Записа си бележка върху лист от хартиеното кубче, което намери в чекмеджето на бюрото, и го залепи на монитора. Напоследък много лесно забравяше.

Нямаше смисъл да отлага подреждането на багажа си. Най-малкото, трябваше да смени дрехите, които беше носил вече два дена. Не можеше да си позволи отново да се изостави.

Възползва се от приповдигнатото заради писането настроение, навлече палтото си, напомни си да си обуе и обувките и излезе, за да си вземе багажа.

Когато започна да разопакова, откри, че е действал доста неразумно. Едва ли щеше да му е нужен костюм, още по-малко пък три, четири чифта официални обувки, петнайсет — боже! — вратовръзки. Просто навик, каза си. Явно беше подреждал багажа си на автопилот.

Извади натиканите из преградите книги, откри и зарядното за телефона си и айпода. Щом веднъж нещата си намериха място в стаята, той се почувства някак по у дома си.

Така че разопакова чантата за лаптопа, пъхна чековата си книжка в чекмеджето на бюрото заедно с маниакалния си запас от химикалки — трябваше да плати на съседката, след като почисти.

Сега вече можеше да излезе на разходка. Да се разтъпче, да направи малко упражнения, да подиша чист въздух. Здравословни и творчески дейности. Тъй като не искаше да полага усилия, се наложи над себе си, като си даде обещание. Да излиза навън всеки ден, дори да е само за разходка по брега. Не изпадай в отчаяние, не се поддавай на мрачни мисли.

Облече се, пъхна ключовете в джоба си и излезе през вратата на верандата, преди да е размислил.

Насили се да прекоси павираната алея въпреки вилнеещия вятър. Петнайсет минути, реши, докато вървеше към стъпалата за плажа със сведена глава и присвити рамене. Това си се броеше за излизане. Слезе, повървя в едната посока седем минути и половина, след това тръгна да се прибира.

После щеше да запали камината и да поседи умислен пред нея с чаша уиски, стига да поиска.

Пясъкът от дюните се вихреше в танц, а морският вятър брулеше крайбрежната растителност. Белите гребени на вълните, за които писа на баба си, се издигаха и галопираха като коне над оловносивата ледена вода. На всяко вдишване въздухът прерязваше гърлото му като счупено стъкло.

Вятърът държеше Уиски Бийч в ледената си прегръдка и му напомни, че е забравил да си сложи ръкавици и шапка.

Утре може да повърви трийсет минути, опита да се спазари със себе си. Или да си избере някой ден от седмицата и да излезе за час. Кой е казал, че трябва да излиза всеки ден? Кой е измислил правилата? Дяволски студено беше навън и дори идиот би могъл да погледне забуленото небе и да отгатне, че издутите кипнали облаци нямат търпение да изпуснат снежния си товар.

И само идиот би вървял по брега в снежна буря.

Достигна основата на посипаните с пясък стълби, потънал в мислите си, почти удавени от рева на водата и вятъра. Нямаше смисъл от тази работа, убеди се сам и точно преди да се обърне и да започне да се катери, вдигна глава.

В тържествен поход вълните напускаха оловносивия си свят и щурмуваха брега като бойки овни, изпълнени със сила и ярост. Свирепите им викове един след друг отекваха по време на безмилостното настъпление и последващия отбой. Скалите се възправяха гордо срещу кипналия пясък и след като атакуваха, вълните се престрояваха и нападаха отново във война, която никоя страна нямаше да спечели.

А над бойното поле издутото небе чакаше и наблюдаваше, все едно пресмяташе кога да засипе враговете със собствените си оръжия.

Така че Илай спря поразен от ужасяващата мощ и красота, от абсолютното великолепие на енергията.

После, докато войната бушуваше, той тръгна.

По целия дълъг бряг не срещна жива душа. Чуваше само острия вятър и гневния прибой. Над дюните домовете на хората бяха с плътно затворени прозорци, за да се опазят от студа. Доколкото виждаше, никой не слизаше по стълбите към плажа. Нямаше никого и на вълнолома, където яростните вълни безмилостно блъскаха колоните.

Точно сега, в този миг, беше сам като Робинзон Крузо. Но не беше самотен.

Невъзможно бе да си самотен тук, осъзна, заобиколен от цялата тази сила и енергия. Обеща си да го запомни, да запамети това чувство за следващия път, когато тръгне да си търси извинения, за следващия път, когато почне да се оправдава, задето се опитва да се затвори в себе си.

Обичаше брега, а тази плажна ивица беше любимата му част от него. Обичаше усещането преди буря — зимна, лятна, пролетна — нямаше значение. Обичаше живота тук по време на сезона, когато хората се гмуркаха под вълните, изтягаха се на кърпите си или пък седяха на шезлонги под чадърите. Обичаше картината, която рисуваше изгревът, или леката целувка на летния здрач.

