Свърших, каза си.

И реши да излезе от къщата, далеч от ония гласове. Изправи се и почти се спъна в кучето.

През последните няколко часа Барби беше лежала тихо като призрак, свита на кълбо до стола му.

Сега вдигна очи към него и учтиво потропа с опашка по пода.

— Предполагам, че си много добро куче.

Опашката взе да тропа още по-силно.

— Искаш ли разходка на брега?

Не разбра дали е налучкал някоя дума, или тя просто разбираше всичко, което й се казва, но Барби скочи на крака с блеснали от радост очи. Сега не само размахваше опашка, но и подскачаше.

— Ще приема това за „да“.

Тя хукна надолу по стълбите с него, отново подскочи, когато той взе каишката, оставена от Абра на масата, а после радостно изджафка, щом влязоха в пералното помещение, където завариха Абра да вади прането от сушилнята.

— Ей, какво става? — Тя постави прането в коша и почеса Барби. — Денят ви май върви добре?

— Смятам да изляза на разходка. Тя настоя да дойде. — Илай си взе якето от закачалката. — Защо не дойдеш и ти?

— Бих искала, но имам други планове.

— Шефът ти казва, че можеш да си починеш.

Абра му се усмихна.

— Сама съм си шеф. Ти само ми плащаш. Излез с Барби. Като се върнете, можеш да хапнеш нещо за обяд. А, я вземи това. — Извади червена топка от сака с кучешките играчки върху пералнята. — Обича да носи.

— Добре.

Права беше и за това, че сама си е шеф. Илай харесваше и уважаваше това в нея, способността й да намира и да върши работа, която я удовлетворява на толкова много нива. Някога си беше мислил, че е намерил същото в правото, а писането му беше служело като творческа почивка.

Сега му беше останало само то и животът му — на толкова много нива — зависеше от реакцията на онази жена в Ню Йорк с цветната колекция слънчеви очила, натрапчив бруклински акцент и остър критичен поглед.

Поведе Барби надолу по стълбите към бреговата ивица и реши, че няма да мисли за това. И понеже не можеше да спре да мисли, спря и огледа плажа, докато кучето подскачаше и се въртеше от радост.

По закон Барби трябваше да е с каишка, обаче долу нямаше никого… или почти никого.

Илай откачи каишката й, извади топката от джоба си и я подхвърли.

Тя хукна сред облаци пясък. Захапа топката, втурна се обратно към него и я пусна в краката му. Той отново я хвърли и после пак. Загуби им броя. Ако Илай изчислеше добре траекторията, Барби беше достатъчно бърза и внимателна, за да скочи и да улови топката още във въздуха.

И всеки път, щом тя се върнеше, за да остави топката в краката му, двамата се усмихваха един на друг.

Не гонеше птиците, за щастие, макар да им хвърляше изпълнени с копнеж погледи.

Илай заспори със себе си, но любопитството и малкото момче в него победиха. Метна топката към водата, за да я види какво ще направи.

Барби излая с неподправена радост и се втурна към морето. Плуваше като… ами като ретривър, реши той и се смя през цялото време, докато не му се наложи да притисне ръце до бедрата си. Тя заплува обратно към брега с червената топка в зъбите, а от големите й кафяви очи струеше дива радост.

Отново пусна топката в краката му и се изтръска. Напръска го.

— Какво правиш? — викна той и пак хвърли топката във водата.

Стоя там по-дълго, отколкото беше планирал — докато ръката, с която хвърляше топката, не омекна като преварен макарон. Но накрая и мъжът, и кучето бяха отпочинали и доволни един от друг по пътя обратно към Блъф Хаус.

На кухненския плот го очакваше чиния със студен сандвич, две нарязани по дължина кисели краставички и купа макаронена салата. До тях лежеше кучешка бисквитка.

На залепената бележка прочете: „Познай кое за кого е“.

— Забавно. Както виждам, ще ядем.

Вдигна кучешката бисквитка. Още щом я забеляза, Барби седна на пода с нетърпелив поглед в очите. Като на някой пристрастен към бисквитки, помисли си Илай.

— Добре де, Барби. Ти си добро куче.

Излезе на верандата и изяде обяда си на слънце, а кучето щастливо се изтягаше до стола му.

Май животът му, ако не се брояха убийството, взломът и облаците подозрение, към момента беше дяволски добър.

Когато се качи горе, чу Абра да пее. Първо надникна в спалнята си и понеже кучето влезе, за да огледа, той го последва, за да види как е нагънала хавлията на леглото този път.

Определено приличаше на куче. А на бележка от хартиено кубче с нарисувано на нея сърчице пишеше: „Барби обича Илай“.

