— Точно това правеше от мига, в който дойдох тук. Сега си забъркана, но не искаш да ми стоварваш проблемите си? Че ти не даваш на никого шанса да стоварва каквото и да било. Седиш и чакаш с лопата, преди първата буца да докосне земята. Но когато калта падне отгоре ти, не ми се доверяваш достатъчно, за да помогна.

— Боже. Боже! Не става въпрос за доверие. Моментът не беше подходящ.

— Ако това беше вярно, щеше да намериш време да ми кажеш. Намерила си време да кажеш на Морийн.

— Тя беше…

— Вместо да намериш време, седиш тук, палиш градински чай и размахваш димящи стръкове.

— Не се подигравай на ритуала ми.

— Хич не ми пука, дори да запалиш цяла поляна с градински чай или да решиш да принесеш кокошка в жертва. Но това, дето не ми каза, че си в беда, ето за това ми пука!

— Не съм в беда. Полицията знае, че пистолетът не е мой. Обадих се на Вини в мига, когато го открих.

— Но на мен не се обади.

— Не. — Тя въздъхна и се зачуди как стремежът й да постъпи правилно се беше объркал до такава степен. — Не ти се обадих.

— Тази сутрин семейството ми си тръгна, но ти пак не ми каза. И сега нямаше да ми кажеш.

— Имах нужда да окадя наоколо и отново да се почувствам удобно в дома си. И става студено. Искам да вляза.

— Добре. Влизай и си събирай багажа.

— Илай, искам просто да остана сама и на спокойствие.

— Можеш да си сама и на спокойствие и в Блъф Хаус. Къщата е достатъчно голяма. Но няма да стоиш тук сама, докато цялата тая гнусна каша не приключи!

— Това си е моят дом. — Очите й засмъдяха и й се прииска да обвини за това бавно стелещия се пушек. — Няма да позволя някакво копеле да ме прогони оттук.

— Тогава ние ще дойдем тук.

— Не искам да идваш тук.

— Ако не ни искаш вътре, ще останем тук. Но ще останем!

— О, за бога.

Абра се завъртя на пети и си влезе. Не каза нищо, когато Илай и леко двоумящата се Барби я последваха.

Вместо това отиде право в кухнята, отвори си бутилка бира и си сипа една чаша.

— Знам как да се грижа за себе си.

— Не споря. Знаеш как да се грижиш за себе си и за всички останали. Очевидно обаче не знаеш как да оставиш някой да се погрижи за теб. Това е самонадеяност.

Абра тресна чашата върху плота.

— Това е независимост и способност.

— До известна степен е така. А после се превръща в самонадеяност и инат. Като в твоя случай. Това не ти е да имаш пробита тръба и да награбиш гаечния ключ или пък да извикаш водопроводчика вместо човека, с когото спиш. Мъжът, с когото спиш, е замесен в цялата гадост. И освен това е адвокат.

— Обадих се на адвокат — каза тя и моментално си пожела да си бе премълчала.

— Страхотно. Добре. — Илай пъхна ръце в джобовете си и направи няколко кръгчета из кухнята. — Значи разговаря с полицията, с адвокат, със съседите си. С някого другиго… освен мен, естествено?

Абра поклати глава.

— Не исках да провалям гостуването на семейството ти. Съвсем безсмислено беше да ви тревожа.

— Ти беше разтревожена.

— Аз исках да… Да, така е. Бях разтревожена.

— Искам да ми разкажеш какво е станало, в детайли. Искам да ми кажеш какво си казала на полицията и те какво ти казаха. Всичко, за което се сещаш.

— Защото си адвокат.

Продължителният му спокоен поглед направи това, което думите не успяха. Накара я да се почувства глупаво. Да почувства, че е постъпила погрешно.

— Защото сме свързани. — Тонът му, спокоен като погледа му, довършиха работата. — Защото това започна с мен, с Блъф Хаус или и с двете. И защото съм адвокат.

— Добре. Първо да си събера нещата. — Когато Илай повдигна вежди, тя сви рамене. — Твърде студено е да те оставя да спиш навън. Освен това знам, че няма причина онзи да се върне тук отново. Има обаче причина да иска отново да се вмъкне в Блъф Хаус. Или поне така изглежда. Така че ще си събера някои неща и идвам с теб.

Илай се зачуди дали това не беше компромис. Дали не е онова, за което баба му беше говорила. Това щеше да помогне и на двете страни да намерят равновесието.

— Добре.

Щом тя излезе от кухнята, той надигна недопитото й вино.

— Спечелихме тази битка — каза на Барби. — Но не мисля, че сме спечелили войната. Все още.

Остави Абра на спокойствие, докато пътуваха към дома му и остана долу, когато тя се качи, за да си разопакова нещата. Ако се настанеше в друга стая, щеше да се оправя с това по-късно. Засега му беше достатъчно да знае, че тя е с него и в безопасност.

