С кучето до себе си, той отвори вратата на Абра. Две торби висяха от раменете й, а в ръцете й се крепеше покрит поднос.

— Съжалявам, нямах достатъчно ръце, за да си отворя сама.

Той се ухили и се наведе над подноса, за да я целуне.

— Тъкмо щях да ти звъня. — Взе подноса и се извъртя така, че тя да се озове до него. — Мислех, че ще дойдеш по-рано, но с нечовешки усилия успях да ти запазя няколко яйца.

— Благодаря. Просто трябваше да оправя някои неща.

— Проблем ли има?

— Какъв проблем? — Остави торбите. — Здравей, Барби. Здрасти.

Реши, че е по-добре да увърта, вместо да натресе тревожните вести на семейния празник.

— Пайовете отнемат време.

— Пайове?

— Пайове. — Взе отново подноса и тръгна към вътрешността на къщата. — По звуците мога да предположа, че купонът вече тече.

— Все едно са тук от цяла седмица.

— Това добре ли е, или зле?

— Добре е. Наистина е добре.

И сама видя, че е така, щом влязоха в кухнята. Всички се бяха скупчили около плота. Яйца, боядисани с различна степен на умение и творчески способности, вече бяха подредени в кошнички. Абра изписа на лицето си усмивка и се опита да забрави ужасния си ден, когато привлече вниманието им.

— Честит празник! — Втурна се да остави пайовете и веднага се обърна към Хестър. Прегърна я, затвори очи и я залюля. — Толкова е хубаво да те видя тук. Толкова е хубаво, че те виждам.

— Чакай да те огледам — отдръпна я Хестър назад. — Липсваше ми.

— Трябваше по-често да ти идвам на посещения.

— С твоя график? Да седнем — ти с чаша вино, а аз — с мартини, за да ми кажеш всички клюки. Понеже не ме е срам да си призная, че това също ми липсваше.

— В крак си с почти всички събития, но мога да заменя още някоя пикантна история за чаша вино. Роб. — Абра се изправи на пръсти, за да прегърне бащата на Илай.

Илай я наблюдаваше как се държи със семейството му. Прегръдките й идваха естествено — физическият контакт, интимното докосване. Но като я виждаше със семейството си, осъзна, че е влязла в живота им по начин, който му беше непонятен.

Даде си сметка, че е стоял… далеч. Беше се дистанцирал. Прекалено се беше отдалечил.

Само след минути Абра седеше до сестра му, използваше восъчен писец, за да рисува небоядисано яйце, и обсъждаше вероятни имена за новото бебе.

Баща му дойде при него.

— Докато са заети тук, хайде да ме заведеш долу и да ми покажеш тая работа в мазето.

Не беше най-приятната задача, но и това трябваше да се направи. Слязоха долу, тръгнаха през мазето и Роб се спря пред винарската изба.

Спря се там, мъжът, който беше предал телосложението си, ръста и очите на Ландън на сина си, с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните му в цвят каки.

— По времето на баба ми тук всичко беше пълно с конфитюри, желета, плодове, зеленчуци. Щайги с картофи и ябълки. Тук винаги ми е миришело на есен. Баба ти продължи традицията, макар не чак в такива мащаби. Но дните на безкрайните изтънчени приеми останаха в миналото.

— Помня някои изтънчени приеми.

— Нищо не е като едно време — каза Роб, щом продължиха. — Стотици хора, десетки от тях оставаха с дни, че дори и седмици, докато траеше сезонът. За това бяха нужни купища свободно време, килери с храна и напитки, къща, пълна с прислуга. Баща ми беше бизнесмен. Ако имаше някаква религия, то това беше бизнесът.

— Никога не съм знаел, че е имало коридори за прислугата. Наскоро чух за това.

— Затворили са ги още преди да се родя, за което съжалявах ужасно, като бях малък. Мама заплаши да направи така и с част от мазето. Обичах да се промъквам там с приятелите си, един господ знае защо.

— И аз така правех.

— Да не мислиш, че не знаех? — Роб се изкикоти и плесна сина си по рамото.

Щом се озоваха до старата част, отново спряха.

— Боже всемогъщи. Да де, каза ми колко е голямо, но не ти повярвах напълно. Що за лудост е тая?

— Треска за съкровища, боя се. Нищо друго няма смисъл.

— Човек няма как да е отраснал в Уиски Бийч и да не е прихванал от треската, пък дори и леката й форма.

— Ти?

— Като юноша трескаво вярвах в Зестрата на Есмералда. Преравях книгите, издирвах карти. Взимах уроци по гмуркане, за да се подготвя за търсенето на съкровището. Надраснах го, но нещо от магията остана. Обаче това… това е безсмислено. И опасно. Полицията има ли някакви предположения?

