— Ако бях вманиачен търсач на съкровища, какво щях да търся тук горе?

Не и самото съкровище, реши той. Освен откраднатото писмо, скрито на видно място като в романа на По, нямаше какво друго. Никой не би могъл да вярва, че някой от предишните обитатели ще сбута сандък със съкровища до продънения диван или зад замъгленото огледало.

Обиколи помещенията, надничаше в кутии и сандъци, мяташе чаршафите обратно върху мебелите. Слънчевите лъчи прорязваха прашинките, а тишината в къщата се подчертаваше от шума на прибоя.

Не можеше да си представи да живее с цяла армия от слуги, които някога бяха спали в лабиринтите от стаи и се бяха събирали да се хранят или да си бъбрят. Никога не би могъл да бъде напълно сам, никога не би било съвсем тихо, а за истинско лично пространство и дума не би могло да става.

Предположи, че са направили компромис. За да се поддържа такава къща, да се живее в нея и да се осигуряват забавления, както е било при предците му, е била необходима цяла армия. Баба му и дядо му бяха избрали не толкова сложен начин на живот.

Във всеки случай времето на Гетсби беше отминало… поне в Блъф Хаус.

Все пак му се струваше срамота и загуба един цял етаж да е зает от покрити с чаршафи мебели, сандъци с книги, скринове, натъпкани с дрехи, покрити с платнища и пакетчета лавандула.

— Тук бих могъл да си направя ателие, нали? — запита той Барби. — Стига да можех да рисувам де. Баба може, обаче толкова много неща трябва да се махнат, а и тя обича да използва дневната си за това или пък да рисува на верандата.

Поспря да си почине и завъртя рамене, както му беше препоръчала Абра, след което тръгна из някогашното слугинско помещение.

— И все пак светлината тук е чудесна. Ей там има място за малка кухня. Мивката се оправя, слага се микровълнова… тази баня се ремонтира — добави, като видя тоалетната със старото казанче с верижка. — Или още по-добре, всички тези стари неща се поправят. Мебелите да влязат в употреба, вместо просто да си стоят тук.

Намръщи се, отиде до прозорците, които гледаха към брега. Огромни прозорци, удивителна гледка — най-вероятно в резултат на архитектурно решение, което не е било предвидено точно за удобство на прислугата.

Отиде до еркера и се замисли за първия си обход в деня, в който се беше върнал.

Да, може да работи тук, каза си отново. Нямаше да е нужно много, за да се пооправи мястото, а и на него не му трябваше кой знае какво. Да качи бюрото си, някои папки, полици… и да модернизира банята.

— Че кой писател не би искал мансарда. Да, може би. Може да го направя, след като баба най-сетне се върне вкъщи. Ще помисля над това.

Което нямаше нищо общо с целта му, призна си той, така че предприе втори обход. Представи си как камериерките слизат от железните си легла на зазоряване, босите крака по студения под. Икономът облича колосаната си бяла риза, главната икономка си прави списък със задълженията си за деня.

Тук беше съществувал цял един свят. Свят, за който семейството вероятно знаеше малко. А това, което не съществуваше, доколкото можеше да види, не си струваше влизането с взлом, нито пък потрошаването на костите на възрастна жена.

Върна се в просторния салон и огледа стария гардероб, облегнат на стена с ужасни според Илай тапети на цветя. При близък оглед не забеляза следи да е бил местен през последното десетилетие или повече.

Обхванат от любопитство, се опита да го избута, като притисна гръб в него. И не го помести с повече от сантиметър или два. Опита се да достигне тясното пространство зад него, после да подпъхне ръката си отдолу.

Не само непослушните малки момчета не биха могли да го мръднат, с това не би се справил и възрастен мъж. Не и сам.

Инстинктивно извади телефона си и превъртя списъка си с контакти, които Абра беше въвела. Избра номера на Майк О’Мали.

— Здравей, Майк, Илай Ландън е. Да, добре. Благодаря.

Отново се облегна на гардероба, солиден и стабилен като секвоя.

— Виж, дали днес ще имаш някоя свободна минута?… Наистина? Щом имаш свободен ден, не искам да нарушавам плановете ти… В такъв случай мога да се възползвам от помощта ти за една работа. Имам нужда от малко мускули. — Засмя се, когато Майк го попита кои мускули точно. — Всички… Задължен съм ти.

Затвори и погледна Барби.

— Вероятно е глупаво, а? Но кой може да устои на тайна стена?

Слезе надолу по стълбите и постоя в кабинета си, като си представяше как го мести на третия етаж. Реши, че идеята не е съвсем луда. По-скоро… ексцентрична.

