прахоляк и паяжини.

— Видя ли? Като ти казвам, че си пропуснала да почистиш…

— Ще го направя, стига преди това да разкараш всеки паяк, по-голям от муха. Трябва да отвориш всички входове.

— Обмислям го.

— И като си помислиш, че толкова пъти съм чистила тук, а не съм си давала сметка, че това съществува. Това е… Той не знае за това. — Очите й пламнаха и тя го изгледа. — Не знае.

— Не мисля, че знае. Дяволски сигурен съм, че не го е използвал. Двамата с Майк здравата се изпотихме, докато преместим този гардероб. И ми отне повече от час да избутвам стелажите, за да отворя достатъчно място, че да мога да мина.

— Какъв добър капан, Илай…

— И това обмислям.

— Атака вместо защита. — Абра сложи ръце на кръста си и се завъртя из стаята. — Знаех си, че днес ще е чудесен ден. Можем да направим нещо. Можем да го хванем на местопрестъплението.

— Мислех си и за това. Не е толкова просто, като да изскочим и да му кажем „бау!“. Той не е обикновен взломаджия. Той е убиец. Не бива да се набутаме в това просто така.

— Трябва ни план — съгласи се тя. — Мисля творчески, докато чистя. Така че почвам и ще мислим и двамата.

— И ще почакаме полицията да ни се обади.

— О, да. — Ентусиазмът й малко спадна. — Май така трябва. Може пък да проследят пистолета и цялата тази история да приключи. Така ще бъде по-добре. Не толкова вълнуващо, но ако сме реалисти, по-добре ще е.

— Каквото и да стане, няма да те подведа.

— Илай — взе ръцете му в шепите си Абра. — Нека сключим нов договор и да си обещаем, че няма да се подведем взаимно.

— Ето това е сделка.

22.

Трябваше да работи. Остави кроежите и плановете за успешни клопки да къкрят в подсъзнанието му, защото трябваше да довърши историята, да изложи думите на хартия.

Не се беше чувал с агентката си, откак й беше изпратил материала, но празничният уикенд бе забавил нещата. А и си напомни, че не й е единствен клиент.

Дори не беше важен клиент.

По-добре да продължи историята, за да има какво още да й даде. Ако това, което вече й беше пратил, се окажеше проблемно, щеше… да се оправи.

Можеше да се върне назад, да доизкусури последните пет глави и да ги изпрати — така щеше да й даде по-голямата част от книгата. Историята обаче беше набрала скорост и не искаше да я забавя.

Илай не спря за почивка чак до следобеда, когато Барби го откъсна от работата му, като седна на крака му и го загледа.

Това беше нейният сигнал — вече го беше научил: извинявай, че те безпокоя, обаче трябва да изляза!

— Добре, добре, само секунда.

Запази работата си и осъзна, че се чувства малко замаян, сякаш беше изгълтал набързо две чаши хубаво вино. Още щом се изправи, Барби изхвърча от стаята. Чу я как търчи надолу по стълбите.

Знаеше, че ще го чака нетърпеливо в кухнята, докато вземе каишката. Повика разсеяно Абра и намери кучето точно там, където беше очаквал.

Откри върху плота и майсторски направен клуб сандвич, покрит с чиста кърпа и с листче, лепнато върху нея.

„Да хапнеш, след като разходиш Барби.

Прегръдки и целувки.“

Абра

— Никога не пропуска — измърмори Илай.

Изведе Барби и се порадва на разходката почти колкото нея, дори когато започна да ръми студен дъжд. С мокра коса, мокро куче и със съзнание, зареяно в книгата, отговори на телефона, който звънеше в джоба му, докато се катереше нагоре по стълбите на плажа.

— Господин Ландън. На телефона е Шерилин Бърк от детективска агенция „Бърк и Мейси“.

— Да. — Стомахът му леко се сви от очакване и притеснение. — Хубаво е, че се чуваме.

— Имам доклад за вас. Можех да ви го пратя по имейла, но бих предпочела да говорим лично. Ще дойда при вас утре, ако ви е удобно.

— Има ли нещо, за което трябва да се притеснявам?

— Да се притеснявате? Не. Просто предпочитам личния контакт, господин Ландън, когато и двамата ще можем да питаме и да отговаряме. Ще бъда при вас към единайсет.

Бързо, професионално, твърдо, реши той.

— Съгласен. А защо междувременно не ми изпратите доклада, за да съм осведомен, преди да почнем да се питаме и да си отговаряме.

