— Да го посрещнем.

Ченгетата отново претърсиха къщата. Вече започна да свиква с това. Сипа си кафе и тръгна с тях, като започнаха от мазето.

— Решително копеле — отбеляза Вини, докато оглеждаха изкопа. — Изкопал е още няколко стъпки. Сигурно си е донесъл инструменти, но този път ги е отнесъл със себе си.

Илай се обърна, за да бъде сигурен, че Абра не е слязла долу.

— Мисля, че е луд.

— Е, не е умник.

— Не, Вини, имам предвид луд. Рискува да проникне отново, и да прекара няколко часа, дълбаейки тоя под? Нищо няма тук. Тази вечер говорих със Стоуни Трибет.

— Той е човек с име.

— Така е и освен това каза нещо, дето има смисъл. Защо някой би заровил нещо тук? Това е дяволски твърда смес от почва и скала. Ето защо никога не сме бетонирали. Ако заровиш нещо, стига да не е тяло, обикновено го правиш, защото смяташ по някое време да го изкопаеш.

— Най-вероятно.

— Тогава защо някой да си дава толкова труд? Ами да го закопае в градината и да бучне някой скапан храст отгоре му. Отпред, където почвата е по-мека, или там, където е песъчлива. Или пък може и да не го зарови въобще, а да го скрие под дъските на пода, зад стените. Ако тръгна да търся съкровище, никога няма да копая с кирка и лопата там долу. Или ако съм достатъчно откачен да мисля, че е там, ще изчакам, докато се уверя, че къщата е празна за няколко дни — когато баба ми идва в Бостън например — а после ще сляза там с пневматичен чук.

— Няма да споря, но нещата са такива, каквито са. Ще уведомя Корбет за това и ще подсилим охраната. Ще вдигнем шум с допълнителните патрули — добави Вини. — Ако е в района, ще чуе за това. Ще премисли, преди да опита отново.

Илай се усъмни дали премислянето би спряло човек, готов да рискува толкова много заради една легенда.

17.

На сутринта Абра се върна в Блъф Хаус след урока си по тай-чи, но този път не мина само през супермаркета. Не можеше да е сигурна как Илай ще приеме това, което му носеше, но имаше доста ясна представа каква щеше да бъде реакцията му, поне в началото.

Трябваше да поработят над това. Или по-скоро, призна си, тя би трябвало да поработи над него. Не беше съвсем честно, а и Абра наистина мразеше да манипулира. Но в този случай твърдо вярваше, че е за добро.

Прецени времето си, докато разтоварваше колата. В списъка й, освен редовното почистване присъстваше и подреждането след полицейското претърсване. Но нямаше причина да не се справи, може би щеше да забърка нещо за ядене, а после да се върне вкъщи за курса си по йога.

Всичко беше въпрос на приоритети.

Влезе вътре и моментално преизчисли всичко, тъй като вместо да работи в кабинета си, Илай седеше на масата в кухнята и пиеше кафе.

— Мислех, че ще работиш.

— Работих. Работя де. Трябваше да се поразтъпча наоколо, за да помисля за…

Млъкна, обърна се и погледна надолу към голямото кафяво куче, което душеше ръбовете на панталона му.

— Какво е това?

— Това е Барби.

— Барби? Сериозно?

Автоматично почеса голямата глава между ушите.

— Знам. Барби е руса и с големи цици, но на кучетата не им се налага да избират имената си.

Абра го гледаше с ъгълчето на очите си, докато вадеше покупките. Той беше спрял да пие кафе, за да поглези кучето, а на лицето му бе изписано онова изражение, с което се отличават любителите на кучета.

Дотук добре.

— Ами тя е хубава. Да, хубава си — каза Илай на Барби, докато я чешеше, а тя изръмжа доволно и легна срещу него. — Ти куче пазач ли си?

— Не точно. Барби е сладурче. На четири е. Стопанинът й почина преди няколко седмици. Дъщеря му се опита да я вземе, обаче съпругът й е алергичен. Има и внук, но живее в апартамент, където не се допускат животни. Така че горкичката Барби загуби най-добрия си приятел и все не можеше да си намери семейство. През последните седмици за нея се грижи местна организация, която се опитва да й намери хубав дом.

— Едва ли ще е трудно. Тя е хубаво куче с добри обноски.

— О, да, такава е. Наистина добре дресирана, здрава, кастрирана. Обаче хората обикновено искат кутрета, така че по-големите кучета се застояват, особено ако целта е да останат в Уиски Бийч, а това си е нейният дом.

— Тукашна си, а, Барби — ухили се Илай и се наведе, когато Барби се завъртя по гръб, за да я почешат по коремчето.

Почти е готово, пресметна Абра.

