Гледката го очарова и привлече. Абра, следвана от другите, се наведе напред, изнесената й напред ръка беше извита над главата, тя се извъртя в талията и повдигна глава.

След това изпъна опорния крак, отново се изтегли напред, наклони се надолу, още надолу, докато дланта й не се опря на пода до стъпалото й, а след това изпъна другата си ръка към тавана. Отново се изви. Преди Илай да успее да отстъпи, тя завъртя глава, вдигна очи и погледите им се срещнаха.

Усмихна му се. Все едно че го очакваше, а може би пък не — случайно се беше озовал в ролята на воайор.

Той отстъпи назад и махна с ръце в жест, за който се надяваше, че е извинителен, но тя вече се изправяше. Видя я как даде знак на една от жените, докато вървеше между постелките и хората.

Какво да прави сега?

Вратата се отвори и Абра отново му се усмихна.

— Здрасти, Илай.

— Извинявай. Не знаех… докато…

— Божичко, ще замръзнеш! Влизай вътре.

— А, не, заета си. Просто се разхождах, а после…

— Добре де, влизай, преди аз да измръзна до смърт. — Направи стъпка встрани с дългите си боси крака и го хвана за ръката. — Дланта ти е ледена. — Дръпна го настоятелно. — Не искам студеният въздух да замрази групата ми.

Оставен без избор, Илай пристъпи вътре, така че тя да затвори вратата. В солариума се носеше ню ейдж музика подобно на ромона на воден ручей. Видя, че жената в крайните редици на групата отново заема онази извита поза.

— Съжалявам — каза отново. — Прекъсвам ви.

— Всичко е наред. Морийн може да ги води. Пък и почти приключихме. Искаш ли да отидеш в кухнята и да си сипеш чаша вино, докато свърша?

— Не, благодаря. — Отчаяно му се искаше да не се беше поддавал на импулса си да дойде тук. — Аз само… Бях излязъл на разходка и само наминавам, защото се сетих, че не съм ти платил за продуктите.

— Хестър се погрижи за това.

— О. Трябваше да се сетя. Ще говоря с нея.

Скица с молив в рамка до входа го разсея за момент. Разпозна работата на баба си дори и без инициалите Х. П. Ландън в долния ъгъл.

Разпозна и Абра, слаба и изпъната в поза Дърво, с ръце над главата и с усмивка на лицето.

— Хестър ми я подари миналата година — обясни Абра.

— Моля?

— Скицата. Придумах я да дойде по време на някой урок да порисува — като стъпка да я убедя да започне да се упражнява. Така че ми подари рисунката в знак на благодарност, след като се влюби в йогата.

— Страхотна е.

Не си даваше сметка, че Абра още държи ръката му, докато не го дръпна след себе си.

— Раменете наведени и извити назад, Лий. Точно така. Отпусни челюстта си, Хедър. Добре. Така е добре. Извинявай — обърна се към него.

— Не, ти извинявай. Преча ти. Ще те оставя да работиш.

— Сигурен ли си, че не искаш чаша вино? Или пък да видим… — Хвана го и с другата си ръка и разтърка дланта му, за да го стопли. — Горещ шоколад?

— Не. Не, но благодаря. Трябва да се връщам. — Ръцете й го разтриваха и предизвикаха бърза и почти болезнена топлина, която подсили усещането, че е замръзнал до кости. — Май че… ще вали.

— Чудесна вечер да си вкъщи край огъня с хубава книга. Добре. — Пусна ръката му, за да отвори отново вратата. — Ще те видя след два дена. Обади ми се или направо ела, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря.

Тръгна си бързо, за да може тя веднага да затвори вратата и да запази топлината вътре.

Но Абра остана на прага и се загледа след него.

Сърцето й — за което често й казваха, че е прекалено меко и отворено — се изпълни със съчувствие.

Откога ли, зачуди се, някой друг, освен семейството му го беше канил да влезе и да се спаси от студа?

Затвори и се върна в солария, кимна на приятелката си Морийн и отново пое групата.

Докато привършваше финалната релаксация видя снега, който Илай бе предрекъл, че ще завали, меко да се трупа зад стъклото и уютното й кътче заприлича на вътрешността на чудата снежна топка.

Беше прекрасно.

— И не забравяйте да пиете вода. — Вдигна собствената си бутилка, докато жените сгъваха постелките си. — И срещата ни за утре сутрин в сутерена на Унитарианската църква си остава за девет и петнайсет.

— Обичам тази група. — Хедър Локаби разроши късата си руса коса. — Уини, мога да те взема от вас, ако искаш.

— Първо ми се обади. Ще се опитам да дойда.

— И така — Хедър разтърка ръце, — това този ли беше, за когото си мисля?

— Извинявай? — отвърна Абра.

— Мъжът, дето дойде по време на урока. Не беше ли Илай Ландън?

