— Знаеше ли, че мразех да плавам?

Той я изгледа с неподправена изненада.

— Ти, Хестър? Първи помощник-капитан Ландън? Мислех, че обожаваш плаването.

— Дядо ти го обожаваше. А аз трябваше да пия хапчета, за да не ми се обръща стомахът. Обичам морето, но ми е по-добре да го гледам от сушата. Бракът е поредица от компромиси, които в най-добрия случай създават живот, партньорство. Ти направи компромис, Илай, и няма за какво да се извиняваш.

— Мислех утре да те изведа.

Това я разсмя.

— По-добре не.

— Защо си запазила яхтата?

Когато го изгледа простичко и му се усмихна, той разбра. От любов, помисли си и я целуна по бузата.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Значи си имаш куче.

— Май да. Имаше нужда от дом. Мога да обясня.

— Кучето е здравословна стъпка. — Отново го огледа и се облегна на бастуна си. — Изглеждаш по-добре.

— Дяволски се надявам да е така. И ти изглеждаш по-добре, бабо.

— Дяволски се надявам да е така. — Отново се засмя. — Ние с тебе сме двама ранени воини, нали така, млади ми Илай?

— Които в момента се изцеряват и стават все по-силни. Да се прибираме вътре, бабо.

Хестър въздъхна и стисна пръстите му, а след това, подпирайки се на бастуна си, отиде до стола и седна.

— Още има да се лекувам.

— Можеш да се лекуваш и тук. Ще остана с теб толкова, колкото трябва.

Очите й проблеснаха. За миг Илай се притесни, че ще види в тях сълзи, но се оказа светлина.

— Седни — нареди му тя. — Определено възнамерявам да се върна, но сега не му е времето. Ще е непрактично и неразумно да се натреса тук, докато всички ония лекари и физиотерапевти ме чакат в Бостън.

— Мога да те водя за процедурите. — Досега не си беше давал сметка колко много иска тя да се върне, не и докато не я видя на верандата, вперила поглед в морето. — Можем да уредим терапията ти да се провежда тук.

— Боже, колко много приличаш на мен по начина, по който мислиш. Точно това обмислях от момента, в който се свестих в болницата. Завръщането ми тук е едно от основните неща, които ми дават сила. Идвам от здрав род и бракът ми с Ландън само ме подсили още повече. Ще им натрия носовете на ония лекари, когато се оправя и си стъпя отново на краката.

— Те не познават Хестър Ландън.

— А, вече ме познават. — Тя отново седна. — Но все пак ми е необходимо още време. Имам нужда от майка ти. О, и от баща ти също. Той е добър син и винаги е бил. Но ми трябва Лиса, Бог да я поживи, поне за още известно време. Вече почвам да си стъпвам на краката, но все още не съм толкова добре, колкото бих искала, толкова, колкото ще бъда. Така че ще остана в Бостън, докато не се оправя до степен да съм доволна от себе си. А ти ще бъдеш тук.

— Толкова, колкото пожелаеш.

— Добре, защото точно тук те искам. Чудех се дали няма да се окажа последната Ландън в Блъф Хаус. Последният член на семейството, който ще живее в Уиски Бийч. Питала съм се повече от веднъж дали причината така и да не харесам Линдзи не е в това, че тя те задържаше в Бостън.

— Бабо…

— Добре де, все едно колко е егоистично и себично, това си беше част от въпроса. Не целият, но част от него. Щях да го приема или поне бих опитала, ако тя те беше направила щастлив… така, както Триша е щастлива в семейството си и от работата си в „Ландън Уиски“.

— Тя определено случи, нали така?

— Тя е следващата след баща ти и дядо ти. Родена е и е отгледана за това. Ти си повече като мен. О, можем да се оправяме с бизнеса, когато се наложи, а и не сме глупаци. Но това, което ни влече, е изкуството.

Протегна се и го потупа по ръката.

— Дори когато се ориентира към правото, това, което те правеше щастлив, беше писането.

— Струваше ми се прекалено забавно, за да се нарече работа. А сега, когато ми е работа, вече не ми е толкова забавно. Когато практикувах право, имах чувството, че върша нещо важно, нещо солидно. А сега изливам фантазията си на хартия.

— Това ли е всичко, което представлява писането за теб? Фантазиране?

— Не. Линдзи го наричаше така. — Почти беше забравил. — Не че беше груба, обаче… няколко разказа не й изглеждаха толкова впечатляващи.

— Предпочиташе впечатляващите неща и не го казвам грубо. Тя си беше такава, каквато си беше. Но в поредицата компромиси Линдзи рядко правеше отстъпки. Или поне аз не ги виждах. Хората, които казват, че за мъртвите се говори само добро или нищо, просто нямат смелостта да кажат каквото мислят.

— Ти имаш достатъчно смелост.

