— Ей сега се връщам.

Взе две бири заедно с фенерчетата. Поне това можеше да направи.

— По-добре от самун хляб. — Майк взе бирата и фенерчето и освети тавана на коридора. — Няма крушка.

— Следващия път ще донеса. — Въоръжен с фенерче, Илай пристъпи в коридора. — Доста е тесен и все пак е по-широк, отколкото си го представях. Предполагам, че са имали нужда от място, за да разнасят подноси и други такива. Стълбите изглеждат здрави, обаче внимавай.

— Може да има змии, и то много опасни. Ти влез първи.

Илай се засмя и тръгна надолу.

— Съмнявам се да се натъкнем на скелета на някой мразен иконом или на последните слова на небрежна домоуправителка, издълбани на стената.

— Може да видим призрак. Достатъчно зловещо е.

И прашно, и влажно. Стълбите скърцаха под краката им, но поне нямаше плъхове, които да ги гледат с червените си очички.

Илай спря, когато светлината от фенера му се спря на друга преграда.

— Чакай да помисля. — И да се ориентирам, добави наум. — Това трябва да се пада вторият етаж. Виждаш ли тук? Трябва да излиза към спалнята на баба ми. Сигурно тук е главният коридор. Боже, като деца бихме убили, за да ги отворим. Можех да се промъкна, да изскоча и да изкарам ангелите на сестра си.

— И точно това е била причината баба ти да запечата вратите.

— Аха.

— Мислиш отново да ги отвориш?

— Аха. Няма причина за това, но да.

— Това, че е яко, е достатъчна причина.

Продължиха по коридора, слизаха надолу, завиваха.

От скицата, която беше запомнил, Илай отсъди, че вратите някога се бяха отваряли на стратегически места из къщата, в гостните, кухнята, дневната, вестибюла и някъде в дебрите на мазето.

— По дяволите. Първо трябваше да преместим стелажите, които затварят другата стена.

Обаче намери лоста и издърпа вратата към себе си, така че двамата с Майк се озоваха срещу стари буркани и ръждясали инструменти, зад които видяха мазето.

— Трябва да отвориш отново тези коридори, човече. Помисли си за партитата за Хелоуин.

Илай обаче мислеше за нещо друго.

— Мога да го вкарам тук — измърмори той.

— А?

— Оня задник, дето влезе и копа тук долу. Трябва да помисля за това.

— Вмъкваш се тук и го примамваш вътре. Класически капан — съгласи се Майк. — И после какво?

— Мисля за това.

Затвори вратата, закле се да премести стелажите и да измисли план.

— Кажи ми. Нямам нищо против да участвам в залавянето на оня. Морийн все още е наплашена — обясни Майк, като тръгнаха обратно нагоре. — Не знам дали ще се успокои, докато не го заловят, особено след като всички смятат, че е същият, дето пречука детектива. Логично е.

— Да, така е.

— А когато разбра, че оня изрод е подхвърлил пистолета в къщата на Абра, съвсем се наплаши.

— Не мога да я виня, че… Какво? Какъв пистолет? Какви ги говориш?

— Пистолетът, дето Абра откри в… О. — Майк потрепери и пъхна ръце в джобовете. — Ами, по дяволите, тя не ти е казала.

— Не, не ми е казала. Но ти ще го направиш.

— Донеси ми още една бира и ще си кажа.

Обещание

„Тържествена и сладка мисъл

отново и отново ме облива.

Днес най-близо до дома съм, отколкото нявга съм била.“

Фийби Кари

21.

В края на дългия ден — два курса, голямо почистване и два масажа, Абра докара колата до дома си.

И просто остана да седи в нея.

Не искаше да влиза. С ненавист осъзна, че няма желание да влезе в собствения си дом, да докосва собствените си вещи, да използва собствената си баня.

Обичаше Лафинг Гъл, влюби се в къщата още в първия миг, щом я видя. Искаше си обратно това чувство, достойнството, удобството, правото над него, а в момента усещаше единствено страх.

Онзи беше развалил всичко, който и да беше, като бе влязъл в дома й и бе оставил след себе си насилие и смърт. Чудовището от гардероба с формата на пистолет.

Беше я изправил пред два избора. Да остави победата на чудовището — да се предаде, да седне и да се терзае. Или да се бори и да го победи.

Но погледнато по този начин, въобще нямаше избор.

Излезе от колата, извади масажната дъска и сака си и ги помъкна към вратата. Влезе и облегна дъската на стената, преди да внесе сака си в дневната.

Беше карала близо трийсет километра нагоре по крайбрежието, за да купи връзки сушени билки, с което натовари и без това заетия си ден, но щом ги извади от сака, сякаш усети благотворно въздействие.