Илай се огледа и видя, че Абра е донесла голяма кафява възглавница. Лежеше на земята до вратата на верандата. По начина, по който кучето се намести отгоре й, си пролича, че това си е било неговото легло. Така де, чувствай се като у дома си.

Остави кучето и проследи пеенето.

Завари я в спалнята на баба си. Беше разтворила широко вратите на терасата, макар все още да беше доста хладно. Видя спалното бельо, провесено на някакъв портативен простор, да се ветрее на вятъра.

И макар Хестър да я нямаше там, на нощното й шкафче стоеше вазичка с диви теменужки.

Малки неща. Абра много я биваше с малките неща, които създаваха голяма разлика.

— Здрасти. Как мина разходката? — Вдигна възглавница и я измъкна от калъфката.

— Чудесно. Кучето обича да плува.

Беше ги видяла от верандата. И докато ги гледаше, сърцето й направо се бе размекнало.

— Тя много се радва, като е на плажа.

— Да. Сега си е в леглото и подремва.

— Плуването изтощава, да.

— Да — съгласи се отново той, докато Абра оправяше леглото. — Какво правиш?

— Реших, че щом семейството ти ще идва, трябва да проветря чаршафите, за да са хубави и свежи.

— Добра идея. Те вече изглеждат хубави и свежи.

Дръпна я назад и тя падна на леглото под него.

— Илай. Графикът ми.

— Сама си си шеф — напомни й той. — Можеш да го пренаредиш тоя график.

Тя прие поражението си, когато ръцете и устните му се оказаха заети, но опита символичен протест.

— Мога. Но дали трябва?

Той надигна глава, колкото да смъкне горнището й.

— Ще задържа кучето. А това си беше клопка — продължи, когато очите й блеснаха. — Така че все още ми дължиш реванш.

— Ами щом поставяш нещата така…

Изправи се и издърпа ризата му.

— Някой е работил над себе си — отбеляза и плъзна език по гърдите му.

— Може да се каже.

— И си е ял протеините. — Обви крака около кръста му, протегна се и го катурна по гръб. — Предполага се, че трябва да ти чистя къщата и да си заработвам надника, а не да се въргалям гола с теб в това великолепно старо легло.

— Ами можеш да ми викаш господин Ландън, ако това ще облекчи съвестта ти.

Смехът й затопли кожата му.

— Мисля, че в този случай съвестта ми може да прояви гъвкавост.

И тя беше такава, гъвкава, реши Илай. Изящните ръце, дългите крака, тънкото й тяло. Движеше се гладко като течност отгоре му, а косите й галеха кожата му.

Мускулите му, които отново започваха да се оформят, се заиздуваха и застягаха, когато тя притисна устни към неговите, а умелите й ръце натискаха, масажираха, галеха. Възбуждаше, утешаваше и прелъстяваше този, който вече беше прелъстен.

Гола в леглото. Ето така я искаше.

Смъкна плътно прилепналия й клин и изследва краката й сантиметър по сантиметър чак до глезените. А после обратно по нежните извивки на прасците й, дългите стегнати бедра до горещата влажна сърцевина.

Абра се изви, зарови пръсти в чаршафите и стисна ръце в юмруци, докато удоволствието я обливаше. И то се наслагваше и наслагваше, докато я погълна и тя се предаде на натиска на чувствеността.

Надигна се, придърпа го към себе си, обгърна го с ръце, докато не се озоваха коленичили един срещу друг на леглото.

Топлината нахлу в нея, кръвта й кипна във вените, а морският бриз нахлу през отворената врата и ги прегърна.

Затанцува в косите й, а слънцето я обля с лъчите си като разтопено злато. Все едно бяха на необитаем остров, където безмилостният шум на вълните се носеше във въздуха заедно с крясъка на чайките, гонещи се в синьото небе.

Тя се бе обвила около него, изискваща, приканваща, молеща. Той прие това, което му предлагаше, и в замяна й даде това, което тя желаеше от него. Тялото му се гмурна в нейното и срещна неутолимия й глад.

По-бързо, по-силно… Абра отметна глава и устните му се впиха в гърлото й, където пулсът й биеше лудешки.

А после тя извика името му, само името му, и той почувства как контролът, който упражняваше с мъка, рязко го напусна.

Легна по очи, тя лежеше по гръб и двамата едва си поемаха дъх. Със затворени очи Абра протегна ръка, докосна неговата и сплете пръстите си с неговите.

— Ето това беше следобедна почивка.

— Точно каквато я обичам — измърмори той с приглушен от матрака глас.

— Наистина трябва да ставам и да се връщам на работа.