— Добре.

— Знаете ли как да стигнете до Уиски Бийч?

— Само преди две години изкарах там чудесен уикенд. А който е бил в Уиски Бийч, знае и къде е Блъф Хаус. Ще ви намеря. В единайсет часа.

— Ще ви чакам.

Няма за какво да се притеснявам, каза си Илай, докато вкарваше Барби вътре. Но разбира се, всичко около убийството на Линдзи, полицейското разследване и собственото му положение го тревожеше.

Обаче искаше отговори. Нуждаеше се от тях.

Взе айпада си и сандвича в библиотеката. Предположи, че Абра върши нещо горе. Дъждът го накара да поиска огън. Запали камината и седна с таблета си. Щеше да чете доклада, докато яде.

Засега игнорира другите имейли и свали прикачения от детективката файл.

Тя лично беше разпитала отново приятели, съседи и колеги — негови и на Линдзи. Освен това пак беше говорила с Джъстин и Идън Съскайнд, както и с някои техни съседи и колеги. Беше се срещнала с Улф и с един от помощник-прокурорите.

Бе обходила местопрестъплението, макар да беше минало много време и всичко да бе почистено и дори къщата обявена за продажба. Беше направила и собствена възстановка на убийството на Линдзи.

Изключително прецизно.

Изчете заключенията й, които включваха и впечатления.

Съскайнд наскоро се били разделили. Реши, че това не е изненада предвид изневерите на съпруга. Да не говорим за убийството и медийния терор, които хвърлиха семейството за храна на тълпите.

По-изненадващото беше, че е минала почти година, преди да се разведат. Тогава се сети, че имат две деца. Лошо.

Шерилин Бърк бе разговаряла с рецепционисти, нощни пазачи и камериери в хотелите и курортите, през които бе минавала Линдзи. Потвърдила бе това, което той вече знаеше. През последните десет или единайсет месеца от живота й повечето от пътуванията на Линдзи са били в компанията на Джъстин Съскайнд.

Илай се запита как се чувства заради това. Не можеше да реши. С гнева му беше свършено. Дори чувството, че е предаден, беше заглъхнало, ръбовете бяха изгладени подобно на заоблен от водата камък.

Чувстваше… съжаление. Предположи, че времето и преживяното са изпепелили гнева и горчивината, които бяха изпитвали с Линдзи. И двамата трябваше да поемат по свой собствен път, да продължат напред.

Но не им беше дадена възможност. Който и да я беше убил, носеше вината за това.

Илай имаше дълг към себе си и към Линдзи да прочете докладите, да се срещне с детективката, да направи всичко възможно, за да научи защо и кой. И после да забрави всичко.

Прочете доклада два пъти, докато опитваше от плодовия сок, който беше открил в хладилника със залепена бележка с надпис „Изпий ме“.

Реши да се захване с нещо друго. Взе бележника си от бюрото и още една книга за Зестрата на Есмералда от лавиците.

Прекара следващия час, следвайки предположенията на автора. Този клонеше към теорията, че оцелелият моряк и любимата дъщеря на семейството, Виолета, са се влюбили. Брат й Едуин разкрил връзката им и убил любовника. Виолета, дръзка и дива, избягала в Бостън и никога не се върнала. А Зестрата на Есмералда останала загубена през годините.

Според това, което Илай знаеше от семейната история, Виолета наистина беше избягала, след като е била отхвърлена и почти заличена от всички документи, заради богатството, влиянието и гнева на фамилията след опозоряването й. Събитията бяха описани сухо и не така увлекателно като другите истории, които Илай бе прочел през отминалите седмици, но тази поне изглеждаше по-реалистична.

Може би беше време да наеме опитен генеалог, който да направи всичко възможно, за да проследи дръзката Виолета Ландън.

Докато обмисляше това, телефонът му отново иззвъня. Видя на дисплея името на агентката си и си пое дълбоко въздух.

Ето на̀, каза си и отговори.

Седеше там с бележника, таблета и телефона си, когато Абра влезе.

— Приключих с горния етаж — започна тя. — Кабинетът ти е готов, в случай че искаш да поработиш. Заредих още пране в сушилнята. Мислех си дали да не се захвана с коридорите. Ще отнеме време, ако трябва да мъкна кофи насам-натам, за да почистя стълбите наистина добре. И си помислих, че ако съм гола, ще е още по-забавно.