Нора Робъртс - Уиски Бийч

— Илай Ландън?

Очите й блеснаха. Корбет просто я наблюдаваше.

— Казали сте му, че знаете, че е невинен.

— И все пак трябва да задам този въпрос.

— Не е идвал тук през последните няколко седмици. Гледаше да е близо до Блъф Хаус след първото проникване. Трябваше да го умолявам да излезе от къщата за достатъчно дълго време, за да напазарува за семейството си, което ще идва този уикенд.

— Добре.

Корбет се изправи.

— Да погледнем нишките.

Абра изчака, докато двамата ги оглеждаха, а после зашепнаха нещо, хванаха ги с пинцетите и ги прибраха.

— Ще искате ли малко лимонада, детектив Корбет? Току-що я направих.

— Би било чудесно. А после защо не поседнете?

Нещо в начина, по който го каза, накара ръцете й да се изпотят. Сипа лимонадата и седна на масата.

— Да сте виждали някой да се мотае наоколо?

— Не. И не съм виждала повече мъжа от бара. Или поне не мисля, че съм го виждала. Би трябвало да го позная, въпреки че не можах да помогна кой знае колко с описанието. Точно затова отидох да взема благовония. Мислех, че може да ми помогне, ако опитам малко медитация. Напоследък съм доста изнервена и смятах, че това може да ме успокои.

— Изнервена?

— С всичко, което става, е разбираемо. А и… — По дяволите, щеше да го каже. — Някой ме следи.

— Видяхте ли някого?

— Не, но го почувствах. Не е плод на въображението ми, почти съм убедена, че не е. Вече знам какво е да те следят. Знаете какво ме сполетя преди няколко години.

— Да, така е.

— Е, чувствам го. Имам това чувство от няколко дни.

Погледна прозореца, който беше оставила отключен, погледна през стъклената врата на верандата към саксиите със смесени цветя, които беше подредила на слънцето.

— Доста време не съм в къщата и прекарвам повечето нощи при Илай. И тъй като съм била достатъчно небрежна, за да оставям прозорците незаключени, му е било забележително лесно да се вмъкне и да остави пистолета тук. Но защо? Не разбирам защо тук, защо мен. Или пък разбирам, но е заплетено. Ако някой е искал да ме дискредитира, да ме замеси, за да се хвърли съмнение върху алибито на Илай, защо просто не е подхвърлил оръжието в Блъф Хаус след взлома?

— Претърсили сме, преди да успее да го подхвърли, или не е планирал да го остави там — допусна Вини. — Извинете, детектив, избързах.

— Не, всичко е наред. През последните два дни Улф натискаше за разрешително за обиск за вашия дом. Началниците му не го подкрепят, моите — също. Той обаче не се отказва. Твърди, че някой му се обадил анонимно и му казал, че е видял жена, жена с дълга къдрава коса, която се отдалечавала от фара в нощта на убийството на Дънкан.

— Разбирам. — В стомаха й зейна хралупа. — А вие намирате пистолета тук. Така че или съм убила Дънкан, или съм била съучастник. Трябва ли ми адвокат?

— Няма да навреди, но точно сега нещата изглеждат такива, каквито са. Постановка. Това не означава, че ще прескочим процедурата.

— Разбирам.

Детективът опита лимонадата.

— Вижте, госпожице Уолш. Абра. Ще ви кажа как изглежда ситуацията и как ще я види шефът ми. Ако сте убили Дънкан, защо, за бога, не сте изхвърлили пистолета от скалата, особено след като претърсихме Блъф Хаус? А вместо това го криете в килера на спалнята си сред разни благовония? Подобно действие ви изкарва практически малоумна, а няма нищо, което да сочи, че не сте с всичкия си.

Абра само кимна. Все още не се доверяваше на гласа си.