Защо толкова дълго се беше лишавал от това? Не можеше да вини обстоятелствата, не би могъл да вини и Линдзи. Можеше и трябваше да идва — заради баба си, заради самия себе си. Но беше избрал по-лесния начин, вместо да обяснява защо жена му не може да идва, да измисля извинения и за нея, и за себе си. Би могъл да се противопостави на Линдзи, когато тя настояваше да идат на Кейп Код или Мартас Вайнярд, или пък на продължителна почивка на Лазурния бряг.

Обаче по-лесният начин се оказа не толкова лесен и Илай бе изгубил нещо важно за себе си.

Ако не си го върнеше сега, единственият виновен щеше да е той.

Така че вървя по целия път до кея и си спомни момичето, с което беше завъртял горещ летен флирт точно преди да започне колежа. Сети се как ходеше на риба с баща си — нещо, което и двамата никак не умееха. Върна се още по-назад, в детството, копаеше пясъка край прибоя, за да търси пиратско съкровище с децата, с които бе завързвал краткотрайни летни приятелства.

Зестрата на Есмералда. Старата, но все още жива легенда за откраднатото от пирати съкровище в свирепа морска битка, загубено отново, когато пиратският кораб, позорният „Калипсо“, се разбил в скалите на Уиски Бийч точно в подножието на Блъф Хаус.

През годините беше слушал какви ли не варианти на легендата и като дете, в плен на магията й, беше играл тук с приятелите си. Щяха да изровят съкровището, да станат модерни пирати, натоварени с испански реали, съкровища и сребро.

И както всички други, намираха само миди, рачета и черупки. Но се радваха на преживените приключения по време на слънчевите лета.

Някога Уиски Бийч беше неговото съкровище, богатството му. Застанал там с разбунтувалите се разпенени вълни Илай повярва, че ще си го върне отново.

Стигна по-далеч, отколкото бе възнамерявал, и остана по-дълго, но когато пое обратно по пътя, си помисли за уискито край огъня като за удоволствие, за вид награда, а не за бягство или лек срещу мрачни мисли.

Май трябваше да си направи нещо за ядене. Не бе помислил за обяд. Даде си сметка, че от закуската не е ял нищо. Което означаваше, че е забравил поредното дадено обещание — да възвърне загубеното си тегло, да започне по-здравословен начин на живот.

Значи щеше да си направи нещо свястно за вечеря и да започне с този здравословен живот. Сигурно имаше какво да си забърка. Съседката беше заредила кухнята, така че…

Щом се сети за нея, погледна нагоре и видя Лафинг Гъл, загнездила се сред съседите си отвъд дюните. Тъмносинята й дъсчена облицовка с цвета на лято изпъкваше сред пастелните тонове и кремавото. Сети се, че някога вилата беше млечносива. Но чудатият островръх покрив, широката покрита тераса и стъклената гърбица на солариума не можеха да бъдат сбъркани.

Видя как зад това стъкло проблясват светлини, които разпръскваха мрака.

Реши да се качи и да й плати сега. В брой. Тогава можеше да спре да мисли за това. Оттам щеше да се прибере у дома, да си припомни другите къщи, хората, които живееха в тях… или които бяха живели.

С част от съзнанието си установи, че вече разполага с нещо забавно… и истинско, за което да пише на семейството си. Разходка по брега (ще я опише), отбиване при Абра Уолш на път за вкъщи. Дрън-дрън-дрън, новата боя на Лафинг Гъл изглежда чудесно.

Ето че не се изолирам, притеснено семейство. Излизам, създавам контакти. Положението е под контрол.

Докато се качваше, се забавляваше да съчинява имейл. Свърна по равна павирана пътечка през малък двор с храстчета и статуи — чудата сирена, изправена на извитата си опашка, жаба, свиреща на банджо и малка каменна пейка с крака — крилати феи. Толкова беше погълнат от новия за него пейзаж и съвършената му хармония с индивидуалността на вилата, че не забеляза движението в солария, остъкленото помещение, обляно в светлина, докато не стъпи на прага на вратата.

Няколко жени върху постелки за йога на земята заемаха с различна гъвкавост и опит поза, която определи като „обърнато надолу куче“.

Повечето бяха облечени в екипи за йога — цветните горнища и тесни клинове, които често виждаше в гимнастическия салон. Когато ходеше там де. Някои бяха предпочели анцузи, други бяха по шорти.

Всички се подпряха на един крак с леко поклащане, след което се изправиха с полюшвания и застанаха с подгънат крак напред. Изпънаха другия назад, протегнаха ръце напред и назад.

Леко объркан, Илай тръгна да отстъпва, когато осъзна, че групата води Абра.

Беше заела позиция, гъстата й коса бе вързана на опашка. Тъмнопурпурното горнище показваше дълги изваяни ръце; сивият клин прилепваше към тесните бедра и дългите крака, ноктите на тесните й стъпала бяха лакирани в същия пурпурен лак като цвета на горнището.