Не беше очаквал да говори за Линдзи, не и тук, с баба си. Но може би точно това беше мястото някои неща да намерят покой.

— Вината не беше само нейна.

— Вината рядко е само на един човек.

— Мислех, че ще тръгнем по собствен път, ще обединим силите си, слабостите си, целите си. Обаче се ожених за принцеса. Баща й винаги я наричаше така. Принцеса.

— Да, спомням си.

— Винаги получаваше каквото иска. Беше отгледана с вярата, че може, трябва и ще бъде така. По природа беше чаровна, невероятно красива и вярваше безрезервно, че животът й ще бъде съвършен, и то точно по начина, по който го иска.

— А животът не е сборник с приказки дори и за принцесите.

— Предполагам, че не — тихо каза той. — Стана така, че животът й просто не беше съвършен с мен.

— Тя беше млада и разглезена. Можеше да получи шанс да съзрее и да спре да бъде толкова егоцентрична. Наистина притежаваше чар и прекрасен вкус за изкуство, обзавеждане и мода. С времето би могла да постигне нещо с това. Но суровата истина е, че тя не ти подхождаше, а и не беше любовта на живота ти. Нито пък ти — нейната.

— Не — призна той. — И двамата не бяхме един за друг.

— В най-добрия случай може да се каже, че и двамата допуснахте грешка. Тя плати твърде висока цена за грешката си и съжалявам за това. Беше млада и красива жена, а смъртта й беше безсмислена и жестока. Но вече е минало.

Не, помисли си Илай, не и докато виновникът не си плати.

— Имам въпрос към теб — продължи Хестър. — Щастлив ли си тук?

— Щях да съм луд, ако не бях.

— И работата ти върви добре?

— По-добре, отколкото очаквах или се надявах. През по-голямата част от изминалата година писането беше по-скоро бягство, начин да успея да се откопча от мислите си. Сега ми е работа. Искам да бъда добър в това, което правя. Мисля, че престоят ми тук ми помага.

— Защото твоето място е тук, Илай. Принадлежиш на Уиски Бийч. Триша? Всички знаем, че животът й, семейството й, домът й са в Бостън. — Погледна през вратата на верандата, където Селина се беше проснала на пода до изпадналата в екстаз Барби. — За нея това е място, където да дойде, да изкара уикенда, лятната си отпуска, някоя почивка през зимата. Това никога не е бил домът й.

— Това е твоят дом, бабо.

— Дяволски си прав, така е. — Хестър повдигна брадичка, погледът й стана дълбок и мек, когато се загледа над люлеещите се теменужки към плискащите се вълни. — На този плаж се влюбих в дядо ти през една омайна пролетна нощ. Знаех, че ще бъде мой и че ще устроим дома си в тази къща, ще отгледаме тук децата си, ще живеем живота си. Това е моят дом, а което е мое, съм готова да го отстъпя.

Обърна се към Илай и мекият поглед стана твърд като стомана.

— Освен ако не ми кажеш и не успееш да ме накараш да ти повярвам, че не го желаеш, ти ще заживееш тук и ще бъдеш щастлив. Ще направя постъпки да ти припиша къщата.

Той застина и се втренчи в нея.

— Бабо, не можеш да ми оставиш Блъф Хаус.

— Мога да правя всичко, каквото си поискам, младежо — чукна го тя с пръст по дланта. — Винаги съм възнамерявала да направя точно това.

— Бабо…

Отново го чукна с пръст, този път като предупреждение.

— Блъф Хаус е къща, а в къщите трябва да се живее. Тя е твое наследство и твоя отговорност. Искам да знам дали желаеш да я превърнеш в свой дом, дали желаеш да останеш, когато се върна, и после — когато си отида. Има ли друго място, където предпочиташ да бъдеш?

— Не.

— Ами тогава го уредихме. Един проблем по-малко, за който да мисля.

С доволна усмивка отново погледна морето.

— Просто така?

Тя се усмихна и нежно положи ръка върху неговата.

— Вече си имаш и куче.

Илай се разсмя, а Триша отвори вратата на верандата.

— Ако двамата успеете да се откъснете оттук, време е за боядисване на яйцата.

— Да се залавяме. Помогни ми, Илай. Мога да сядам, но още ми е трудно да се изправям.

Той й помогна да стане и обви ръка около раменете й.

— Ще се грижа добре за къщата, обещавам ти. Обаче гледай скоро да си дойдеш у дома.

— Такъв е планът.

Хестър му остави доста храна за размисъл, но боядисването на великденски яйца с малката Селина — да не говорим за неотстъпващия й по нищо петдесет и осем годишен дядо — затрудняваха мисленето доста. Така че Илай просто се примири. Когато звънецът на входната врата звънна, локви боя бяха зацапали вестниците, с които беше покрит кухненският плот.