— Ще ги видя. Ау, много харесвам тези! — Хедър измъкна обиците от сребро и цитрин, последните, които Абра беше направила. — Малки сребърни лунички и звездички, а пък цитринът е като слънчице.

— Наистина са много хубави. — Жената с винените чаши се доближи до тях.

— Абра е от местните майстори. Донесла е някои нови неща.

— Имаме късмет, нали? О! Джоана, ела да видиш това колие. Толкова ти подхожда.

Абра размени самодоволен поглед с Хедър, докато й подаваше кредитната си карта. Като видя как трите жени се скупчиха около бижутата, разбра, че накрая май щеше да си позволи сладкия нов екип за йога.

Половин час по-късно си взе сладолед във фунийка и тръгна към вкъщи в доста по-добро настроение. Беше продала половината от бижутата, които беше занесла, както и две бройки от тези, оставени отпреди в магазина. Определено си беше време за нов екип и тя тъкмо го бе отбелязала на любимия си сайт.

А на всичкото отгоре беше спечелила и разкошни чаши за вино. Така й се отваряше шанс да покани Илай у дома на вино и вечеря на свещи.

Сега обаче щеше отново да опита медитация. Може би този път нещо щеше да се получи. Обикновено предпочиташе свежия морски въздух, но това не беше дало резултат. Реши, че е нужна промяна.

Прибра се, позабавлява се, като разопакова и изми новите си чаши, преди да ги подреди на кухненската лавица. Може би докато им се радва, позитивното й настроение ще получи нов тласък.

Водена от надежда, взе молив, бележник, копието от рисунката и подреди всичко на възглавницата си за медитация в спалнята си. Макар талантът й за рисуване да заслужаваше най-много тройка по собствената й преценка, надяваше се, че ще може да нанесе някои корекции или добавки. Започна да диша, отиде до шкафа, в който държеше тамяна, ароматните пръчици и различни поставки, които беше събирала с времето.

Прецени, че може би миризмата на лотос ще й помогне да отвори третото си око. Наистина би трябвало да опита това по-рано.

Взе кутията от най-горната лавица и я отвори.

И я изпусна със сподавено ахване, сякаш вътре имаше съскаща змия.

Благовонията й се разпиляха, поставките издрънчаха. А пистолетът тупна на пода. Инстинктивно отскочи от него. Първата й реакция беше да избяга, но после се намеси логиката.

Който и да беше сложил пистолета там, нямаше да седи в къщата и да я чака да го намери. Пистолетът беше там, сети се тя, след като започна да диша, за да го намери полицията.

Това означаваше, това трябваше да означава, че последният, който беше държал пистолета, е извършил убийство.

Отиде право при телефона.

— Вини. Имам наистина голям проблем. Можеш ли да дойдеш?

След по-малко от десет минути го посрещна на вратата.

— Не знаех какво друго да направя.

— Правилно си постъпила. Къде е?

— В спалнята. Не съм го пипала.

Поведе го към спалнята си и зачака, докато Вини го оглеждаше.

— Това е калибър 32-ри…

— От същия вид, дето…

— Аха.

Вини се изправи, извади телефона си и направи няколко снимки.

— Не си в униформа — сети се тя. — Не беше на служба. Беше си у вас със семейството си. Не трябваше да ти…

— Аби — обърна се Вини, прегърна я и я потупа бащински по гърба. — Успокой се. Корбет ще иска да научи за това.

— Заклевам се, че пистолетът не е мой.

— Знам, че не е твой. Никой не би си помислил друго. Успокой се — повтори той. — Ще оправим това. Имаш ли нещо студено?

— Студено?

— Да, кока-кола, сладолед, каквото и да е?

— А, разбира се.

— Бих пийнал нещо студено. Отиди да ми донесеш, а аз ще се погрижа за това.

Караше я да върши обичайни неща, за да я успокои, досети се тя. Така че щеше да се успокои.

Извади тиган, сипа вода и захар, после го сложи на котлона, за да се разтопи захарта, докато цедеше лимони.

Когато Вини дойде, тя тъкмо сипваше лимонадата във висока чаша.

— Нямаше защо да правиш чак такива неща.

— Гледах да съм заета.

— Прясна лимонада, току-що направена.

— Заслужаваш я. Кажи на Карла, че съжалявам, задето ви съсипах уикенда.

— Омъжена е за ченге, Абра. Наясно е с риска. Корбет е на път. Иска да види всичко на място.

А тя искаше пистолетът и смъртта, която го обвиваше, да напуснат дома й.

— И тогава ще го махнете оттук.

— Тогава ще го махнем — обеща той. — Ще го взема с мен.