Реши да запали малко от тях и да прочисти дома си. Почувстваше ли, че къщата е прочистена, значи беше прочистена. И когато отново си върнеше дома си, сериозно щеше да се заеме със създаването на малка оранжерия, така че да може да отглежда собствени билки в по-големи количества. Щеше сама да си прави скапаните връзки и да си има свежи подправки за готвене през цялата година.

А можеше и да ги продава. Още едно предизвикателство. Да произвежда собствени пликчета със сушени треви.

Нещо, над което да помисли.

Но засега щеше да даде всичко от себе си, за да прочисти ума си, да допусне в него само чисти и положителни мисли, докато пали стръковете билки за безопасност над голямата мидена черупка и раздухва огъня, за да започне да пуши. Нейният дом. Подовете, таваните, дори ъглите си бяха нейни.

Процесът на преминаване от стая в стая с аромата на бял градински чай и лавандула я успокои, докато не си припомни какво точно прави тук за себе си и за другите.

От вярата и надеждата се изковаваше сила.

Щом приключи с къщата, пристъпи в малкия вътрешен двор, като внимателно размахваше сухите треви, за да изпрати цялата си надежда и вяра във въздуха.

И видя Илай и кучето да изкачват стълбите от плажа.

Това я накара да се почувства малко глупаво, както си стоеше там с димящите клонки, докато вечерта се спускаше над плажа и мъжът и щастливото куче се катереха към нея.

Абра натика билките между речните камъни около малкия си дзен фонтан, където щяха да изтлеят безопасно.

— Каква красива двойка. — Усмихна се и тръгна към тях да ги поздрави. — И прекрасна изненада. Тъкмо се прибрах, едва преди няколко минути.

— Какво правиш?

— О. — Проследи погледа на Илай към димящия букет. — Просто малък домашен ритуал. Нещо като пролетно почистване.

— Гориш билки? Сигурно това гони злите духове?

— Мисля, че по-скоро прогонва отрицателните ни мисли. Семейството ти тръгна ли си сутринта?

— Да.

— Съжалявам, че не можах да остана да ги изпратя. Днес ми е доста натоварен ден.

Нещо не е наред, помисли си Абра, или нещо не е съвсем в ред. В този миг искаше единствено спокойствие, мир… и колкото и да беше необичайно за нея, да остане сама.

— Имам още доста за вършене — продължи тя. — Защо не мина покрай теб сутринта преди курса ми, за да взема списъка ти за пазаруване? Мога да купя нужните неща, преди да се върна, за да оправя къщата.

— Това, от което имам нужда в момента, е да ми кажеш защо трябваше да чуя от Майк, че някой е оставил пистолет в дома ти и че полицията е била тук за обиск. Ето от това имам нужда.

— Не исках да натоварвам семейството ти. Полицията я повиках аз — добави.

— Но не повика мен. Не ми се обади, не ми и каза.

— Илай, нямаше нищо, което би могъл да направиш, а и с къщата ти, пълна с хора…

— Това са глупости.

Абра изтръпна. Спокойствието, което беше постигнала чрез ритуала си, се сблъска с гнева му, както и с нейния собствен, кремък срещу стомана.

— Не са. Нямаше никаква причина да нахлуя в Блъф Хаус в събота и да обявя, че току-що съм намерила оръжието на убийството в кутията си с благовония, а ченгетата претърсват цялата ми къща.

— Откъдето и да го погледнеш, трябваше да ми кажеш. Адски сигурен съм, че трябваше.

— Е, не съм съгласна. Това си беше мой проблем, решението също беше мое.

— Твой проблем? — В гласа му се смесиха обида и гняв. — Така ли стана? Можеш да идваш в дома ми с разни супници, масажни дъски, кучета и бог знае още какво. Можеш да идваш посред нощ, за да затваряш разни скапани прозорци и да се отбраняваш от нападатели, но когато някой подхвърля пистолет в дома ти и се опитва да те накисне за убийство, това си било твой проблем? Убийство, което най-вероятно е свързано с мен! Но това не е моя работа?!

— Не съм казала това. — Дори в собствените й уши защитата й се видя слаба. — Нямах това предвид.

— А какво имаше предвид?

— Не исках да стоваря всичко това върху теб и семейството ти.

— Ти си забъркана в това, защото си с мен. И го постигна, като ме подтикваше и примамваше.

— Подтиквах те и те примамвах? — Собствената й обида изригна и тя се извъртя, за да улови малко от дима и да си възвърне спокойствието, но веднага разбра, че ще й трябва букет сушени билки с размера на Блъф Хаус, за да го постигне. — Примамвах те?