— Защо никой не ми е казал това?

— Предполагам, че не са искали да те тревожат с всичко, което става. Но колкото и неприятна да е ситуацията, тя помогна на Илай да се съвземе. Той се вбеси, Хестър, сериозно се вбеси и вече е готов да стане и да се защитава. Това е хубаво.

— Много хубаво. — Хестър погледна навън към морето. — А това е много хубаво място човек да се защитава.

— Извинете, че ви прекъсвам. — Лиса влезе и потупа часовника на китката си.

— О, ето го и директора — измърмори Хестър.

— Трябва да си починеш.

— Седя. Пия страхотно мартини. Почивам си.

— Имахме договорка.

Със сумтене Хестър допи мартинито си.

— Добре де, добре. От мен се иска да си дремна точно като малката Сели.

— А ако не дремнеш, ставаш раздразнителна като Сели, ако си е пропуснала следобедния сън.

— Снаха ми хич не се притеснява да ме дразни.

— Затова ме обичаш — отвърна Лиса и помогна на свекърва си да се изправи.

— Не само по тази причина. Ще поговорим по-късно — каза на Абра.

Щом остана сама, Абра си позволи моментна депресия, миг на тревога. Дали не трябва да се извини и бързо да се върне вкъщи? За какво? За да е сигурна, че никой не е влизал и не е оставял други уличаващи доказателства?

Нищо нямаше да спечели, като се вманиачва, като постоянно трови съзнанието си. По-добре щеше да й е тук, реши, с хората. По-добре да се радва на мига.

Един бог знае какво може да стане после.

Изправи се и тръгна към кухнята. Би й харесало да сготви нещо, но си даде сметка, че в момента не е икономка, а гостенка.

Трябваше да занесе нещата си горе и да извади малките торбички с подаръци, които беше направила за семейството.

Трябваше да бъде заета.

Обърна се, когато Лиса влезе.

— Хестър все се оплаква за почивката, обаче редовно спи като пън за час.

— Винаги е била толкова активна и независима.

— Все едно не знам. Но един час почивка е нищо. В началото след злополуката рядко оставаше будна за цял час. Но опроверга всички лоши прогнози, а и аз не бих очаквала по-малко.

— Нека ти сипя вино. Чудех се с какво мога да помогна. С вечерята, с каквото и да е.

— О, ще ти обясня за вечерята. И сама мога да се оправям в кухнята, когато нашата Алис ме остави. Но не съм Марта Стюарт. А ти трябва да си чудесна готвачка.

— Трябва?

— Хестър така казва, а и сама мога да видя доказателствата. Илай е спрял да се топи и е почнал да трупа килца. Задължена съм ти за това.

— Обичам да готвя, а той се сети, че обича да яде.

— И си е спомнил, че обича кучета и разходки по плажа. И компания. Благодарна съм ти, Абра.

— Радвам се, че го накарах да си спомни.

— Няма причина да се притесняваш. Поддържаме приятелски връзки още преди да почнете да се виждате с Илай.

— Права си — въздъхна с облекчение Абра. — От дълго време не съм имала връзка с никого, особено с човек, който е близък със семейството си. Истината? Толкова съм свикнала да върша всичко, което трябва да се свърши тук, и все да търся нещо, което трябва да се направи. Не съм сигурна какво трябва да правя и какво не трябва, като съм гостенка.

— Защо не спреш да си гостенка и не приемем, че сме семейство? Хестър мисли за теб като за част от семейството. Илай също. Защо не почнем оттам?

— Би ми харесало. После мога да спра да се терзая.

— Накарах Макс да занесе нещата ти в спалнята на Илай. — Лиса се усмихна непринудено и намигна. — Не виждах смисъл в терзаенето.

Абра се засмя изненадано и кимна.

— Това улеснява нещата. Защо не ми кажеш какво предвиждаш за празничното меню, за да се погрижа?

— Можем да го направим. Но когато ни се отвори свободна минута, искам да ми кажеш точно какво става тук. Илай е навън и използва онова симпатично куче и горкичката стара Сейди като извинение, за да сподели с баща си всички подробности, които е премълчал пред мен. Да защитим женорята, че да не си разтревожат красивите главици.

Абра сви юмруци и постави ръце на кръста си.

— Наистина?

— Е, не е чак толкова зле, но не съм и много далеч. И аз преживях изминалата година, Абра. Всеки ден от нея. Всеки час. Искам да знам какво става със сина ми.

— Тогава ще ти кажа.



Надяваше се, че е постъпила правилно, но това, изглежда, беше единственият начин. Прямите въпроси изискваха директни отговори. Сега, ако можеше да се довери на преценката на Лиса, и двамата родители на Илай бяха запознати със ситуацията.

Без повече заобикалки и избягване на неприятните факти.