— Засега не, или поне не ги споделят с мен. А и в момента имат убийство на главата си.

Илай го беше обмислял, бе изчислявал плюсовете и минусите на това да сподели всичко с баща си. Но до този момент не бе разбрал, че е решил да се довери.

— Мисля, че може да са свързани.

Роб го изгледа.

— Хайде да изведем кучетата на разходка, а ти ще ми кажеш защо мислиш така. И каква е връзката.



Абра седеше с Хестър в дневната.

— Хубаво е — обяви младата жена. — Толкова ми липсваха тези мигове.

— Грижила си се за къщата прекрасно. Знаех, че мога да разчитам на теб. — Хестър махна към саксиите с цветята на верандата отвън. — Знаех си и съм била права.

— Получих помощ, но не голяма. Илай не го бива много за градинар.

— Това може да се промени. Друг човек е, откакто е тук.

— Имаше нужда от време, от пространство.

— Не само от това. Виждам отблясъци от човека, който е бил, както и от този, в който се превръща. Това радва сърцето ми, Абра.

— По-щастлив е, отколкото като дойде. Изглеждаше толкова тъжен, така изгубен, с толкова гняв под всичко това.

— Знам, и причината не е само в събитията от изминалата година. Позволи си да изгуби голяма част от себе си, защото даде обещание, а спазването на обещания е важно.

— Той обичаше ли я? Не ми се струва редно да питам.

— Мисля, че обичаше някои нейни черти и искаше да постигнат заедно каквото могат, искаше го достатъчно, за да даде обещание.

— Обещанието е страшно нещо.

— За някои — да. За хора като Илай. И за теб. Ако бракът му се беше оказал щастлив, може би щеше да се превърне в друг човек, в някакво ново издание на самия себе си. В някой, който би могъл да е щастлив от работата си като адвокат, от живота си в Бостън, а щеше и да е изпълнил обещанието. Щях да изгубя момчето, което някога растеше в Уиски Бийч, но това нямаше да е нещо лошо. Същото би могло да се каже и за теб.

— Предполагам, че може.

— Среща ли се с хора?

— Харесва самотата си, ала тя върви с работата, която си е избрал. Но, да. Май си допаднаха с Майк О’Мали и поднови познанството си с Вини Хенсън.

— А, онова момче. Кой би си помислил, че полуголият нехранимайко, дето пушеше трева, ще стане градски полицай.

— Винаги си го харесвала — личи си.

— Ами беше толкова приветлив. Радвам се, че Илай отново се е свързал с него и че е приятел с Майк.

— Мисля, че той лесно създава и запазва приятелства. А, и прекара една вечер на приказки със Стоуни. В бара. Двамата наистина се харесаха.

— Леле боже. Надявам се някой да го е докарал вкъщи… нямам предвид Стоуни.

— Прибрахме се пеш. — Абра осъзна какво е казала в момента, в който Хестър вдигна вежди.

— Чудех се. — С лека усмивка Хестър вдигна чашата си с мартини. — Лиса ми се стори много възхитена, че ще си с нас за уикенда.

— Не искам да става неудобно. Хестър, означаваш толкова много за мен.

— Че защо да ти е неудобно? Когато помолих Илай да остане, се надявах да намери онова време и пространство, да намери самия себе си. Освен това се надявах вие двамата да почнете да се прибирате заедно.

— Наистина ли?

— Защо да те лъжа? Всъщност възнамерявах сама да се заема с тая работа, ако се наложи, след като си стъпя напълно на краката. Обичаш ли го?

Абра отпи голяма глътка вино.

— Бързо действаш.

— Стара съм. Нямам време за губене.

— Стара, да бе.

— Но не толкова, че да не забележа, че не отговори на въпроса ми.

— Не знам отговора. Харесва ми да съм с него, да го наблюдавам как се превръща в човека, за когото говориш. Знам, че нещата и за двама ни са сложни, но съм щастлива.

— Усложненията са част от живота. — Хестър помълча и опита една от маслините в чашата си. — Знам част от това, което е ставало тук, но не всичко, мисля. Всички около мен са ужасно внимателни. Имам дупки в паметта си, но съм си съвсем наред с ума.

— Естествено, че е така.

— А скоро и останалата част от мен ще е наред. Знам, че някой е влизал в Блъф Хаус и това е притеснително. Знам и че някой е бил убит и полицията е претърсвала къщата, а това е още по-притеснително.

— Главният детектив не подозира Илай — побърза да каже Абра. — Всъщност той не вярва, че Илай има нещо общо с убийството на Линдзи.

С изписани на лицето облекчение и раздразнение, Хестър се облегна назад.