— С бар за безалкохолни напитки?

— Щом само това искаш.

— Ще трябва да си помисля, Стоуни, защото е много изкушаващо. Особено след като върви с теб.

Сбръчканото му лице порозовя под постоянния му загар.

— Ето сега вече говорим.

Абра го целуна по бузата и засия, щом видя Илай.

— Не очаквах да дойдеш.

Стоуни се извърна на стола си и студено изгледа Илай, но после погледът му омекна.

— И това ако не е Ландън, значи никога не съм виждал такъв. Ти да не си на Хестър внукът?

— Да, сър.

— Стоуни Трибет, Илай Ландън.

Стоуни протегна ръка.

— Познавах дядо ти — имаш неговите очи. Навремето сме имали приключения с него. Доста отдавна беше.

— Илай, ще правиш ли компания на Стоуни, докато сервирам тези питиета?

— Разбира се. — Столовете не достигаха и Илай се облегна на бара. — Да те черпя едно питие?

— Вече си имам едно тук. Отпусни се, момче, и аз ще те черпя. Знаеш ли, че някога с дядо ти бяхме хвърлили око на едно и също момиче?

Опита се да си представи как високият му слаб дядо и този енергичен дребничък човечец се състезават за една и съща жена.

Предизвикателството се оказа трудно.

— Наистина ли е било така?

— Самата истина. После той замина да учи в Бостън и аз я заковах. Той получи Харвард и Хестър, а аз — Мери. И двамата се съгласихме, че не можеше да се подреди по-добре. Какво пиеш?

— Същото като тебе.

Доволна, че двама от любимите й хора си пийват и разговарят, Абра тръгна да разнася поръчки. Когато стигна към задната част на бара, видя празната маса и подхвърлените пари.

Странно, каза си, като слагаше парите на подноса. Май самотният посетител беше размислил за още един тоник с лимон.

Илай се бе установил на бара — беше докопал висок стол и слушаше истории, преувеличени за по-голям ефект, за дядо си като момче и като юноша.

— Караше оня мотоциклет с бясна скорост. На местните им призляваше.

— Дядо ми. На мотор.

— Най-често с някое хубаво момиче в коша. — С блеснали очи Стоуни сръбна от пяната на бирата си. — Мислех, че ще спечели Мери заради оня мотор. Харесваше й да се вози. Най-доброто, което можех да й предложа в замяна, беше кормилото на велосипеда си. Да сме били на около шестнайсет тогава. Правехме си най-хубавия огън там на плажа. С уиски, дето Илай го отмъкваше от бара на баща си.

Сега Илай се опита да си представи човека, на когото беше кръстен, как кара мотор — с кош — и как отмъква алкохолните запаси на собствения си баща.

Или образът му се видя по-естествен, или бирата беше помогнала.

— Правеха големи приеми в Блъф Хаус — продължи Стоуни. — Разни тузари идеха от Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и де да знам откъде още. Къщата светеше като фойерверк, а хората се плъзгаха по верандата в белите си смокинги и вечерни рокли. Страшна работа беше — завърши Стоуни и довърши халбата си.

— Да, обзалагам се, че е било така.

Китайски фенери, сребърни свещници, огромни вази с тропически цветя и гостите, елегантни в костюмите си от двайсетте.

— А пък Илай, той се измъкваше, караше някого от прислугата да донесе храна и френско шампанско. Напълно съм сигурен, че родителите му знаеха. Правехме си свое собствено парти на плажа, а Илай сновеше между двете. Много го биваше, слушай какво ти казвам. Биваше го да е по средата. Богат, стилен и обикновен. За пръв път видях Хестър, когато я доведе от партито. Беше облечена в дълга бяла рокля. Беше весела, винаги си беше такава. Още като я видях, и разбрах, че Мери е моя. Илай не можеше да свали очи от Хестър Хокин.

— Дори като дете бях наясно, че са щастливи заедно.

— Така си беше. — При тези думи Стоуни блъсна с длан бара — сигнал, че иска още едно питие.

— Значи Илай и аз се оженихме за нашите момичета няколко месеца един след друг. Останахме си приятели. Зае ми пари да започна дърводелския си бизнес. Не поиска да чуе „не“ за отговор, като разбра, че ще ходя в банката, за да задвижа нещата.

— Цял живот сте живели тук.

— Тъй е. Тук съм роден, предполагам и че тук ще умра след двайсет-трийсет години. — Ухили се на остатъка от бирата си. — Много работа свърших в Блъф Хаус през годините. От известно време се бях пенсионирал, ама когато Хестър си науми да преобзаведе оная стая на втория етаж и да я направи на гимнастически салон, ми донесе плановете да ги видя. Радвам се, че се оправя. Уиски Бийч не е същият без нея в Блъф Хаус.

