— Щях да ти кажа, ако семейството ти не беше там. — След това се реши и каза цялата истина. — Вероятно щях да отложа за известно време. Може би щях да се убедя, че ти все още си под напрежение и няма смисъл да те тревожа допълнително, докато не науча повече или нещата не се разрешат по някакъв начин. Можеше и така да стане. Но това не е въпрос на доверие.

— Състрадание?

— Загриженост. И вяра в себе си. Не обичам думата самоувереност. Имах нужда да се погрижа за себе си, да вземам решения, да се справям с проблеми… и, да, може би да се нагърбвам с проблемите и на други хора, за да си възвърна доверието, което Дерек унищожи. Имах нужда да знам, че мога да се справям с проблемите си, когато единствена аз завися от себе си.

— А когато има и друг?

Може би отново беше прав и тук вече нещата ставаха сложни. А може би беше време за малко самооценка.

— Не знам, Илай. Просто не знам отговора, защото не съм заставала пред такъв избор от дълго време. И все пак аз се облегнах на тебе онази нощ, след като бях нападната. Облегнах се, а ти не ме подведе.

— Не мога отново да се свържа с човек, който не дава толкова, колкото взема, или не взема толкова, колкото дава. Открих по трудния начин, че това те оставя с празни ръце и те озлобява. Мисля, че и двамата трябва да решим колко можем да дадем и колко можем да вземем.

— Нараних те, защото не потърсих помощ от теб.

— Да, така е. И освен това ме вбеси. И ме накара да мисля. — Изправи се и вдигна чиниите. Никой от двамата не си беше изял яденето. — Аз подведох Линдзи.

— Не, Илай.

— Да, така е. Бракът ни може и да е грешка, но беше наша обща грешка. Никой от двама ни не получи това, което искаше или очакваше. Накрая не можах да предотвратя това, което я сполетя. Все още не знам дали не е мъртва заради някакъв мой избор, заради избор, който и двамата сме направили, или просто се е оказала жертва на лош късмет. Подведох и баба ми, като взех да идвам тук все по-рядко и по-рядко и накрая въобще спрях да я посещавам. Не заслужаваше това. Почти я изгубихме. Щеше ли това да стане, ако прекарвах повече време тук, ако се бях завърнал след убийството на Линдзи?

— Значи сега ти си център на вселената? Да си поговорим за самонадеяност?

— Не, обаче знам, знам, че съм някъде в центъра на всичко това и че всичко е свързано.

Обърна се към нея, но не я доближи, не я докосна, просто застана на разстояние.

— Казвам ти, Абра, няма да те подведа. Ще направя всичко, все едно дали ти харесва, или не, все едно дали спиш с мен, или не, за да съм сигурен, че нищо лошо няма да те сполети. И когато всичко приключи, предполагам, ще разберем докъде сме стигнали и накъде да продължим след това.

Абра се почувства донякъде в безизходица и се изправи.

— Ще измия чиниите.

— Аз ще се заема.

— Баланс… или както каза, получаваш и вземаш — напомни му тя. — Ти се погрижи за вечерята, аз ще измия чиниите.

— Добре. Искам копие на графика ти.

Буквално усети как по врата й плъпнаха мравки.

— Илай, той се променя. В това е красотата му.

— Искам да знам къде си, когато не си тук. Не съм някакъв скапан воайор. Не съм облепил стената си с твои снимки.

Абра остави върху плота чиниите, които държеше, и си пое дъх.

— Искам да ти кажа, че не съм имала това предвид. И освен това осъзнах нещо, за което не бях мислила до днес, докато не стана всичко това. Разбрах, че съм донесла тук повече багаж, отколкото съм смятала. Искам… надявам се да го сведа до малка ръчна чанта. Надявам се да измисля как да се отърва от него.

— Това отнема време.

— Мислех, че съм го оставила в миналото, но явно, че не е точно така. Ами… — Отново вдигна чиниите и ги пъхна в съдомиялната. — Тук съм през по-голямата част от деня. Имам сутрешен курс в сутерена на църквата, а в четири и половина съм на масаж. При Грета Париш.

— Добре. Благодаря.

Абра приключи със зареждането на съдомиялната и се зае да почиства плота.

— Не си ме докоснал нито веднъж, откак изкачи стълбите към вкъщи. Защо? Защото си ядосан?

— Може би донякъде, но най-вече защото не знам как ще се почувстваш след всичко това.

Погледът й срещна неговия.

— Че откъде да знам как ще се почувствам, щом ме докоснеш, ако не го правиш?

Илай прокара пръсти през ръката й, а после я обърна към себе си и я издърпа.

Тя пусна парцала и обви ръце около раменете му.

— Съжалявам. Таях всичко в себе си. Обаче… Господи, Илай, той беше в дома ми. Ровил се е в нещата ми. Пипал е вещите ми. И Дерек беше ровил в дома ми, беше чупил, докато ме е чакал да се прибера.