Името мигновено предизвика мърморене. Абра усети как ползите от упражненията по йога се разсейват, докато раменете й се стягат.

— Да, това беше Илай.

— Казах ти. — Хедър сръга Уини с лакът. — Казах ти, че чух, че се мести в Блъф Хаус. Ти наистина ли ходиш да чистиш там, докато той си е вкъщи?

— Няма много за чистене, ако никой не живее там.

— Ей, Абра, не се ли притесняваш? Така де, обвинен е в убийство. На собствената си жена. И…

— Оправдаха го, Хедър. Спомняш ли си?

— Само защото не са намерили достатъчно доказателства да го арестуват не означава, че не е виновен. Не бива да оставаш в онази къща сама с него.

— Само защото медиите обичат сочния скандал, особено ако са замесени секс, пари и почитани фамилии от Нова Англия, не означава, че не е невинен. — Морийн изви яркочервените си вежди. — Нали знаеш онова старо законово правило, Хедър? „Невинен до доказване на противното“.

— Знам, че са го уволнили и че е бил защитник на престъпници. Подозрително ми се струва, ако ме питате, да го уволнят, ако не е бил виновен. Освен това казаха, че е основният заподозрян. Свидетели са чули да заплашва жена си същия ден, когато е била убита. Щяла е да вземе купища пари след развода. А и той не е имал никаква работа в къщата, нали така?

— Била е неговата къща — изтъкна Абра.

— Ама се е преместил. Само казвам, че там, където има дим…

— Понякога, където има дим, някой друг е запалил огън.

— Толкова си доверчива. — Хедър прегърна Абра с една ръка искрено, като че я покровителстваше. — Просто започвам да се притеснявам за теб.

— Мисля, че Абра има достатъчно добра преценка за хората и може да се грижи за себе си. — Грета Париш, най-възрастната в групата, на седемдесет и две, облече топлото си и практично вълнено палто. — А Хестър Ландън не би отворила дома си за Илай, който винаги е бил благовъзпитан младеж, ако имаше подозрения, че е виновен.

— О, аз дълбоко обичам и уважавам госпожа Ландън — започна Хедър. — Всички ние се надяваме и се молим да се оправи достатъчно, за да се прибере по-скоро у дома си. Обаче…

— Без „обаче“. — Грета нахлупи шапка клош върху оловносивата си коса. — Това момче е част от нашата общност. Може и да живее в Бостън, но е Ландън и е един от нас. Бог е свидетел, че е минал през ада. Не ми се ще да мисля, че някой може да му създаде допълнителни неприятности.

— Аз… Аз нямах това предвид. — Хедър смутено ги огледа. — Честно, нямах такива намерения. Само се притеснявам за Абра. Не мога нищо да направя.

— Вярвам, че се притесняваш. — Грета й кимна отсечено. — Вярвам също, че нямаш причини да се притесняваш. Упражненията днес бяха много добри, Абра.

— Благодаря. Искаш ли да те закарам до вас? Доста силно вали.

— Мисля, че мога да понеса три минути ходене.

Жените се облякоха и излязоха. Морийн се забави.

— Хедър е кучка — оповести тя.

— С доста хора е така. Мнозина мислят като нея. Щом е заподозрян, значи трябва да е виновен. Това е неправилно.

— Естествено. — Морийн О’Мали, с коса, огненочервена като веждите й, отново отпи от бутилката си. — Проблемът е, че не знам дали и аз нямаше да мисля така, поне в някакво цинично малко кътче на съзнанието си, ако не познавах Илай.

— Нямах представа, че го познаваш.

— Беше първото ми сериозно гадже.

— Задръж така. — Абра я посочи и с двата си показалеца. — Просто задръж. Това си е история за чаша вино.

— Няма нужда да ми извиваш ръцете. Чакай само да пратя съобщение на Майк, че ще се забавя още половин час.

— Действай. Отивам да сипвам виното.

В кухнята Абра избра бутилка бира, докато Морийн се разполагаше на дивана в уютната дневна.

— Казва, че всичко е наред. Децата още не са се избили и в момента щастливо лудуват в снежната буря. — Погледна телефона си, усмихна се, когато Абра й подаде чашата, и я изчака да седне. — Благодаря. Предполагам, че това ще ме подсили, преди да ида до съседната врата и да вляза в битката, а после да нахраня войските.

— Започвай да разказваш.

— Бях на петнайсет и макар че вече се бях целувала, това всъщност беше първата ми целувка. Езици, ръце и тежко дишане. Нека най-напред уточня, че момчето имаше най-прекрасните устни и наистина чудесни ръце. Първият, трябва също да добавя, на когото позволих да докосне тези великолепни цици. — Потупа се по гърдите и отпи от виното. — Но не и последният.

— Детайли, моля.