Влезе в кухнята и затършува из хладилника и фризера. Имаше останало малко от бута и много от мезетата. Дори и той можеше да спретне свястна вечеря.

Когато тя слезе, вече бе подредил върху масата за закуска типичната за понеделник вечеря от неделните остатъци.

— Можеш да ми разказваш, докато се храним.

— Добре. — Абра седна и изпита смътно удовлетворение, когато Барби избра да се свие в нейните крака вместо в неговите. — Съжалявам, че те накарах да се чувстваш така, сякаш не ти се доверявам. Това не е така.

— Отчасти имаш право, но ще стигнем дотам по-късно. Разкажи ми точно какво стана. Стъпка по стъпка.

Отговорът му само угнети и без това лошото й настроение.

— Исках да медитирам — започна тя и му разказа всичко по възможно най-точния начин.

— И въобще не си докоснала пистолета?

— Не. Падна, когато изтървах кутията, и го оставих там.

— И доколкото ти е известно, не са намирали отпечатъци, които не би трябвало да бъдат там?

— Не, само влакна.

— Полицията не ти се е обаждала оттогава?

— Днес Вини ми се обади, само да провери. Каза, че резултатите от балистичната експертиза трябва да са готови утре или в сряда, но по-вероятно в сряда.

— Какъв беше пистолетът? Регистриран ли е бил?

— Не ми съобщи. Мисля, че трябваше да внимава какво ми казва. Обаче знаят, че не е мой. Никога не съм притежавала оръжие. Никога дори не съм държала оръжие. А ако това е пистолетът, убил Кърби Дънкан, те знаят, че съм била тук, с теб.

Двамата се прикриваха умело. Нали точно това щеше да реши Улф?

— Какво каза адвокатът ти?

— Да му звънна, ако поискат отново да ме разпитват, и че той ще се обади директно на детектив Корбет. Да не се тревожа, че ме подозират за убийство. Никой не мисли, че съм убила Дънкан.

— Може аз да съм подхвърлил пистолета в дома ти.

— Което би било тъпо, а ти не си такъв.

— Може да съм те използвал за секс и потенциална жертва.

За първи път от няколко часа тя се усмихна.

— Никакъв секс повече, ако ще съм ти жертва. И въобще няма логика да си направил това, защото така само отново ще привлечеш вниманието им върху себе си. Точно каквото е искал оня, който е подхвърлил пистолета и после се е обадил анонимно на Улф. Всичко това вони на постановка, а Корбет не е идиот.

— Не, не мисля, че е. Но ето още нещо. Имаш досег с убиеца може би три пъти досега. Тук, в Блъф Хаус, след това в бара и после, като е слагал пистолета у вас. Това е притеснително, знаеш, че е така. И ти не си идиотка.

— Нищо не мога да направя по въпроса, освен да внимавам.

— Можеш да заминеш за известно време, да идеш при майка си. Но няма да го направиш — добави Илай, преди Абра да успее да му отговори. — И не мога да те виня. Но това е възможност. Друга възможност е да ми се довериш.

Да го чуе как й го казва, да знае, че му е дала причина да й каже това, я накара да се почувства напълно отчаяна.

— Илай, имам ти доверие.

— Не и когато стане напечено. Не знам дали би трябвало да те виня за това. Мъжете са те предавали. Баща ти например. Може между него и майка ти да не е потръгнало, но този човек си остава твой баща. Въпреки това той е избрал да не бъде такъв, да не е част от живота ти. Предал те е.

— Не живея с тази мисъл.

— Това е правилно, но фактите са си факти.

Тя се призна за победена.

— Да, така е. Наистина не означавам нищо за него, никога не съм означавала. Не живея с тази мисъл, но така стоят нещата.

— Не живееш с тази мисъл, защото е непродуктивна, а ти обичаш да създаваш.

— По интересен начин го извърташ. — Устните й отново се закривиха в усмивка. — Но е истина.

— И не се терзаеш от това, защото знаеш, че вината е негова. После идва онова копеле, което те е наранило. И те е сломило за дълго време. Ти си се грижела за него, вярвала си му, допуснала си го до себе си, а той се е обърнал срещу теб. Насилил те е.

— Колкото и лошо да беше, ако не беше станало, можеше да не бъда тук.

— Позитивно мислене. Но е станало. Доверила си се на някого, а той те е предал. Защо да не ти се случи отново?

— Не мисля по този начин. Не живея по този начин.

— Водиш отворен, енергичен и удовлетворяващ живот, който често намирам за удивителен. За такъв живот се иска да имаш гръбнак и сърце. Възхитително е. Не разчиташ често на чужда помощ, което също е възхитително, докато не се стигне до момента, в който може и трябва да потърсиш помощ, но не го правиш.