— Добра кучка си е тя — започна. — Обаче е толкова сладка, че е трудно човек да използва тази дума. Всъщност мислех да си я взема за мен. Полагам доброволен труд в убежището. Но с моя график просто не съм си достатъчно често вкъщи. Не ми се струва честно към нея, след като е свикнала с компания. Тя е чесапийк бей ретривър с още някакъв примес в нея. Ретривърите обичат да са с хора.

Затвори последния долап и се усмихна.

— Тя наистина те харесва. А ти обичаш кучета.

— Да. Винаги сме имали куче. Всъщност мисля си, че нашите ще доведат… — Изправи се, внезапно осенен. — Я чакай.

— Работиш си вкъщи.

— Не си търся куче.

— Понякога най-добрите неща, които получаваш, са онези, които не си търсил. А и тя идва с един голям бонус.

— Какъв?

— Барби? Говори!

Както си седеше, кучето вдигна глава и послушно изджафка два пъти с доволен израз.

— Прави номера.

— Тя лае, Илай. Идеята ми хрумна, когато кучето на Стоуни излая, като го придружихме до дома му. Някой се е вмъкнал в къщата и е преодолял модерната ти аларма. Така че минаваме на не толкова високи технологии. Лаещите кучета предотвратяват проникването с взлом. Можеш да го провериш и в Гугъл.

— Мислиш, че трябва да гледам куче, защото може да лае по команда?

— Лае, когато чуе, че някой се приближава до вратата, а по команда спира да лае — пише го в биографията й.

— В биографията й? Занасяш ли ме?

— Не.

— Повечето кучета лаят — изтъкна той. — С или без биографии, паспортни снимки или каквото там още има тя. Това не е достатъчна причина да си взема куче.

— Мисля, че засега можете да се вземете взаимно. Защото тя лае, има нужда от дом в Уиски Бийч и двамата ще си правите компания.

— Кучетата трябва да се хранят, да се поят и да се разхождат. Имат нужда от ветеринар, екипировка, внимание.

— Всичко това е вярно. Тя си идва с купичките, каишката, медицинските данни — всичко е попълнено. Отгледана е от бебе от осемдесетгодишен човек и е много добре възпитана, както можеш да се убедиш и сам. Освен това наистина обича мъжете, щастлива е около тях, тъй като е отгледана от мъж. Обожава да играе на „хвърли и донеси“, държи се чудесно с деца и лае. Ако ти се наложи или ти се прииска да излезеш от вкъщи за няколко часа, вътре ще има някой.

— Тя не е някой. Тя е куче.

— Следователно лае. Слушай, защото не опиташ няколко дни, да видиш как е? Ако работата не върви, ще я взема аз или ще уговоря Морийн да я вземе. Тя е мека душа.

Кучето седна изправено като дама и го загледа с големите си кафяви очи, наклонило леко глава, сякаш питаше: „Добре, какво ще стане?“.

Илай усети как се поддава.

— Един мъж не бива да има куче на име Барби.

Победа, реши Абра и пристъпи към него.

— Никой няма да използва това срещу теб.

Барби учтиво потърка носле в ръката му.

Поддаваше се все по-бързо.

— Няколко дни.

— Става. Ще ида да й донеса нещата. Мислех, че днес ще почна от горния етаж и ще тръгна надолу. А ти трябва да си починеш.

— Става. Знаеш, че това беше капан. И знаеш, че аз знам, че ти знаеш.

— Така е — обгърна лицето му с длани Абра. — Капан си беше и го знам. — Притисна устни към неговите, нежно и продължително. — Ще намеря начин да ти се реванширам.

— Това е насърчително.

— Именно. — Засмя се и отново го целуна. — Сега ще трябва двойно да се реванширам. Отивай да работиш — предложи му, като тръгна да излиза. — Ще покажа къщата на Барби.

Илай огледа кучето. Кучето огледа Илай. После вдигна приканващо лапа. Само безсърдечен човек би отказал да приеме вдигната за поздрав лапа.

— Изглежда, че си имам куче на име Барби. За няколко дни.

Щом понечи да излезе, Барби тръгна по петите му и ентусиазирано заразмахва опашка.

— Май идваш с мен.

Тя го последва и влезе с него в кабинета му. Когато Илай седна, се приближи да подуши клавиатурата му. После се завъртя из стаята, а ноктите й тихо потракваха върху дъсчения под.

Добре, значи не беше досадна. Точка за Барби.

Илай работи цяла сутрин, после се облегна назад и проведе вътрешен дебат, преди да предприеме решителното действие.

Писа на агентката си, с която се познаваха още от следването му, за да й съобщи, че вече е подготвил достатъчно материал и може да й го прати да го види. Постара се да пребори паникьосаните гласове в главата си и прикачи първите пет глави. Натисна „изпращане“.