Нора Робъртс - Уиски Бийч

Абра реши, че се е заключила. Заключена беше, това трябва да е отговорът. Беше медитирала, беше работила с художника на полицията, опита с визуализация — с което не я биваше особено — но всичко това плюс усилията и уменията на художника произведе рисунка, която можеше да представлява почти всеки мъж между трийсет и четирийсет години.

Всеки мъж, помисли си Абра, докато отново разглеждаше копието на рисунката — слабо лице, дълга, малко разрошена кестенява коса и тънки устни.

Не можеше да се закълне за устните, ако се стигне до това. Наистина ли бяха тънки, или си ги беше представила такива, защото се бе държал като задник?

Толкова за наблюдателността й. Намръщи се. А до този момент си беше мислила, че нивото й е над средното.

Разбира се, нямаше никакво доказателство, че онзи смучещ тоник с лимон задник има нещо общо с каквото и да било. И въпреки това…

Нямаше какво да се направи по въпроса поне до края на уикенда. Абра добави последното сребърно топче, за да довърши чифта обици от сребро и цитрин. Докато ги описваше на етикета, си представи, че семейството на Илай вече пътува насам.

Това беше едно хубаво нещо. Друго? Семейният празник в къщата се вписваше добре в представите й. Поне суетенето около това успя да отклони ума й от жалкия й провал с художника.

Искаше напредък. Взе очилата си за четене. Признаваше си, че се беше надявала да участва в разпознаването на нарушителя и потенциален убиец. Да помогне на Илай да разреши проблемите си, като донякъде допринесе за разрешаване на загадката. Искаше да направи всичко така, че да е подредено и спретнато, докато с пълна увереност съзнаваше, че животът е точно обратното.

Сега не можеше да се отърси от натрапчивото чувство на неудобство и нарастващо безпокойство.

Поне новите й бижута тръгнаха добре, ако можеше да се каже така. Но надеждата й, че творческата енергия ще успее да я отключи, продължи кратко.

Изправи работната си маса в малката си втора спалня и подреди нещата си по местата им. Щеше да занесе новата стока в магазина и може би да си купи нещо с печалбата.

Реши да иде пеш, за да се порадва на играта на нарцисите и зюмбюлите, които весело надничаха от пъпките си, на шарените великденски яйца, които се полюшваха от клоните на дърветата, на златните звънчета на форзициите.

Винаги й беше харесвало раждането на новия сезон, все едно дали носеше първата зеленина на пролетта или първия зимен сняг. Но днес тревогата я беше налегнала, така че поиска да спре при Морийн и да я убеди да слезе с нея до града.

Глупаво беше това чувство, че я наблюдават. Просто остатъчна реакция от станалото в Блъф Хаус. И фарът, помисли си, щом се обърна и изгледа бялата кула. Никой не я следеше… макар че не можеше да устои да не поглежда през рамо, нямаше как да пренебрегне мравките, лазещи по гърба й.

Познаваше къщите, познаваше повечето хора, които живееха в тях или ги притежаваха. Мина покрай крайбрежния бар и пребори пронизващия ужас и внезапното желание да се обърне и да побегне към вкъщи.

Нямаше да се остави на глупавите си мисли. Нямаше да се откаже от удоволствието на разходките из градчето, което беше превърнала в свой дом.

И нямаше да мисли как я сграбчват откъм гърба в тъмна празна къща.

Слънцето грееше, птиците пееха, колите бръмчаха по пътя, но все пак въздъхна с облекчение, когато навлезе в основната част на града с магазините, ресторантите и хората.

Зарадва се, като видя през прозореца клиентите в магазина за сувенири. Туристи, които щяха да изкарат почивката си на плажа, семейства като това на Илай, които идваха за уикенда. Понечи да влезе, когато видя Хедър зад щанда.

Отстъпи назад и си тръгна.

— Мамка му — изръмжа. — Мамка му.

Не беше я виждала, откак бе напуснала разревана урока по йога. Хедър не беше идвала и на домашните упражнения, нито на следващите уроци в графика. А вътре в себе си Абра таеше достатъчно гняв и негодувание, за да се възпре да й се обади.

Негативна енергия, предупреди се тя и спря. Беше време да я прогони, да възстанови своето чи. И може би най-сетне щеше да се отключи.

Във всеки случай Хедър си беше такава. Нямаше никаква причина да се трупат лоши чувства и от двете страни.