— Няма да те нарани. — Илай притисна устни към челото й. — Няма да го оставя да те нарани.

— Трябва да се преборя с това. Трябва.

— И ще го направиш.

Но не и сама. Не и без него.



Когато Абра излезе на следващата сутрин, Илай си наложи да не се тревожи. Църквата беше само на три километра оттук, а и не можа да измисли и една причина някой да й стори нещо лошо.

Тя щеше да се прибере преди обед и щом я видеше, че е в безопасност вкъщи, той щеше да може да работи. Тъй като сега умът му беше твърде зает, за да се потопи в историята, Илай слезе в мазето и прекара близо час, като изпразваше лавици.

Отне му повече време да отвори панела откъм мазето, но щом успя, реши да смаже пантите.

Скърцането им придаваше интересна атмосфера, но ако искаше да изненада някого, му беше нужна тишина. Въоръжен с фенерче и кутия крушки, тръгна по коридора, като проверяваше всяка лампа, докато не стигна третия етаж.

Най-сетне смаза пантите, после натъкми един стол пред панела, провери, за да е сигурен, че ще може да го отвори и затвори, и после тръгна да се връща.

Премести лавиците, отново провери дали може лесно да се придвижва около тях, да отваря и да затваря замаскирания вход. След това отново подреди нещата върху тях.

Това му трябваше, камуфлаж.

От обикалянето из коридорите насъбра прах и мръсотия, така че се преоблече, почисти, а после прекара известно време в интернет, проверявайки за различни видове видеокамери. Тъкмо си сипваше първото „Маунтин Дю“ за деня, когато Абра се върна с пазарските торби.

— Здрасти! — Пусна ги и се пресегна към едната. — Виж какво ти нося! — обърна се към Барби с голям кожен кокал. — Това е за доброто куче. Беше ли добро куче, а?

Барби отпусна дупето си на пода.

— Така си и мислех. А ти беше ли добро момче? — попита Абра Илай, докато разопаковаше кокала.

— Трябва ли да сядам на пода?

— Взех продукти за моята лазаня, за която се носят легенди, а също и за тирамису.

— Можеш да правиш тирамису?

— Скоро ще разберем. Днес съм решила да бъда положително настроена и това в основната си част зависи от баланса. Или в увереността, че работим за постигането на баланс. — Обви ръце около Илай и се притисна силно към него. — Открих, че не таиш яд.

— Мога много добре да си тая яд — отвърна й той. — Но не и срещу човек, за когото ме е грижа.

— Ядът е отрицателна енергия, насочена навътре, затова ми харесва, че си се отървал от нея. И като говорим за отрицателна енергия, минах през вкъщи и там беше по-добре. Не чак както преди, но по-добре.

— Заради оня миризлив пушещ изсушен букет?

Тя го сръга с пръст в стомаха.

— На мен ми свърши работа.

— Радвам се и искрено се надявам да не решиш, че ни трябват няколко кутии от миризливи димящи изсушени букети, за да гоним отрицателната енергия от Блъф Хаус.

— Няма да навреди, но можем да го обсъдим и по-късно.

Много, много по-късно, искрено си пожела той.

— Ще се захванеш ли сега за работа? Само ще оправя леглото и ще взема нещата за пране, след което няма да ти се пречкам, докато не си дадеш почивка.

— Става. Преди това обаче искам да ти покажа нещо.

— Разбира се. Какво?

— Горе. — Вдигна пръст към тавана, преди да хване ръката й. — Пропуснала си да почистиш нещо.

— Не съм! — засегна се Абра и ускори крачка, щом тръгнаха нагоре.

— Наистина голямо петно — добави той. — Нагоре.

— На третия етаж? Там минавам само веднъж в месеца. Горе е пусто и прашно. Ако си искал отново да се използва, е трябвало да…

— Не, не това. Мисля си да преместя кабинета си горе, при южния еркер.

— Илай, това е чудесна идея!

— Да, забавлявам се с нея. Светлината е страхотна, гледката оттам е невероятна. И е наистина тихо. Много жалко, че не рисувам или не съм скулптор, защото старото слугинско помещение е само за ателие.

— И аз съм си го мислила. Някоя от спалните към плажа може да стане чудесна малка библиотека, например за твоите специализирани книги. Нещо като библиотека и дневна, когато поискаш да си починеш, без всъщност да спреш да работиш.

Не беше го обмислял чак дотам, но…

— Може би.

— Мога да ти помогна да подредиш, ако решиш. О, тези страхотни тавани. Толкова много потенциал, а и винаги съм си мислила, че е срамота да не се използва цялата къща. Хестър ми каза, че преди години е рисувала горе, но накрая установила, че по-добре си работи в нейната си дневна, а най-добре — навън. Във всеки случай ще й е трудно постоянно да се качва и да слиза.