— Излязох, отидох пеш до града, прекарах известно време в магазина за сувенири. Купих си фунийка сладолед и се прибрах.

Докато обясняваше, изсипа лимонадата върху леда и добави чиния хрупкави бисквити върху масата.

— Не може да съм отсъствала повече от час, час и петнайсет минути.

— Заключи ли вратите?

— Да. Много внимавам — обикновено — след проникванията в Блъф Хаус.

— Кога последно си отваряла онази кутия?

— Не ползвам често благовония и не съм купувала от доста време. Писна ми да купувам, да не ги ползвам и да ги подарявам. — Взе една от чашите. — Не знам точно, но бих казала, че поне от две седмици. Или може би три.

— Прекарваш доста време вън от вкъщи, доста време в Блъф Хаус.

— Да. Курсове, чистене, пазаруване — за мен и за клиенти. Поръчки. И повечето нощи прекарвам с Илай. Този, дето е убил Кърби Дънкан, го е подхвърлил, Вини, за да се опита да ме накисне.

— Това е повече от сигурно. Ще огледам вратите и прозорците, нали? Лимонадата е вкусна — добави. — А също и бисквитите.

Абра си остана на мястото, вместо да му се пречка. Огледът на къщата й нямаше да отнеме много време. Малка по размер, имаше три спални, макар че едната трудно би влязла и в определението за килер и й служеше като работилница. Кухня и дневна, цялата обляна в слънчева светлина. Две малки бани.

Не, нямаше да отнеме време. Изправи се и излезе на задната веранда. Още един плюс на къщата — голямото открито пространство. Толкова обичаше да работи там при хубаво време. Гледката, нащърбеният силует на малкия нос с фара, морската шир и синьото небе…

Точно това, което винаги беше искала — постоянното спокойствие и комфорт.

А сега някой се бе намесил в това, беше я наранил. Някой беше влизал в дома й, беше бродил из спалните и беше оставил след себе си смърт.

Обърна се, когато Вини се върна, изчака го да погледне вратата на верандата и прозорците от задната страна.

— Прозорците ти тук са отключени, два отпред — също.

— Аз съм идиотка.

— Не си.

— Обичам къщата да е отворена, да е проветрена. Маниачка съм в това отношение. — Прокара пръсти през косата си и се оскуба, защото й беше по-лесно, отколкото да се ритне. — Чак съм изненадана, че съм заключила някои прозорци.

— Тук има няколко нишки. — Вини направи снимки с телефона си. — Имаш ли пинцети?

— Да. Ще ти ги донеса.

— Не се сетих да донеса инструменти — каза той, когато тя се отдалечи. — Донесох торба за пистолета, но нищо друго. Това трябва да е Корбет — продължи, когато на вратата се почука. — Да го поканя ли?

— Не, аз ще го поканя.

С пинцети в ръка отвори входната врата.

— Детектив Корбет, благодаря ви, че дойдохте. Вини… Полицай Хенсън е отзад в кухнята. А пистолетът… Ще ви го покажа.

Поведе го към стаята.

— Изтървах кутията, всичко, като го видях вътре. Исках да взема малко благовония, а той беше там.

— Кога за последно отваряхте кутията?

— Казах на Вини, че преди може би около три седмици. Той, такова, направи снимки — обясни, когато Корбет извади фотоапарата си.

— А сега ще направя и аз. — Наведе се, извади молив и закачи предпазителя. — Имате ли пистолет, госпожице Уолш?

— Нямам. Никога не съм имала пистолет. Никога дори не съм държала пистолет. Дори играчка, наистина. Майка ми беше категорично против военните играчки, а аз обичах пъзели и конструктори, и… Говоря глупости. Нервна съм. Не ми харесва вкъщи да има пистолет.

— Ще вземем този с нас.

Корбет си сложи ръкавици, а Вини влезе.

— Детектив, тук има някои незаключени прозорци. Абра ми каза, че невинаги ги заключва. Взех някои нишки, закачени на един от задните.

— Ще ги огледаме. Кой е бил в къщата през последните две седмици?

— О, ами провеждам курсове по йога веднъж седмично вечерта, така че тук са били курсистите ми. И децата на съседите са идвали. О, господи, децата. Това заредено ли? Заредено ли е това чудо?

— Да, заредено е.

— Ами ако някое от тях беше дошло тук… Не разсъждавам логично. Нямаше да дойдат тук и да вземат тази кутия от най-горния рафт в килера ми. Но ако бяха… — Затвори очи.

— Да са идвали някакви техници, майстори? — запита Корбет, докато вадеше торба за събиране на доказателства от джоба си.

— Не.

— Хазяин, от кабелната, нещо такова?

— Не. Курсистите ми и децата.