— Намерихте го и ни се обадихте. Съвсем случайно водещият детектив по случая с убийството на съпругата на Ландън получава обаждане от анонимен източник — предплатена карта, както се установи — който три седмици след убийството твърди, че е видял жена с коса и тяло като вашите, която се отдалечавала от местопрестъплението във въпросната нощ.

— И детектив Улф му вярва.

— Може би да, може би не, но иска да си издейства разрешение за обиск заради това. Работата вони на постановка, некадърна при това, така че не вярвам Улф да й се върже, но както казах, не би имал нищо против да претърси дома ви.

— Тук няма нищо. Нищо… освен този пистолет.

— Ще постъпим според процедурата. Мога да издействам разрешение за обиск, но при всички положения ще бъде много по-лесно, ако просто ни допуснете.

Не й се искаше. От тази мисъл малко й призляваше. Но още повече й се щеше всичко да свърши.

— Добре, гледайте, търсете, правете каквото там трябва да правите.

— Благодаря. Когато приключим, искам да съм убеден, че това място е заключено, включително и прозорците.

— Да, ще се погрижа. И мисля, че ще прекарвам нощите или в Блъф Хаус, или при съседите, докато… за известно време.

— Най-добре.

— Трябва ли сега да кажете и на Илай? — Отпусна ръка, щом осъзна, че е стиснала колието от опушен кристал, което носеше — беше си го направила сама в ателието си — и усукваше верижката му. — Работата е там, че семейството му идва… сигурно вече са тук, за Великден. Мисля, че това ще разстрои всички.

— Докато не се наложи да говорим с него отново, не се налага да му казвам нищо.

— Добре.

— Обадих се да дойдат и да проверят за отпечатъци, но…

— Няма да има. Но такава е процедурата.

— Именно.

Щеше да го изтърпи. Къщата беше малка, нямаше да продължи дълго. Щеше да стои отвън, нямаше да се пречка. Осъзна, че така се е чувствал и Илай, когато полицията беше дошла да проверява, да се рови, да търси доказателства. И в онзи промеждутък от време той е имал чувството, че къщата не му принадлежи. Че вещите му не са негови.

Вини излезе навън.

— Приключват. Нищо. Няма отпечатъци по прозореца, по кутията, по съдържанието й. — Потупа я по гърба. — Претърсването е формалност, Абс. Съгласието ти за претърсване, без да се вади разрешително, само добавя допълнителни основания да се смята, че това е постановка.

— Знам.

— Искаш ли да постоя малко с теб?

— Не, трябва да се прибереш при семейството си. — Да боядисвате великденски яйца с момченцето си, помисли си тя. — Не трябваше да оставаш толкова време.

— Искам да ми се обаждаш по всяко време, за всичко.

— Ще го направя. Разчитай на това. Ще се пооправя малко и ще отида до Блъф Хаус. Искам да видя Хестър.

— Предай й поздрави от мен. Мога да те изчакам, докато си готова да тръгнеш.

— Не, добре съм. По-добре. Посред бял ден е. На плажа има хора. Онзи няма причина да ме притеснява за момента.

— Ти все пак дръж вратите и прозорците заключени.

— Ще го направя.

Изпрати го. Съседът й от отсрещната страна на улицата й помаха, а после продължи да копае градината си. Няколко момчета минаха на велосипеди.

Твърде оживено беше, че някой да се опита да се вмъкне, постара се да се убеди. А и нямаше причина точно сега да го прави.

Взе торбата за боклук и влезе в спалнята. Коленичи и събра всичко от пода, кутията и всичко останало. Нямаше как да знае какво е докосвал. Ако можеше, щеше да изхвърли цялото съдържание на килера.

Вместо това оправи грима си и събра някои неща в малка чанта, включително и рисунката. След като подреди кухнята, взе пайовете от ягода и ревен, които беше опекла, и ги опакова в кутия.

Отнесе ги в колата си и се върна за чантата и портмонето си. А когато заключи входната врата, сърцето й се сви.

Обичаше малката къща, а не знаеше кога отново ще се почувства сигурна в нея.