Тапетите трябваше да се разкарат и сигурно щеше да се отвори работа с отоплението, тока, канализацията. И накрая трябваше да измисли какво да прави с останалото пространство там горе.

Но беше хубаво да мисли за това.

Барби надигна глава. Излая три пъти миг преди звънецът на вратата да се обади.

— Какви уши имаш! — възхити се Илай и тръгна с нея надолу по стълбите.

— Много си бърз.

— Защото ме спаси от работата по двора. Хей, здрасти! — Майк почеса Барби, докато тя душеше панталона му. — Чух, че си взел куче. Как му е името?

— Нейното име? — Илай потисна тръпка. — Барби.

— О! — Болка и съчувствие покриха лицето на Майк. — Сериозно?

— Ами дойде си с името.

— Става, стига да не й вземеш приятел и да го наречеш Кен. От известно време не съм идвал тук — добави Майк, като пристъпи във фоайето. — Адски голямо пространство. Морийн каза, че семейството ти е идвало за Великден. Как е госпожа Ландън?

— По-добре. Много по-добре. Надявам се да се завърне в Блъф Хаус до края на лятото.

— Чудесно ще е отново да е тук. Не че искаме да се разкараш от Уиски Бийч.

— Оставам.

— Без майтап? — Майк се ухили широко и го потупа по рамото. — Радвам се да го чуя, човече. Можем да използваме малко прясно месо в месечните си сбирки на покер. Ще вдигаме мизата и ще задържаме, когато вдигаш ти.

— С колко се влиза?

— С петдесет. Малък отбор сме.

— Кажи ми, когато се събирате следващия път. Онова чудо е нагоре по стълбите — каза Илай, като посочи и тръгна към стълбището. — Третият етаж.

— Страхотно. Никога не съм бил там.

— И аз не бях влизал от дете. Играехме горе, когато времето беше лошо, а един-два пъти сме си лягали там и си разказвахме истории за духове. Сега обаче е само склад.

— Значи ще сваляме нещо долу?

— Не. Само ще го преместим. Огромен гардероб. Двоен гардероб — добави Илай, като тръгнаха по стълбите. — Ей тук вътре.

— Хубаво пространство, ужасни тапети.

— Говори ми.

Майк огледа стаята и погледът му се спря върху гардероба.

— Огромен звяр. — Приближи се до него и прокара пръсти през гравираната му повърхност. — Красавец. Махагон, нали?

— Така мисля.

— Имам братовчед, който се занимава с антики. Ще се подмокри от кеф, ако му попадне нещо такова. Къде ще го местим?

— Само на няколко стъпки. — Под озадачения поглед на Майк Илай сви рамене. — Ами… Зад него има преграда.

— Преграда?

— Вход към коридор.

— Брей, мамка му! — Майк размаха юмрук във въздуха и погледът му засия. — Таен коридор? Накъде води?

— Надолу към мазето според това, което са ми разказвали. Само са ми казвали. Идея си нямах. Били са коридори за прислугата — обясни той. — Притеснявали са баба ми, така че ги затворила, но този и още един в мазето само ги покрила.

— Това е страхотно. — Майк потърка ръце. — Да го преместим това копеле.

Откриха, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тъй като нямаше как да го вдигнат, а да го избутат се оказа невъзможно, застанаха първо в единия му край, а после в другия, като го побутваха с по няколко сантиметра всеки път.

— Следващия път ще си вземем кран. — Майк се изправи и раздвижи рамене.

— Как ли са го домъкнали тук, по дяволите?

— Десет мъже и една жена, която обявява, че сигурно ще изглежда по-добре на отсрещната стена. И ако кажеш на Морийн, че съм казал това, ще се закълна, че си гнусен лъжец.

— Току-що ми помогна да мръдна десеттонен гардероб. Лоялността ми е твоя завинаги. Виждаш ли тук? Това е краят на преградата. Гадният тапет малко я прикрива, но като знаеш, че е там…

Опипа около тапетния бордюр, докато не напипа механизма. Когато чу слабото изщракване, погледна Майк.

— В играта ли си?

— Шегуваш ли се? Второто ми име е Играча. Отваряй.

Илай натисна преградата, усети как поддава леко, а после се открехна на два пръста към него.

— Я се отвори — измърмори той и натисна, докато отвори напълно.

Видя тесен коридор, а после — стълби, спускащи се мрака. Инстинктивно опипа стената за ключ за осветление и се изненада, като се натъкна на такъв. Но когато го натисна, не стана нищо.

— Или тук няма ток, или няма крушка. Ще взема две фенерчета.

— И може би самун хляб. За да пускаме трохички — обясни Майк. — И голяма тояга, в случай че има плъхове. Добре де, само фенерче — поправи се, като видя студения поглед на Илай.