— Не е. Доста добре познавате къщата.

— Бих казал толкова добре, колкото и тези, дето са живели там. По едно време оправях и канализацията там. Нямам разрешително за водопроводчик, но пък имам сръчни ръце. Винаги съм имал.

— Какво мислите за Зестрата на Есмералда?

Старецът изсумтя.

— Мисля, че дори някога да го е имало това чудо, то отдавна е изчезнало. Не ми казвай, че го търсиш. Ако е тъй, значи си наследил очите на дядо си, но не и здравия му разум.

— Не го търся. Някой обаче го търси.

— Я разкажи.

Понякога начинът да получиш информация беше да дадеш такава. И Илай разказа.

Стоуни задъвка долната си устна и се замисли.

— Че какво, по дяволите, може да е било заровено в онуй мазе? Подовете там са повече камък, отколкото пръст. Има по-добри места да се скрие съкровище, ако човек тръгне да го крие. На първо място, не е особено умно човек да реши, че е скрито в къщата. Поколения са живели там, прислуга, работници като мен и хората ми. Сума народ е минал през всяко нейно кътче по едно или друго време, включително и по коридорите за прислугата.

— Коридори за прислугата?

— От времената много преди теб. Зад стените имаше стълбища и коридори, по които прислугата да минава, без да притеснява семейството или гостите. Едно от първите неща, които Хестър направи, щом заживяха в къщата, беше да ги затвори. Илай бе направил грешката да й каже как деца са се губили и са оставали заключени зад стените. Повечето неща си ги измисли. Предполагам, че така разбираше добрата история. Обаче Хестър тропна с крак. Сам ги затворих, заедно с още трима, които бях наел за работата. А каквото Илай не затвори, го отвори. Стая за закуска, още една спалня с баня на втория етаж…

— Нямах представа.

— Беше бременна с баща ти, когато работехме. Всеки, който е живял в Блъф Хаус, си е оставял отпечатъка по един или друг начин. Ти какво си намислил?

— Не съм мислил за това. Това е домът на баба ми.

Стоуни се усмихна и кимна.

— Върни я у дома.

— Такива са ми плановете. Може да ми обясниш къде са били ония коридори.

— Мога да направя нещо по-добро. — Стоуни вдигна една салфетка и измъкна молив от джоба си. — Ръцете ми вече не са така сръчни като някога, ама на паметта ми й няма нищо.

Останаха, докато барът затвори. Макар Стоуни да го беше надпил с две към едно, Илай беше дяволски щастлив, че няма да кара към вкъщи. И още повече се зарадва, когато старецът му каза, че е дошъл пеш.

— Ще те закараме до вас — каза му Илай.

— Няма нужда. Живея на една крачка оттук. Пък и ми се струва, че още един Ландън е хвърлил око на мое момиче.

— Не знам дали този тук може да ми поправи комарника на вратата. — Абра прегърна Стоуни през рамо. — Ще взема ключовете на Илай и ще откарам и трима ни.

— Не съм с кола. Мислех, че ще се върна вкъщи с теб.

— Дойдох пеш.

Илай се намръщи на високите й черни токчета.

— С това?

— Не. Ето с тези. — Измъкна чифт зелени маратонки от сака си. — И изглежда, че пак ще си ги обуя, защото и тримата ще се прибираме пеш.

Преобу се и дръпна ципа на якето си. Когато излязоха, хвана двамата мъже за ръцете.

— Май тази вечер ударих джакпота. Двама хубави мъже.

Но и двамата бяха малко пияни, каза си тя, докато вървяха.

Въпреки протестите му настояха да придружат Стоуни до вратата на малката му къща. Още не се бяха приближили, когато ги посрещна силен лай.

— Добре, Приси! Добре!

Лаят премина в радостно скимтене.

— Старото момиче е полусляпо — обясни Стоуни, — ама си чува много добре. Никой не може да премине покрай старата Приси. Вие двамата вече можете да си вървите. Вървете и правете това, което здравите млади хора са длъжни да правят в петъчната вечер.

— Ще се видим във вторник.

Абра го целуна по бузата.

Отдалечиха се, но изчакаха светлините да се включат, преди да завият към крайбрежния път.

— Вторник? — запита Илай.

— Чистя у тях всеки вторник. — Намести сака си по-удобно на рамо. — Не познавам неговата Мери, починала е преди пет години. Имат три деца. Син и две дъщери. Синът е в Портланд, Мейн, едната дъщеря живее в Сиатъл. Най-близко е тази в столицата, обаче редовно идват да го виждат. И внуците също. Осем са. И пет правнуци досега. Може да се грижи за себе си, но не вреди някой да идва да го наглежда от време на време.

— Значи всяка седмица чистиш у тях?