Абра се насили да се върне и да пристъпи вътре. Благоухания, приятна светлина, местни изделия и произведения на изкуството. Наложи си да си оправи настроението и да влезе.

Махна небрежно на другата продавачка и забеляза, че жената леко се намръщи, докато продължаваше да чака клиента си. Нямаше съмнение, че Хедър е споделила обидните си опасения с колегите си.

Кой би могъл да я вини, наистина?

Нарочно отиде при нея и търпеливо изчака, защото беше преднамерено игнорирана. Когато Хедър приключи с продажбата, Абра пристъпи напред.

— Здравей. Днес си заета. Трябват ми само пет минути. Мога да изчакам, докато ми ги отделиш.

— Наистина не знам кога ще стане това. Имаме клиенти.

Стиснала зъби, Хедър се извъртя зад тезгяха и се запъти към три жени.

Абра усети как гневът я стиска за гърлото. Вдиша дълбоко и издиша, след което импулсивно взе комплект ръчно изработени винени чаши, на които се възхищаваше от седмици, но не можеше да си ги позволи.

— Извинявай. — Изписала усмивка на лицето си, тя ги занесе при Хедър. — Ще ми обърнеш ли внимание? Ужасно ми харесват тези. Не са ли прекрасни? — обърна се към една от жените и получи възхитено одобрение, като едната от тях дори се наведе да вземе комплект чаши за шампанско от същия майстор.

— Ще бъдат чудесен сватбен подарък.

— Нали? — Сърдечно усмихната, Абра завъртя една от чашите си към светлината. — Направо съм влюбена в гравираните столчета. Просто не можете да сбъркате със стоките в „Заровените съкровища“ — добави, забила поглед в Хедър.

— Разбира се. Ако имате въпроси, просто питайте — каза Хедър на клиентките, а после се върна на щанда.

— Сега аз съм клиент — обяви Абра. — Първо, липсваше ни на курса.

Все още стискайки зъби, Хедър измъкна мехурчеста опаковка изпод тезгяха и започна да я увива около чашата.

— Бях заета.

— Липсваше ни — повтори Абра и сложи ръка върху дланта на Хедър. — Съжалявам, че се скарахме и че казах неща, които те разстроиха и нараниха чувствата ти.

— Накара ме да се почувствам, все едно съм интригантка, а аз…

— Съжалявам — отново каза Абра. — Аз обаче имам връзка с Илай. Грижа ме е за него. Някои от нещата, които ти каза, нараниха мен.

— Там имаше полиция.

— Знам. Но не защото е направил нещо нередно. Някой проникна в Блъф Хаус на два пъти, сигурни сме в това. А първия път ме нападна, който и да е бил той.

— Знам. Още една причина да се тревожа.

— Оценявам загрижеността ти, но не Илай се опита да ме нарани. Той беше в Бостън. И не той е този, който… — Огледа се бързо наоколо, в случай че някой от клиентите стои твърде близко, за да я чуе. — Не той е убил детектива от Бостън, защото бях с него, когато е станало това. Това са фактите, Хестър, потвърдени от полицията.

— Претърсваха Блъф Хаус.

— За да бъде всичко както трябва. Биха могли да претърсят и моята къща.

— Твоята? — Шок и искрена загриженост се изписаха на лицето на Хедър. — Защо? Това е тъпо. Не е правилно.

Щом Хедър изписука обидено, Абра разбра, че ледът се е пропукал.

— Защото има едно, само едно ченге от Бостън, което не може да приеме фактите и доказателствата и от цяла година преследва Илай. Сега си е наумил да дебне и мен.

— Мисля, че това е ужасно.

— И аз, но тъй като нямам какво да крия, нека се забавлява. В момента нашата местна полиция също разследва. На тях много повече вярвам, че ще открият какво става и кой е отговорен.

— Ние ще се погрижим за себе си — обяви Хедър с нотка на гражданска гордост. — Само бъди внимателна.

— Ще бъда.

Абра се опита да не настръхне, когато Хедър се зае да опакова чашите. Сбогом, сладък нов екип за йога. Но когато бръкна в чантата си, за да си извади кредитната карта, се сети за бижутата.

— За малко да забравя. Направих десетина от тези. — Извади ги и ги сложи на щанда, всяко в своя опаковка. — Можеш да им хвърлиш едно око, когато ти се отвори време. Само ми кажи.