А и какво вършеше самата тя? Нима не заобикаляше и не избягваше неприятните факти? Илай определено имаше правото да знае за подхвърления пистолет, за претърсването на полицията. Не трябваше ли да му се довери напълно, да се разкрие напълно?

— А, ето ви. — Илай влезе усмихнат, с разрошена от вятъра коса. — Барби дезертира от мен и се предаде на баща ми и на новата си най-добра приятелка Сейди. Мисля, че твърде лесно се поддава.

— Добре, че е кастрирана. Някой хубав пес би могъл да я прелъсти.

— Наистина се радвам, че си тук. Разказах на татко за всичко, до най-дребните и неприятни детайли. Реших, че е време.

— Добре, защото тъкмо разказах същото и на майка ти.

— Какво…

— Илай, тя ме попита директно. Аз отговорих. А и ще се тревожи по-малко, като знае, вместо да се чуди.

— Само исках да се чувства спокойна и в безопасност за два дни.

— Разбирам. И аз си помислих същото и затова не… Това не е ли Хестър?

Крясъкът още не бе стихнал, когато Илай беше вече вън от стаята, преди Абра да е успяла да довърши въпроса си. Хукна към спалнята на баба си.

Въпреки токчетата си Абра също се втурна и видя Хестър, бяла като платно, да седи в леглото. Дишаше учестено и ръцете й трепереха, като ги протегна към Илай.

Бързо отиде в банята да сипе вода.

— Всичко е наред. Тук съм. Успокой се, бабо.

— Ето, Хестър, пий малко вода. Контролирай дишането си. — Гласът на Абра беше като балсам. — Дръж й чашата, Илай, докато наместя възглавниците. Искам да се облегнеш и да дишаш.

Хестър продължи да стиска Илай за ръката и бавно отпи, преди да остави Абра да я намести на възглавниците.

— Чух шум.

— Хукнах нагоре — започна Илай. — Не помислих.

— Не. — Без да сваля поглед от него, Хестър поклати глава. — Онази нощ. Онази нощ чух шум. Събудих се, защото чух шум. Спомням си… Помня, че станах.

— Какъв шум?

— Стъпки. Помислих си… Но после реших, че си въобразявам. В старите къщи има шумове. Свикнала съм. Реших, че е вятърът, но онази нощ беше лек, почти нямаше вятър. Само къщата, която скърцаше като някаква старица. Реших да си направя чай, от оня специалния, билковия, дето ти ми го даде, Абра. Успокоява. Щях да си направя чай и отново да заспя. Станах и тръгнах към стълбите. Откъслеци. Само откъслеци.

— Всичко е наред, бабо. Не е нужно да си спомняш всичко.

— Откъслеци — повтори тя. — Дали запалих осветлението? Не съм сигурна. Имаше ли достатъчно лунна светлина? Не съм сигурна. Исках чай и тръгнах надолу по стълбите.

Стисна още по-силно ръката на Илай.

— Видях нещо. Някого. Някого в къщата. Побягнах ли? Паднах ли? Не помня.

— Кого видя?

— Не знам. Не съм сигурна. — Гласът й заглъхна крехък като кристал. — Не мога да видя лицето му. Опитах се да тръгна нагоре, но той беше зад мен. Мисля… Реших, че няма да успея да се кача, затова хукнах надолу. Чувам го, чувам го как идва зад мен. А после не мога да си спомня нищо до момента, в който се събудих в болницата. Ти беше там, Илай. Първо тебе видях, когато се събудих. Знаех, че ще се оправя, защото те видях.

— Ти се оправи.

Целуна я по ръката.

— Имаше някого в къщата. Не съм сънувала.

— Не, не си сънувала. Няма да го оставя да се върне, бабо. Няма да те нарани отново.

— Сега ти си в къщата, Илай. Трябва да се пазиш.

— Ще се пазя. Обещавам ти. Сега Блъф Хаус е моя отговорност. Довери ми се.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. — Хестър затвори очи за миг. — Зад гардероба на третия етаж… големия двоен гардероб, там има механизъм, който отваря стена.

— Мислех, че коридорите са запечатани.

Дишането й отново се ускори и когато пак отвори очи, погледът й беше изпълнен с решимост.

— Да, повечето са затворени, но не всички. Любопитните момченца не могат да помръднат този тежък гардероб или етажерките в мазето, в старата му част, където дядо ти за известно време си беше направил работилница. Има още една стена зад етажерките. Останалото го запечатах. Компромис.

Сега успя да му се усмихне.

— Дядо ти ми правеше отстъпки, аз също му правех отстъпки. Така че не затворихме тези двата, за да не зазидаме окончателно традициите на Блъф Хаус. Никога не казах на баща ти, дори когато порасна достатъчно, за да не се прави на глупак.